О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60416

гр. София, 30.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2274 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 304996/21.12.2020 г., подадена от В. К. А., чрез адвокат В. Г., срещу решение № 261252 от 18.11.2020 г. по гр. д. № 8363/2011 г. на Софийски градски съд, с което е оставено в сила решение от 1.10.2010 г. на Софийски районен съд по гр. д. № 7229/2006 г., с което е осъден на основание чл. 108 ЗС В. К. А. да предаде на „Е. Б. ООД владението върху недвижим имот – УПИ *, кв. 271, м. „Л.“, к-с „Б. ІІ част“, к-с „Б. - рамка“. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ответника по иска – „Нокс 3“ ООД.

Въззивният съд е посочил в решението си, че по делото е предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС, като въведеното с исковата молба придобивно основание за право на собственост върху процесния УПИ *, кв. 271, м. „Л.“, к-с „Б. II част“, к-с „Б. - рамка“ по плана на [населено място], с идентификатор *** по КККР, е покупко-продажба от праводател „Пътностроителна техника“ АД, универсален правоприемник на държавно предприятие с предоставено оперативното управление на имота, включен в активите му към момента на преобразуването.

Съдът е приел следното:

С констативен нотариален акт № 17/14.07.2003 г., т. І, д. № 103/2003 г. ищецът „Е. Б. ООД е признат за собственик на основание покупко-продажба върху процесния поземлен имот, находящ се в [населено място],[жк], район „П.“, пл. № *, кв. 271, местност „Л.“, к-с „Б. II част“, к-с „Б. - рамка“ по плана на София, целият с площ 5 000 кв. м по легитимиращ акт, а по скица 5 978.80 кв. м, при съседи по скица: север - [улица], запад - [улица], юг - [улица]и изток - [улица]. В подкрепа е договор за покупко-продажба от 14.06.2000 г., обективиран в нотариален акт № 131, т. ІІ, д. № 368/2000 г., с който ищецът е придобил от „Пътностроителна техника“ АД реални части от 1 273 кв. м. и 2 754 кв. м, който титул за собственост е поправен с нотариален акт № 104/15.08.2002 г. т. І, д. № 100/2002 г., като общо придобитата площ е посочена като 4 979.90 кв. м по скица и 5 000 кв. м по документ за собственост. С договор за покупко-продажба от 29.12.2000 г., оформен с нотариален акт № 126, т. І, д. № 129/2000 г., ищецът е продал на „Аптечно - Сливен.“ АД 1094/2754 ид. ч. от реалната част от имота, с площ 2 754 кв. м. Продаваемата част е поправена на реална площ от 2 754 кв. м с нотариален акт за поправка № 105/15.08.2002 г., т. І, д. № 101/2002 г. Имотът е възстановен обратно в правната сфера на ищеца, като му е продаден от „Аптечно - Сливен“ АД с договор за покупко-продажба от 13.09.2001 г. по нотариален акт № 134, т. І, д. № 151/2001 г., в който е индивидуализиран като 1094/2754 ид. ч. от реална част от имота, с площ от 2 754 кв. м, и е поправен като реална площ от 2 754 кв. м с нотариален акт за поправка № 106/15.08.2002 г., т. І, д. № 102/2002 г. Чрез договор за покупко-продажба от 15.08.2002 г., обективиран в нотариален акт № 107, т. І, д. № 103/2002 г., ищецът е придобил от Н. Т. З. и съпругата му И. Д. Т.-З. 1094/2754 ид. ч. от реална част от имота, с площ от 2 754 кв. м. Продаваемата част е поправена на реална площ от 2 754 кв. м.

Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията във въззивните жалби за нищожност на договорите за покупко-продажба, сключени в полза на ищеца. Посочил е, че с влязло в сила на 24.04.2018 г. решение от 6.12.2016 г. по гр. д. № 15406/2012 г. на Софийски градски съд, обвързващо настоящите насрещни страни съгласно чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), е бил отхвърлен искът на В. К. А. срещу „Е. Б. ООД, с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, за признаване нищожността на договора поради липса на съгласие. В тази връзка е била приета за редовна представителната власт на лицето, действащо от името на прехвърлителя, и за неотносими възраженията за неспазване на правилата от устава за разпореждане с недвижим имот. Отделно въззивният съд е намерил, че по делото пред него се установява, че прехвърлителят „Пътностроителна техника“ АД е бил надлежно представляван от законния си представител - управителя И. Я. И., вписан като такъв в УАС от 24.01.2000 г., ф. д. № 526/1989 г. на СГС, т. е. отпреди сделката, противно на оплакванията в жалбите. Посочил е, че обстоятелствата доколко сделката е сключена от неправодател собственик и продаваемият имот не е идентичен с документите за собственост, не е основание за прогласяване на нищожност в никоя от хипотезите на чл. 26 ЗЗД, а подлежи на обсъждане по съществото на спора във връзка с доказване на активната материалноправна легитимация на ищеца като собственик. В тази връзка, липсата на съставени АДС и констативен нотариален акт за собственост в полза на прехвърлителя към момента на сделката по смисъла на чл. 148, ал. 2 и ал. 3 ППЗДС, не обосновава нейната нищожност, тъй като и двата акта имат констативен, а не правопораждащ характер за собствеността. Реалното предаване на владението на имота по сделката не е елемент от нейния задължителен фактически състав за валидност. Същото се отнася и за наличието или не на счетоводно отразяване в баланса за преведена продажна цена, независимо от констатациите за липса на такива данни по съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице М.. Имотът е достатъчно ясно и изчерпателно индивидуализиран по регулационен статут, местонахождение, граници и обем на прехвърленото право на собственост. Евентуални несъответствия в тези основни идентификационни характеристики в титулите за собственост на праводателя, при това впоследствие отстранени с нотариален акт за поправка, не водят до изначална нищожност на договора поради невъзможен предмет или липса на такъв по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. първо ЗЗД, а отново касаят доказването на придобитите права. Не се установява между насрещните страни по сделката да няма постигнато взаимно съгласие относно нейните съществени елементи - предмет, цена и страни.

Във въззивното решение е изложено, че специфичен способ за прехвърляне на право на собственост от държавата на търговските дружества е преобразуването на държавни предприятия в търговски дружества с държавно имущество. Съгласно чл. 17а ЗППДОбП (отм.), при преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество с държавно имущество, правото на собственост върху имуществото, предоставено за стопанисване и управление на държавното предприятие, се предоставя в собственост на търговското дружество. От цитираната норма се извежда фактическият състав за придобиване на правото на собственост. Първият негов елемент е наличие на собственост в лицето на държавата по отношение на конкретно имущество. Вторият елемент предпоставя това имущество да е отстъпено за стопанисване или управление от държавно предприятие, което към момента на преобразуването му в търговско дружество има правото на оперативно управление върху него. Третият елемент е с акта на държавния орган за преобразуване имуществото да е предвидено като включено в капитала на дружеството, освен ако в акта на преобразуването не е предвидено нещо друго. С разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.) на практика е възпроизведен чл. 1, ал. 1 от ПМС № 201/25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия. За първи път с това постановление са регламентирани вещноправните последици при преобразуването на държавните предприятия в търговски дружества. Затова установяването на правото на собственост на търговско дружество изисква установяване на всички осъществени факти, относими към фактическия състав в съотношение на кумулативност. Законът не поставя никакви други изисквания за валидно осъществяване на вещната транслация. При осъществяването им, по силата на закона правото на стопанисване се трансформира в право на собственост, която включва цялото имущество, заведено по счетоводния баланс на предприятието, щом от акта за преобразуване не следва нещо различно. Ирелевантно е извършването на други действия като „осчетоводяване“ или „заприходяване в баланса“ - т. 2Г от ТР № 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС. Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а ЗППДОбП (отм.) придобивен способ, нито на който и да било друг придобивен способ. Заприходяването на имот в счетоводния баланс на едно юридическо лице не може да породи право на собственост в полза на това лице, ако то не е придобило собствеността върху имота въз основа на осъществен придобивен способ (сделка, придобивна давност или др.). То може да има само непряко доказателствено значение за доказване на факта на предоставяне на имота за стопанисване и управление на съответното държавно предприятие.

