О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60152

гр. София, 30.11.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 4543 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Делото е образувано по частна касационна жалба вх. № 2315/23.08.2021 г., подадена от А. И. П. и М. В. П. срещу определение № 311 от 5.08.2021 г. по ч. гр. д. № 20215400500244/2021 г. на Окръжен съд – Смолян, с което е потвърдено определение № 110 от 6.07.2021 г. по гр. д. № 92/2021 г. на Районен съд – Чепеларе за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове.

Въззивният съд е съобразил в определението си, че първоинстанционният съд е сезиран с предявен от А. И. П. и М. В. П. срещу О. Ч. отрицателен установителен иск - че ответникът не е бил собственик и не е владял като такъв процесните поземлени имоти № * и № *, попадащи в УПИ *, УПИ * и УПИ * по плана на [населено място], за които е изготвена скица-проект по реда на чл. 52, ал. 1, т. 5 ЗКИР, заверена от гл. архитект на О. Ч. за периода от 27.01.2001 г. до 30.01.2020 г. Ищците са основали правния си интерес с твърденията, че от 2008 г. до настоящия момент владеят имот, находящ се в [населено място], общ. Ч. и попадащ в УПИ *, * и *в кв. 76 по плана на селото, въз основа на устна договорка с неговия собственик - П. Б., с която през 2013 г. сключили предварителен договор за продажба на имота и заплатили цена от 1 000 лв. За да сключат окончателен договор, следвало имотът да бъде възстановен на името на наследодателя на П. Б. по реда на ЗСПЗЗ. След издадено от П. Б. нотариално заверено пълномощно на ищеца през 2015 г., последният започнал от нейно име процедура по възстановяване на имота, по време на която разбрал, че П. Б. не е единственият наследник. След смъртта на П. Б. в началото на 2016 г. ищецът продължил процедурата по възстановяване на имота, като бил упълномощен от нейната сестра - Ц. Б.. Ищецът твърди, че целта му била, след като бъде възстановен имота, да го закупи от наследниците. От ОСЗ - Чепеларе било издадено решение № 2-А2056/10.06.2016 г., с което на наследниците на Д. И. Б. било възстановено правото на собственост върху следните имоти: 1) нива от 0.398 дка, находяща се в урбанизираната територия на [населено място] в м. „С.“, представляваща имот * от помощен кадастрален план, изработен през 2016 г., попадащ в УПИ * в кв. 76 с 30 кв. м и в УПИ * в кв. 76 с 368 кв. м, при описани граници; 2) овощна градина от 0.476 дка, находяща се в урбанизираната територия на [населено място] в м. „С.“, представляваща имот * от помощен кадастрален план, изработен през 2016 г., попадащ в УПИ * в кв. 76 с 33 кв. м и в УПИ * в кв. 76 с 374 кв. м, при описани граници, ведно с приложени към решението скици, но имотът не бил нанесен в КП на [населено място], тъй като част от наследниците отказали да подпишат акт за непълноти и грешки в одобрения кадастрален план на селото. Същите не съдействали и за сключване на бъдеща сделка относно имота, но въпреки това не противопоставяли права срещу ищците и последните продължили да го ползват. През м. януари 2020 г. ищецът П. подал молба до кмета на О. Ч. с искане възстановеният имот да бъде отписан от актовите книги, в отговор на което, на основание чл. 64, ал. 1 ЗОбС, кметът издал заповед № 51/30.01.2020 г., с която наредил да се отпишат от актовите книги за общинска собственост процесните имоти № 2150 и 2151, реституирани с решение № 2-А2056/10.10.2016 г., и имотите да се предадат на правоимащите наследници на Д. Б.. Ищците се снабдили със скица-проект за имотите и стартирали процедура по чл. 587 ГПК, подавайки молба-декларация до нотариус В. Е., с район на действие PC - Чепеларе. Предвид служебното удостоверяване на гърба на тази молба-декларация с № ОС-ОП-62/23.07.2020 г., че имотът е деактуван със заповед № 51/30.01.2020 г. на кмета на О. Ч. нотариусът приел, че заведеното пред него производство трябва да се спре, като дал едномесечен срок на ищците за предявяване на иск срещу О. Ч. за разрешаване на възникналия спор за материално право. Ищците считат, че именно отбелязването на обстоятелството, че имотът е бил деактуван, както и наложеният с § 1 ЗД на ЗС мораториум за спиране на давността за придобиване на имоти - частна държавна и общинска собственост до 31.12.2022 г., са обусловили издаването на постановление по нот. дело № 35/2020 г., респективно съображения, че с АДС № 52, 53 и 54/11.03.1985 г. са обявени за държавна собственост парцели *, * и * в кв. 76 на [населено място], с посочено придобивно основание: заповед № РД-341/7.03.1985 г. за одобряване на ЗРП, а за предходен собственик е посочен АПК - Хвойна, като държавата е завзела неправомерно процесните имоти и за нея не е било налице годно основание, което да я направи собственик, откъдето и няма как да бъде прехвърлена по реда на § 42 ПЗР на ЗИДЗОС и § 7 ПЗР на ЗМСМА в полза на общината. Земята не е била и безстопанствена. Сочи се, че след издаване на заповед № 47-ДС/27.02.2001 г. на Областния управител на О. С. с която е наредено въпросните недвижими имоти да се отпишат от актовите книги на недвижимите имоти - държавна собственост и да се предадат в собственост на О. Ч. последната не е предприела никакви действия за реализиране на правата си - не е съставила АОС, не е вписала имотите в актовата си книга, не завела досиета на имотите, не е отразила това обстоятелство, че е собственик върху ЗРП на [населено място] и не е влязла за във владение. И след оставяне на исковата молба без движение и даване на изрични указания, ищците твърдят, че правният им интерес е продиктуван от това, че с отричането правото на собственост на О. Ч. произтичащо от заповед № 47-ДС/27.02.2001 г. на Областния управител на О. С. им се дава възможност за прилагане хипотезата на чл. 79 ЗС, респективно придобиване права на собственост на основание давностно владение, с оглед подадената молба до нотариуса за извършване на обстоятелствена проверка и издаденото от него постановление по нот. дело № 35/2020 г. за спиране на производството до решаване на възникналия спор за материално право с общината.

