ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1138

гр. София 13.03.2024 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 27.09.2023 (двадесет и седми септември две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. частно гражданско дело № 1415 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2, изр. 1 във връзка с чл. 248, ал. 3 от ГПК, като е образувано по повод на частна жалба с вх. № 746/07.02.2023 година, подадена от М. П. П., против определение № 44/30.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година.

С обжалваното съставът на Смолян е оставил без уважение направеното с молба вх. № 283/16.01.2023 година, подадена от М. П. П., искане за изменение на решение № 3/05.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година в частта му за разноските, като същите бъдат определени съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не съобразно чл. 7, ал. 1, т. 4 от същата.

В подадената от М. П. П. частна жалба се твърди, че определението е неправилно като постановено при нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което подадената от нея молба вх. № 283/16.01.2023 година за изменение на решение № 3/05.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година в частта му за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, да бъде уважена.

Ответникът по частната жалба ГДИН София е подал отговор на същата с вх. № 945/17.02.2023 година, с който е изразил становище, че тя е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение да бъде потвърдено.

М. П. П., е била уведомена за обжалваното определение на 31.01.2023 година, като частната му жалба е с вх. № 746/07.02.2023 година. Предвид на това е спазен определения от чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Частната жалба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Съставът на въззивният съд е посочил, че с решение № 3/05.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година претенцията на М. П. П. е била уважена частично за 97 дни, като за разликата над този размер до пълния претендиран такъв от 107 дни. За първото по ред въззивно производство ГДИН София била осъден да плати на П. разноски, съразмерно уважената част, сумата от 272.00 лева; за първото по ред въззивно производство 255.15 лева; за касационното производство 635.00 лева. за касационното производство 900.00 лева. Предявената от П. молба за изменение на решението в частта за разноските била допустима, но неоснователна. Въззивният съдебен състав намирал доводът за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения за неоснователен. Предметът на иска било субективно непарично право за съществуване правото на допълнителен платен годишен отпуск, преди да било прекратено служебното правоотношение. Едва след прекратяването на служебното правоотношение субективното право придобивало паричен, притезателен характер. Предвид това, не се налагало преразглеждане на разноските за производствата, тъй като същите били съобразени с приложимата разпоредба от Наредбата (определение № 171/10.05.2022 година, постановено по ч. гр. д. № 1276/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.), която била относима за съответния период, както и с правната и фактическа сложност на делото, и броя на съдебните заседания. За първото по ред въззивно производство през 2018 година била действала разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредбата в редакцията и от 23.05.2017 година, предвиждаща минимум от 300.00 лева за неоценяеми искове. Въззивният съдебен състав се бил съобразил с положените от процесуалния представител труд и усилия при съставянето на въззивната си жалба. Въззивното дело обаче се характеризирало с това, че по него не били събирани доказателства, а процесуалните представители не се били явили. Възражението за прекомерност било основателно в разглеждания случай и нямало как с оглед доводите във въззивната жалба, то да не бъде редуцирано до неговия минимум, тъй като съдържанието в случая не било достатъчно за да обоснове парична сума над минималната. Освен това, първото по ред въззивно дело не разкривало твърдяната от страната правна сложност, доколкото били разглеждани многобройни сходни правни спорове между същия процесуален представител и ГДИН София. Касационното производство било приключило на 25.10.2019 година, и по него процесуалният представител не се бил явил в съдебно заседание, но бил съставил касационна жалба с основанията за допускане до касационен контрол. Действалата към този момент разпоредба на чл. 9, ал. 2 от Наредбата била в редакцията от 2016 година, т. е.3/4 от възнаграждението по чл. 7, но не по-малко от 600.00 лева. Действалата редакция към 2019 година на разпоредбата на чл. 7 от Наредбата била от 23.05.2017 година и предвиждала 300.00 лева за неоценяеми искове. Съобразявайки тази разпоредба, в относимите им редакции, въззивният съд бил определил сумата от 635.00 лева. Минимумът от 600.00 лева не бил стартовата стойност от която започвал да се отчита положения труд от процесуалния представител. Минималната стойност отчитала минималните необходими усилия и труд, които следвало да бъдат положени при съставянето на касационна жалба и изложението на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Действително не всяко завишаване на минималните размери било прекомерно, и в случая с оглед правната и фактическа сложност на делото, определената сума била над минимума, а именно за сумата от 700.00 лева. Осъществената обаче процесуална защита и съдействие пред касационната инстанция според въззивният съдебен състав не обосновавали по-висока сума от горепосочената. С оглед частичната основателност на претенцията на ищцата, присъдена сума била правилно определена в размер на 635.00 лева.

Доводите на М. П. П. за приложение, в конкретния случай, на хипотезата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения не могат да бъдат споделени от настоящата инстанция. Правото, чиято защита се търси в настоящето производство, няма определен материален интерес, поради което и предявеният иск няма цена по смисъла на чл. 68 от ГПК. След като липсват критерии за определяне на цената на иска по чл. 69, ал. 1 от ГПК, както и определяне на приблизителна такава по чл. 70, ал. 3 от ГПК искът е неоценяем. Предмет на иска е установяването на самото материално право, което не е оценимо н пари, поради което не могат да бъдат споделени доводите на частната жалбоподателка, че цената му трябвало да се определи, с оглед на обезщетението, което можело да се получи за неизползвания отпуск при прекратяването на служебното правоотношение. Освен, че не е ясно дали такова обезщетение ще бъде получено, то се касае и до право, което е различно от правото на допълнителен платен отпуск. Двете права, макар и до известна степен да са свързани не са идентична, а са различни-възникват при различни предпоставки и имат различно съдържание. Самото обезщетение се търси с отделен осъдителен иск, какъвто по делото не е предявяван.

Неоснователно е и направеното възражение за несправедлив размер на присъденото възнаграждение. Служебно известният факт на състава за наличието на множество идентични на настоящето дела и фактът че въззивният акт е постановен в изпълнение на дадени от касационната инстанция задължителни указания, са аргументи които са в потвърждение на направеният от съда извод, че спорът не се отличава със значителна фактическа и правна сложност, което налага редуциране на възнагражденията за въззивната и касационната инстанции.

Предвид на това подадената от М. П. П., против определение № 44/30.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година, частна жалба с вх. № 746/07.02.2023 година е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея определение да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 44/30.01.2023 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен състав, постановено по гр. д. № 277/2022 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.