Софийски градски съд, при съобразяване на горните постановки, е приел за доказано, че праводателят на ищеца - „Пътностроителна техника“ АД, е универсален правоприемник на държавно предприятие, разполагало с право на управление върху процесния имот, който е бил включен в капитала му към момента на неговото преобразуване в търговско дружество с държавно участие.

Универсалното правоприемство между държавното предприятие и праводателя на ищеца е намерил за установено, както следва:

С решение от 16.05.1989 г., ф. д. № 526/1989 г. на СГС е регистрирана държавна фирма „Пътностроителна техника“, със седалище [населено място], община „К.“, [улица]. С решение от 19.02.1992 г. по същото фирмено дело е регистрирано преобразуване на държавната фирма в еднолично дружество с ограничена отговорност и с държавно имущество. Следва преобразуване в еднолично акционерно дружество с държавно имущество по силата на решение от 5.12.1995 г. по същото дело. Със съдебно решение от 19.05.1997 г. е постановено вписване на промяна в правноорганизационната форма от ЕАД в АД.

Съдът е визирал, че предоставянето на имота за стопанисване и управление на държавното предприятие може да се доказва със записвания в акта за държавна собственост. Този официален свидетелстващ документ се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за удостоверените в него факти, до тяхното опровергаване с други доказателства, каквито в случая не са представени. В АДС № 4063/2.03.1995 г. бившият държавен процесен имот от 5 000 кв. м, пл. № *, кв. 90 (стар), район „К.“,[жк], м. „Б. шосе“ е вписан като предоставен за оперативно управление на държавна организация - „Пътностроителна техника“ ЕООД - София. Според съдебно-техническата експертиза, имотът по АДС е идентичен с процесния имот, като е проследена регулационната динамика. Фактът, че към момента на преобразуване в търговско дружество на държавното предприятие - държавна фирма „Пътностроителна техника“, имотът е включен в неговия капитал, се установява от първоначалната и допълнителната съдебно-счетоводни експертизи, приети пред първата съдебна инстанция. В първоначалната експертиза вещото лице (Р. В.) е съобразило оборотните ведомости за периода м. октомври 1995 г. - м. декември 1995 г., съответните им аналитични на сметка 201 - земя, счетоводните баланси и справки за основни средства през периода 1995 г. – 1997 г., както и аналитичните ведомости и салда по сметка № 201 - земя през периода 1996 г. – 2000 г., като е констатирало, че в хронологичната ведомост за м. ноември 1995 г. по сметка 201 - земя е отбелязано заприходяване на 5 000 кв. м - „Б. “, с партиден № 7, за който има сметка 1029 - допълнителен капитал, и е приело, че включването на счетоводните активи на дружеството е за сметка на формиране на негов собствен запасен капитал. При изготвяне на допълнителната експертиза, вещото лице (М. Г.) е съобразило още и подробна ведомост на ДМА за м. април 1992 г., където за земя с инв. № 337 е вписана 1988 г.; приложение № 1 - експертна оценка за земя с инв. № 337, с площ 4 875 кв. м; оборотни, аналитични и хронологични ведомости за периода м. октомври 1995 г. - м. декември 1995 г., където в аналитичната ведомост за м. декември 1995 г. имот по сметка 201 - земя е отразен в партида № 7, като земя на завода и в партида № 9, като земя на ЦУ; констатирало е, че имотът по подробна ведомост на ДМА за м. април 1992 г. и приложение № 1 - експертна оценка има еднаква балансова стойност с тази на имота по АДС, а именно 1 255 510 лв. Съдът е кредитирал взаимно допълващите се заключения на двете вещи лица, които след задълбочен анализ и съпоставяне на счетоводната документация са установили вписани данни за местонахождение, площ и балансова стойност на имот, принадлежащ на завода още към 1988 г., съвпадащи с вписванията в АДС. В тази връзка е зачел и обвързващата доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ по чл. 143, ал. 1 ГПК (отм.), какъвто е писмо от 14.12.1994 г. на министър (наименованието на съответното министерство не се чете), с което е поискано кметът на община „К.“ да актува имота като държавен, предвид започналата през 1993 г. процедура по приватизация на „Пътностроителна техника“ ЕООД, в чийто баланс е зачислен терен от 4 875 кв. м, кв. 90, к-с „Б. “, съобразно правния анализ, разделителен протокол, приложен към писмото, заедно с извлечение от баланса за ДМА през 1992 г. Въззивният съд е посочил, че не кредитира заключението на вещото лице Г. М. в частта, че процесният имот не е бил включен в баланса за 1993 г. и 1995 г. Отделно, отново е визирал, че заприходяването не е елемент от фактическия състав на чл. 17а ЗППДОбП (отм.).