Окръжен съд – Смолян е посочил, че абсолютна предпоставка за допустимост на всеки установителен иск е наличието на правен интерес от търсената защита, за което съдът следи служебно във всяко положение на делото. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът следва да докаже фактите, от които поизтича правния му интерес, а ответникът следва да докаже фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява.

Съдът е приел, че в случая, предвид твърденията на ищците за осъществено от тях по отношение на процесните имоти давностно владение, за тях потенциално съществува правен интерес да отрекат с влязло в сила решение правата на онези лица, които към момента на предявяване на иска установяват или претендират права върху същите имоти. Именно тези лица се явяват надлежни ответници по предявените искове. Предмет обаче на отрицателните установителни искове не е установяване правото на собственост към минал момент, респективно неговата липса за ответника към минал момент, каквато е претенцията на ищците, а е установяване правото на собственост към момента на предявяване на иска. Условие за редовност на исковата молба, респективно за допустимостта на исковете е процесните имоти да бъдат индивидуализирани съгласно действащия към момента на предявяване на исковете план. Процесните имоти са индивидуализирани с помощния кадастър, изработен през 2016 г. при реституирането им с проектни номера № * и *, попадащи с посочените площи в УПИ *,* и *в кв. 76 по плана на [населено място], общ. Ч.. От приложеното по делото писмо на кмета на О. Ч. до А. П. изх. № УТ-28-003/27.05.2021 г. е видно, че реституираните поземлени имоти с проектни номера * и * се отделят за сметка на ПИ *, * и *, които попадат в УПИ *, * и * в кв. 76 по действащия план на [населено място], одобрен през 1985 г., като за селото не е одобрена кадастрална карта. По предходния план на [населено място] от 1932 г. в уличната регулация около о. т. 142 и северозападната част на кв. 48, където попадат новите проектни номера * и *, няма нанесени поземлени имоти с номера и граници и съответно записване на данни за собствеността в разписната книга към плана. Кои точно имоти ищците са владели от 2008 г., каквито са твърденията в исковата молба, до м. октомври 2016 г., когато са реституирани имотите и са индивидуализирани с помощния кадастрален план, изработен през 2016 г., не се установява. Не се твърди и установява и с какво намерение са владели претендираните имоти, след като в исковата молба твърдят, че след издаване на реституционното решение са поискали да закупят имотите от наследниците, но част от тях не са се съгласили. По твърдения на ищците и от изпратеното до тях писмо от кмета на О. Ч. с изх. № 94А-277(13)/17.05.2017 г. е видно, че заинтересованите лица не са подписали и изготвения акт за попълване на кадастралния план на [населено място] с нови поземлени имоти № * и *, попадащи в УПИ *, *I и * в кв. 76, поради което процедурата по попълване на кадастралния план е спряна. Следователно индивидуализацията на процесните имоти с номера * и * е станала за първи път с изготвения помощен кадастър през 2016 г. във връзка с реституцията им. Ето защо за процесните имоти, за които е установено, че са възстановени по реда на ЗСПЗЗ в полза на трети лица - наследниците на Д. Б., и за тях О. Ч. няма претенции, като кметът е издал заповед за деактуването им и предаването им на правоимащите наследници, О. Ч. не е надлежен ответник и ищците нямат правен интерес, към момента на предявяване на иска и към момента на постановяване на въззивното определение, да защитят претендирани от тях права спрямо общината. Именно защото предмет на предявените искове не би могло да бъде установяване или отричане на право на собственост към минал момент, то отразяването в официални документи, че О. Ч. е била собственик към минал момент (от предаването на имотите от държавата на О. Ч. със заповед на Областния управител № 47-ДС/27.02.2001 г. до деактуването им със заповед на кмета на общината № 51/30.01.2020 г. с предаването им на реституираните собственици), не обуславя правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. След като процесните имоти са придобити от трети лица по реда на ЗСПЗЗ, отричането на правата на собственост на О. Ч. с нищо не би допринесло за придобиване права на собственост от ищците, доколкото пречка в тази насока представляват придобитите по ЗСПЗЗ права на собственост от трети лица - наследниците на Д. Б.. След като О. Ч. не претендира права на собственост към момента на предявяване на иска - 15.06.2021 г., и още на 30.01.2020 г. е деактувала имотите и ги е предала на правоимащите наследници, то тя не притежава пасивна процесуална легитимация като надлежен ответник и за ищците не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск срещу нея.