Софийски градски съд е акцентирал, че достатъчно за проведеното успешно доказване на релевантния факт е, че имотът е бил предоставен за управление на държавното предприятие към момента на преобразуването му в търговско дружество с държавно участие, в какъвто смисъл е извършеното вписване в акта за държавна собственост, чиято материална доказателствена сила е потвърдена с обсъдените доказателствени средства. Извел е извод, че държавата, като титуляр на собствеността върху имота, е предоставила същия за оперативно управление на държавно предприятие „Пътностроителна техника“. При преобразуване през 1992 г. на последното в еднолично ООД с държавно имущество и участие, в неговия капитал са включени всички дълготрайни материални активи на преобразуваното предприятие, обхващащи и имота, предмет на впоследствие съставения АДС № 4063/2.03.1995 г. Затова е намерил за осъществена хипотезата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), която разпоредба урежда за преобразуваните държавни предприятия в еднолични търговски дружества с държавно имущество, което им е предоставено за стопанисване или управление с акта на преобразуването, да се предоставя в собственост на тези дружества. Визирал е, че освен това чл. 2, ал. 4 ЗДС изрично изключва държавната собственост върху имущества, прехвърлени на търговски дружества, дори и държавата да е била единствен техен собственик. В случая, при преобразуването правото на оперативно стопанисване и управление се е трансформирало в право на собственост и е настъпил вещнотранслативен ефект в полза на „Пътностроителна техника“ ЕООД по силата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.). Неговият универсален правоприемник „Пътностроителна техника“ АД чрез валиден договор за покупко-продажба от 14.06.2000 г. по нотариален акт № 131/2000 г. е прехвърлил правото на собственост в полза на ищеца „Е. Б. ООД. Ето защо въззивният съд е намерил за доказана активната материалноправна легитимация на въпросното дружество по ревандикационния иск.

Същевременно въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на ответника В. К. А. за придобиване на имота по давност. В тази връзка е приел за установено използване на имота от А. за сервиз на спортни автомобили през периода от 1986 г. до 2006 г. – 2007 г., когато сервизът е бил затворен, според свидетелката М., съсед, и през периода от 1984 г. – 1988 г. до 1997 г. – 2002 г. според свидетеля В., който заявява, че през този период е работил там, а след това работили други хора, наблюдавани от ответника. В тази връзка е посочил, че единствено опосредените впечатления на свидетеля Д., базирани на предоставена му информация от заинтересования управител и законен представител на ищцовото дружество, че ответникът бил настанен в имота от СБА, както и запознаването му с писмо, според което имотът се предоставя на СБА, са недостатъчни за пълно доказване на упражнявано държане въз основа на наемно правоотношение, което да изключва намерението за своене. Визирал е, че същият свидетел Д., обаче, въз основа на непосредствените си възприятия като консултант на ищеца, заявява, че има наблюдения от външната страна на имота през периода 2002 г. -2005 г., защото последният е бил заключен. При посещение през 2003 г. – 2004 г. е заварил масивен навес, без стени, заемащ площ около 200 м, който може да е работилница, предвид наличието на стари коли около него. При запитване за ответника, хората там отговаряли, че го няма. Заявява, че останалата свободна част от имота е занемарена, в лошо състояние, пустееща, покрита с чакъл, храсти и треви, като постройките са към [улица], далече от навеса. Във връзка с обсъдените показания на тримата свидетели, показанията на свидетелката Г., основани на впечатления при двукратни посещения и при преминаване край имота с автобус през периода 1996 г.- 1997 г., че теренът е свободен и зает от разрушена стена, зелена площ и камъни, следва да се кредитират дотолкова, доколкото от общо 5 000 кв. м площ, действително заетата от ответника реална част е едва около 200 кв. м.

Въззивният съд е приел, че спрямо процесния имот изобщо не е текла придобивна давност, докато имотът е бил държавна собственост до 1.06.1996 г., предвид забраната на чл. 86 ЗС (редакции преди изм. ДВ, бр. 33/1996 г., в сила от 1.06.1996 г.) за придобиване по давност на вещ, която е държавна собственост. По аргумент на противното основание, черпен от последната законова редакция на чл. 86 ЗС, след 1.06.1996 г. започва да тече придобивна давност по отношение на имоти частна държавна или частна общинска собственост. Давността е спряна на основание § 1 ЗР на ЗДЗС, считано от 31.05.2006 г. и последователно срокът на мораториума е продължаван до 31.12.2022 г. (последна ред. ДВ, бр.7/2018 г.), в какъвто смисъл е и ТР № 3/14.02.2018 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е посочил, че ограничението в последната действаща редакция на чл. 86 ЗС е неприложимо спрямо имот, включен в капитала на търговско дружество, включително еднолично държавно или общинско дружество, тъй като този имот вече не е държавна или общинска, а корпоративна собственост. Разрешението следва от нормата на чл. 2, ал. 4 ЗДС (в сила от 1.06.1996 г.), според която не са държавна собственост по смисъла на закона имотите и вещите на търговските дружества и на юридическите лица с нестопанска цел, дори ако държавата е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество.

Съгласно въззивното решение през периода след 1.06.1996 г. В. А. упражнява фактическа власт, но само върху реална част от около 200 кв. м, заета с навес, без стени и използвана като сервиз за спортни автомобили. Обстоятелството, че около навеса има паркирани стари коли, по никакъв начин не обосновава извод за установено владение върху целия спорен имот от 5 000 кв. м, с намерение за своене. Владяната реална част от около 200 кв. м не е обособена и ограничена на място по някакви фактически данни и белези, така че да е годен обект за придобиване на собственост по давност. Отделно, същата не отговаря на изискванията на чл. 200, ал. 1, във вр. с чл. 19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за минимално определени части от поземлен имот в границите на населено място, за да бъде придобита чрез сделка или по давност, а именно: в градовете най-малко 14 м лице и 300 кв. м повърхност, което изключва в случая възможността за придобиване на имота по давност.

Допълнително съдът е изложил, че започналият да тече от 1.06.1996 г. 10-годишен давностен срок е прекъснат при условията на чл. 116, б. „б“, пр. първо ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС с предявения на 24.08.2005 г. настоящ иск по чл. 108 ЗС, като изтеклият до този момент срок е недостатъчен по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС.

Съдът е намерил за оборени доказателствената сила и легитимиращия ефект на констативен нотариален акт № 49/5.05.2006 г., т. ІІ, д. № 226/2006 г., с който В. А. е признат за собственик на имота по давностно владение, и констативен нотариален акт № 59/29.12.2006 г., т. VІ, д. № 1184/2006 г., с който е признат за собственик по давностно владение и наследство. В тази връзка е отбелязал, че по делото дори не са релевирани твърдения, нито са представени доказателства за придобиване на имота от ответника по силата на наследствено правоприемство.