Жалбоподателите считат атакуваното от тях определение за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдят, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е разрешен в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС, и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Без да формулират въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, А. И. П. и М. В. П. излагат подробни съображения за допустимост на предявения от тях отрицателен установителен иск за собственост, като същевременно визират противоречие на мотивите на въззивният съд с приетото в: ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 90/5.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на ВКС, ІІ г. о.

В изложението е налице позоваване и на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, като се сочи, че всички доказателства сочат непротиворечиво на явен интерес от предявяване на иска, предвид осъществяваното от жалбоподателите явно владение на имотите от 2008 г., неоспорено нито от О. Ч. нито от лицата по възстановителната процедура по ЗСПЗЗ. Визира се, че с оглед постановлението на нотариуса, предявяването на иска е единствената им законова възможност да реализират собственическите си права по силата на давностно владение.

Жалбоподателите са изложили и подробни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

От О. Ч. е постъпил отговор на частната касационна жалба, в който са отразени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, срещу определение, подлежащо на касационно обжалване.

Съдът намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намират чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а единствено са изложени съображения в подкрепа на исковата молба, както и оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Последните не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на частните касационни жалби, а едва след допускане на касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него определение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Определението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на определението на Окръжен съд – Смолян, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложените в исковата молба и нейното уточнение твърдения не сочат на наличието на правен интерес у А. П. и М. П. от предявяването на отрицателен установителен иск срещу О. Ч. – че ответникът не е бил собственик на процесните имоти за периода 27.02.2001 г. – 30.01.2020 г. След като имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и е възстановен на правоимащите с решение № 2-А2056/10.10.2016 г. в процедура, при която А. П. е действал в качеството на пълномощник на последните, като общината не претендира права върху имота след възстановяването му, не е налице нито една от хипотезите на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при които може да се приеме, че е налице интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. В частност ищците няма придобият права, ако отрекат правата на ответника. Правен интерес от иска не може да бъде обоснован само с постановлението на нотариуса от 23.07.2020 г., още повече предвид обстоятелството, че то е издадено без да е налице противопоставяне на О. Ч. на молбата за издаване на нотариален акт (чл. 536, ал. 1, т. 2 ГПК).

Ответникът има право на разноски пред настоящата инстанция в размер на 500 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 311 от 5.08.2021 г. по ч. гр. д. № 20215400500244/2021 г. на Окръжен съд – Смолян.

ОСЪЖДА А. И. П. и М. В. П. да заплатят на О. Ч. разноски за адвокат пред ВКС в размер на 500 лв. (петстотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.