Приел е за безспорно и за установено и от показанията на свидетеля Д., че към настоящия момент А. заема около 200 кв. м от имота, който изцяло е ограден със зидана стена и мрежа. Предвид недоказването на упражнявана фактическа власт, произтичаща от годно правно основание, намерил е за основателен иска по чл. 108 ЗС на собственика за предаване на владението.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК В. А. твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпросите за: института на давността; дали го има вещнотранслативният ефект по приватизационната сделка и наличието или липса на елементи от фактическия състав; относно непроизнасянето на въззивния съд по оспореният с възражение АДС, досежно неговата нищожност, като съставен от некомпетентен орган, както и във връзка с оборената му удостоверителна сила с други доказателствени средства на записите в него (напр. счетоводните експертизи и в двете инстанции), както и относно несъобразяването, че заключението на СИЕ има материална доказателствена сила за обстоятелствата, за които е допусната.

Сочи, че съгласно решение № 145/2.12.2015 г. по гр. д. № 2508/2015 г. на ВКС, І г. о., с преобразуването на държавните предприятия в еднолични търговски дружества по ТЗ се извършва промяна на собствеността, като предоставеното за стопанисване и управление държавно имущество, включено в капитала на новообразуваното дружество, става собственост на последното от момента на преобразуването. Счита, че дори да се предположи, че имотът е бил включен в „Пътностроителна техника“ (ПСТ) още през 1989 г., то той е преминал в патримониума на ПСТ с акта на преобразуване, поради което за жалбоподателя придобивната давност е започнала да тече, считано от момента на прехвърлянето на собствеността в ПСТ с акта за преобразуване през 1992 г., като до приемането на ЗДС през 1996 г. е текъл давностен срок. Така към датата на завеждането на делото през 2005 г. е изтекъл минималният 10-годишен срок. В този смисъл се позовава и на решение № 152/2019 г. по гр. д. № 1037/2019 г. на ВКС, ІІ г. о.

Жалбоподателят счита, че е налице презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е била оборена от ищеца, както и че качеството му на владелец не е било отречено с доказателствата по делото, като визира ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

А. се позовава на решение № 406/25.11.2010 г. по гр. д. № 614/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., където е допуснато касационно обжалване по въпроса дали данни за предоставянето на имота за стопанисване и управление на държавно предприятие могат да се черпят само от АДС или е задължително доказването с други доказателствени средства. Излага, че в конкретния казус се установява, че към 19.02.1992 г. за процесния имот не са били налице искания за съставяне на АДС; това се случва едва през 1995 г., когато е съставен АДС № 4063/2.03.1995 г., в който е вписан като предоставен за оперативно управление на държавна организация - „Пътностроителна техника“ ЕООД - София. До тази дата - 2.03.1995 г., няма никаква индикация и каквито и да било доказателства, че „Пътностроителна техника“, към момента на преобразуването му в търговско дружество, има правото на оперативно управление върху имота. В допълнение, този имот не е включен в капитала на дружеството. Предоставянето се извършва с административни актове, а в цитирания АДС не е посочено основание за предоставяне на оперативното управление, единствено е направено отбелязване, че се касае за стар държавен имот. Ето защо счита, че в производството по делото е останал недоказан и следва да не се приема и този елемент от фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.), който се отнася до предоставяне на праводателя на ищеца на правото на стопанисване и управление върху спорния по делото имот. Позовава се на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, в т. 2Г от което е прието, че за да се приложи нормата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), а преди него ПМС № 201/1993 г., не е необходимо предоставеният за стопанисване или управление имот да е заприходен в баланса на държавното предприятие към момента на преобразуването, нито в баланса на преобразуваното търговско дружество. При възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства (самият административен акт за предоставяне на това право), така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. Осчетоводяването или отразяването в баланс, инвентарна книга и/или друг подобен регистър, воден от държавното предприятие, не е елемент от фактическия състав нито на предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление, нито на уредения в чл. 17а ЗППДОбП (отм.) придобивен способ.

Жалбоподателят визира и решение № 8/11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г. и решение № 391/18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. на ВКС, І г. о., съгласно които актът за държавна собственост, когато такъв е създаден, има легитимиращ ефект, но той не създава права. Твърди, че когато не е издаден акт за държавна собственост (в конкретния случай към 19.02.1992 г. няма съставен такъв), съдът следва да преценява наличието на придобивно основание за държавата по чл. 77 ЗС, като изхожда от преките и косвени доказателства по делото за настъпилите юридически факти и относимите към тях правни норми. Доказването на следващия елемент от основанието по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) - предоставянето на държавното имущество за стопанисване и управление на конкретно държавно предприятие, може да става с всякакви доказателствени средства. Реалното ползване на имота от одържавеното предприятие в рамките на предоставеното му право на стопанисване и управление действително не е сред елементите на фактическия състав на разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.). Това е само едно от възможните доказателства, тъй като от факта на ползването на имота при липсата на други доказателства могат да се правят изводи дали имотът е бил предоставен на едно предприятие или не, поради което всеки случай следва да се преценява според конкретните обстоятелства по делото. По делото не са ангажирани данни относно ползването на имота от „Пътностроителна техника“, точно обратното - всички доказателства касаят владение от страна на А..

На следващо място жалбоподателят сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като счита, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: Следва ли съдът, пред който е направено възражение за нищожност на официален удостоверителен документ (АДС), с оглед на това, че същият е съставен от некомпетентен орган, когато това е сторено едва пред втората инстанция под формата на възражение след изтичането на срока по чл. 154 ГПК (отм.) и във връзка с това не е откривано производство по оспорването му, въззивният съд да извърши проверка и констатация, респ. да се произнесе в мотивите или диспозитива като съответно зачете или не зачете неговата доказателствена стойност изрично; В случай, че е пропуснал да го направи и това е довело до грешен извод относно материалноправната легитимация на продавача (оспорена по делото), т. е. съдът е приел за доказана такава да има продавачът по сделка, какъв е неговият окончателен съдебен акт - постановен като очевидно неправилен или по същество е неправилен, като необоснован; В случай, че е налице висящ съдебен спор, макар и по-късно заведен, в който своевременно е оспорен същият официален удостоверителен документ, открито е производство по оспорването му и се събират доказателства съобразно указаната доказателствена тежест, но няма все още решение по спора, представени са доказателства пред въззивния съд за тези факти и същият е оставил искането за спиране без уважение, съдебният му акт за недопустим ли ще бъде обявен, при наличието на задължителна практика – ТР № 1/9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, при една касационна проверка или като очевидно неправилен, доколкото самият въззивен съд, поради своя процесуален пропуск да се произнесе по направеното възражение за нищожност, е направил грешни изводи и постановил необоснован акт; Следва ли при едновременното наличие на направено възражение за нищожност на официален удостоверителен документ пред въззивен съд и при наличието на друго самостоятелно производство пред надлежен първоинстанционен съд, в което е открито нарочно производство по чл. 193 ГПК за същия документ, че има преюдициалност на спорове и ако не се установи такава зависимост и обусловеност, съдът да е длъжен да се произнесе изрично по възражението; Обуславящ изхода на иск по чл. 108 ЗС ли е предявен отрицателен установителен иск от ответника по иска по чл. 108 ЗС срещу ищеца и правоприемника му, в който е открито производство по реда на чл. 193 ГПК за оспорване истинността на придобивния акт на праводателя на продавача, доколкото в хода на производството по чл. 108 ЗС не е откривано такова производство по оспорването му, поради процесуален пропуск.

На последно място в изложението се твърди вероятна недопустимост на атакуваното решение (чл. 280, ал. 2, пр. второ ГПК), предвид обстоятелството, че въззивният съд не е спрял производството по делото, въпреки наличието на преюдициален спор - гр. д. № 4581/2018 г. на Софийски градски съд, където А. своевременно е оспорил АДС № 4063/2.03.1995 г., открито е производство по оспорването му и се събират доказателства.

От „Е. Б. ЕООД е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението са визирани в най-общ вид въпроси по предмета на делото, които обаче не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК и цитираното по-горе тълкувателно решение. В тази връзка следва да се отбележи, че вторият въпрос изисква разглеждане на спора по същество и анализ на събраните доказателства; въпросите относно необсъждането на оспорения акт за държавна собственост представляват по естеството си изразено от В. А. несъгласие със съдопроизводствени действия на въззивния съд, както и с направени от последния въз основа на доказателствата правни изводи. Що се отнася до обективираното под формата на въпрос твърдение за материалната доказателствена сила на прието заключение по делото, вложеният в него смисъл влиза и в противоречие с разпоредбата на чл. 157, ал. 3 ГПК (отм.), респ. чл. 202 ГПК, в сила от 1.03.2008 г.

Относно групата въпроси, за които се твърди наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съдът съобразява дадените в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения, съгласно които точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая никакви доводи във връзка с тези предпоставки не са изложени от В. А. и те не са налице. Първият и вторият въпроси имат отношение към срока, в който може да бъде оспорена истинността на представен по делото документ. Разпоредбите на чл. 154, ал. ГПК (отм.) и чл. 193, ал. 1 ГПК са категорични, като не е налице и колебание в съдебната практика, докога заинтересованата страна може да оспори истинността на представен по делото документ. Пропускането на срока по чл. 154, ал. 1 ГПК (отм.), респ. чл. 193, ал. 1 ГПК лишава страната от правото да оспори документа, поради което и съдът не дължи проверка на истинността на последния. В този смисъл са и постановките на ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Третият въпрос не е такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, освен това е формулиран според становището на жалбоподателя за извършено процесуално нарушение от страна на въззивния съд, предвид непроизнасянето му по направеното оспорване на визирания по-горе АДС. Както бе посочено, в случая не е налице такова процесуално нарушение, тъй като А. не е оспорил истинността на документа в срока по чл. 154, ал. 1 ГПК (отм.).

Останалите два въпроса от тази група се поглъщат от наведените доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение, поради наличието на преюдициален спор, изискващ спиране на производството по иска по чл. 108 ЗС (ТР № № 1/9.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1).

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение намира, че атакуваното пред него решение е валидно и допустимо. В частност, същото не е недопустимо, предвид несъобразяване от въззивния съд с наличието на преюдициално дело, налагащо спиране на производството. Такова основание за спиране не е възникнало с предявяването от В. А. срещу „ПСТ груп“ ЕАД и „Е. Б. ООД на отрицателен установителен иск за собственост, по който иск е образувано гр. д. № 4581/2018 г. по описа на Софийски градски съд, и по което дело е открито производство по оспорване по реда на чл. 193 ГПК на АДС № 4063/2.03.1995 г. Това е така, защото по становище на настоящия съдебен състав в случая намира приложение ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което страната, по отношение на която се е преклудирала възможността да оспори истинността на документ в рамките на висящ процес, губи и правото да направи това в отделен процес, когато правният интерес от новото оспорване се обосновава само с висящия процес, в който е направен пропускът; в посочената хипотеза предявяването на такъв иск не е основание за спиране на производството по делото.

Не е налице твърдяната от В. А. преюдициалност и защото решението на въззивния съд не е основано изключително на посочения АДС. Съгласно ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства (самият административен акт за предоставяне на това право), така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни. В настоящия казус Софийски градски съд е формирал извода си, че процесният имот е бил предоставен за стопанисване и управление на праводателя на ищеца, въз основа на множество непреки доказателствени средства, освен АДС № 4063/2.03.1995 г.: констатациите на съдебно-счетоводните експертизи, писмо от 14.12.1994 г. с приложения.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски пред ВКС в размер на 1 100 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261252 от 18.11.2020 г. по гр. д. № 8363/2011 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА В. К. А. да заплати на „Е. Б. ООД разноски пред ВКС в размер на 1 100 лв. (хиляда и сто лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: