О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2862

София 10.06.2024 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

Членове: ВАНЯ АТАНАСОВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

разгледа докладваното от съдията В. А. гр. д. № 1444/2023 година.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 262197 от 01. 07. 2022 г. по в. гр. д. № 528/2020 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав:

1/. е потвърдено решение № 189000 от 09. 08. 2019 г. по гр. д. № 85116/2017 г. на СРС, I ГО, 166 състав, в частта, с която е признато за установено, по предявения от А. П. Р., И. Р. Р. и В. Р. Р. против Ц. А. Г., П. Г. Г., Р. Т. Т. и „И. Б. инвест“ ЕООД, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, че ищците И. Р. Р. и В. Р. Р. са собственици, на по 1/2 идеална част всеки от тях, на недвижим имот – апартамент № 2, находящ се в [населено място], район „О.“, [улица], етаж 1, с площ от 58, 15 кв. м., нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с 56, 40 % идеални части от общите части на сградата, както и на по 1/6 идеална част всеки от тях от дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и в частта, с която е отменен, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност № 170/09. 09. 2016 г. , том II, рег. № 7361, дело № 435/2016 г. на нотариус В. Г., с който ответниците Ц. А. Г. и П. Г. Г. са признати за собственици по давност на описания апартамент и 1/3 идеална част от поземления имот;

2/. е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която установителният иск за собственост на дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], предявен от А. П. Р., е уважен за 25% (1/4 %) ид. ч., а исковете за поземления имот, предявени от И. Р. Р. и В. Р.Р., са уважени за разликите над по 1/6 (т. е. по 0, 17) ид. ч. до предявените по 26, 82 % (т. е. по 0, 27) ид. ч. и в посочените части е постановено прекратяване на исковото производство.

Срещу въззивното решение в прекратителната му част (по т. 2) е подадена касационна жалба вх. № 297351/21. 07. 2022 г. от ищците И. Р. Р., В. Р. Р. и А. П. Р., чрез адв. С. Д..

Срещу въззивното решение в потвърдителната му част (по т. 1) са подадени касационни жалби от ответниците както следва: касационна жалба вх. № 300271/18. 08. 2022 г., подадена от ответника П. Г. Г., чрез адв. Р. Т., и касационна жалба вх. № 300740//24. 08. 2022 г., подадена от ответниците Ц. А. Г. и Р. Т. Т., чрез пълномощника им адв. Г. К..

В касационната жалба, подадена от ищците И. Р. Р., В. Р.Р. и А. П. Р. се твърди неправилност на решението в частта му по точка 2, поради незаконосъобразност на извода за липса на правен интерес от предявените искове в посочените по-горе части, предвид несъобразяването му с обстоятелството, че Ц. Г. и П. Г. са се снабдили с нотариален акт по давност на процесния имот. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е постановено частично обезсилване на първоинстанционното решение и частично прекратяване на исковото производство, на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, точки 1 и 3 ГПК, отмяната му в същата и произнасяне по същество по исковете така, както са предявени. Претендират се разноски за касационната инстанция.

В касационната жалба от ответника П. Г. Г. се поддържа неправилност на решението поради постановяването му при необоснованост на извода за неупражнявано владение върху имота от наследодателката И. М. Г. до смъртта й през 1987 г. и на извода за идентичност между процесния имот и имота, възложен в дял на наследодателката Л. И. със съдебното решение от 13. 02. 1987 г. Сочи се и допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение – неизвършване на собствена преценка на всички събрани по делото доказателства и на установените с тях факти, както и противоречие на правните изводи с разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, отхвърляне на предявените от И. Р.Р. и В. Р.Р. срещу П. Г. Г. положителни установителни искове за по 1/2 ид. ч. апартамента и за по 1/6 ид. ч. от дворното място, и присъждане на разноските, направени при разглеждане на делото пред трите инстанции.

Подадени са отговори на касационната жалба от ищеца И. Р.Р., чрез адв. М. Л., от ищеца В. Р. Р., чрез адв. К. Б., и от третите лица помагачи на ищците – Д. С. Д. и „МИА2005“ ООД, чрез адв. Д. П., с които се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на жалбите. Претендират се разноски.

В касационната жалба от ответниците Ц. А. Г. и Р. Т. Т. се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се неправилност на същото поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – избирателно обсъждане и неправилна преценка на събраните гласни доказателства, поради необоснованост на извода за упражнявано владение върху процесния имот от ищците И. Р. и В. Р.. Иска се отмяната му в обжалваната част и отхвърляне на предявените искове.

Подадени са отговори на касационната жалба от ищеца И. Р. Р., чрез адв. С. Д., от ищеца В. Р. Р., чрез адв. К. Б., и от третите лица помагачи на ищците – Д. С. Д. и „МИА2005“ ООД, чрез адв. Д. П., с които се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на жалбите. Претендират се разноски.

Не е подаден отговор на касационната жалба от ответниците по исковете.

Третото лице помагач на ищците „МИА2005“ ЕООД е изразило становище за основателност на същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Делото има за предмет предявен от А. П. Р., И. Р. Р. и В. Р. Р. против Ц. А. Г., П. Г. Г., Р. Т. Т. и „И. Б. инвест“ ЕООД, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците И. Р. Р. и В. Р. Р. са собственици, на по 1/2 идеална част всеки от тях, на процесния апартамент с идентификатор *** по КККР на [населено място], ведно с 56, 40 % идеални части от общите части на сградата, както и общо на 53, 64 % (всеки от тях а по 26, 82 %) идеални чести от поземления имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], а ищцата А. П. Р. – собственик на 25 % ид. ч. от поземления имот.

Като придобивни основания първите двама ищци сочат наследяване на Р. Р. и Л. И. С., сключен от последната договор за покупко-продажба и съдебна делба. Ищцата А. Р. твърди, че е придобила 25 % от поземления имот на основание договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен през време на брака й с Р. Р., с който е прехвърлена собствеността върху едноетажна къща в същия поземлен имот (залепена до къщата, в която се намира процесния апартамент), ведно с 50 % от поземления имот, и прекратена с развод съпружеска имуществена общност.

Ответниците-физически лица не оспорват, че ищцата А. Р. е собственик на 25 % от поземления имот на заявеното придобивно основание. Оспорват, че ищците И. Р. и В. Р. са собственици на процесния апартамент и на 1/3 идеална част (всеки на по 1/6 идеална част) от процесния поземлен имот. Твърдят, че са придобили собствеността върху апартамента и върху 1/3 ид. ч. от поземления имот по давност, чрез упражнявано владение от 1987 г. (смъртта на И. М. Г., оставила в тяхна полза саморъчно завещание) до предявяване на иска, както и че са се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 170/9. 09. 2016 г., а с нотариален акт № 100/22. 08. 2017 г. продали имота на ответника „И. Б. инвест“ ЕООД.

Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК, и излагайки и собствени такива, е приел за установено от фактическа страна, че с н. а. № 43/1965 г. С. И. Д. е продал на Л. И. С. 1/3 идеална част от жилищната сграда откъм [улица], с площ от 58, 15 кв. м., 1/3 ид. ч. от общите части на сградата, и 1/6 ид. ч. от дворното място с площ от 455 кв. м., представляващо парцел ***-им.***, кв. *** по плана на [населено място], м. „***“, а с н. а. № 150/1971 г. С. И. Д. и А. И. Д. продават на И. М. Г. 2/3 идеални части от същата жилищна сграда и 2/6 ид. ч. от същото дворното място – парцел ***-им.*****, кв. *** по плана на [населено място], м. „***“ с площ от 455 кв. м., с неуредени сметки по регулация за 7 кв. м. Със саморъчно завещание от 1976 г. И. Г. завещава на ответниците П. Г. Г. и Ц. А. Г. придобитите от нея 2/3 ид. ч. от жилищната сграда, 2/3 ид. ч. от общите части на сградата и 2/6 ид. ч. от дворното място. Със съдебно решение № 358 от 10. 02. 1982 г. по гр. д. № 3375/1982 г. на ВС е оставено в сила решение №20-II от 14. 12. 1981 г. на СГС в частта, с която е прогласена нищожността на договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № 150/1971 г. След смъртта си, настъпила 1987 г., И. Г. оставя за единствен законен наследник внучката си И. Г. Г.. С решение от 13. 02. 1987 г. по гр. д. № 985/1986 г. на СРС, влязло в сила на 4. 03. 1987 г., е извършена делба на жилищната сграда откъм ул. „Б. № 39 между Л. И. С., А. И. Д., В. П. И., като в дял на Л. И. С. е възложено, на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, жилището на първия етаж над сутерена, с площ от 58, 15 кв. м., ведно с 56, 40% ид. ч. от общите части на сградата и от дворното място от 231 кв. м., а в дял на В. П. И. е възложено, на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, жилището в сутерена на сградата, със застроена площ от 60, 80 кв. м., ведно с 43, 60 % идеални части от общите части на сградата и от дворното място от 231 кв. м. С н. а. № 77/1989 г. В. И. П. и П. Б. П. дарили на внука си С. Т. К. жилището на сутерена със застроена площ от 60, 80 кв. м., ведно с 43, 60 % идеални части от общите части на сградата и от дворното място. Л. И. С. е починала на 24. 04. 1999 г. и е оставила за наследник сина си Р. Д. Р., починал на 17. 11. 2003 г. и оставил за наследници ищците И. Р. Р. и В. Р. Р.. С н. а. № 182/2007 г. С. Т. К. продава 1/2 ид. ч. от жилището на сутеренния етаж, ведно с 43, 60 кв. м. от дворното място, на „Плаза 2004“ ООД, което с н. а. № 167/17. 03. 2010 г. го дарява на М. И. И., която го дарява на Д. А. К..

С н. а. № 170/09. 09. 2016 г. ответниците Ц. А. Г. и П. Г. Г. са признати за собственици по давност на процесния апартамент, на 2/3 ид. ч. от общите части на сградата, както и на 1/3 ид. ч. от дворното място, а с н. а. № 100/22. 08. 2017 г. Ц. Г., П. Г. и Р. Т. продават на „И. Б. инвест“ ЕООД процесния апартамент, заедно с 2/3 ид. ч. от общите части на сградата и с 1/3 ид. ч. от дворното място – УПИ ***, в кв. ***, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР.

С н. а. № 106/1987 г. е сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, с който А. И. Д. прехвърля на Р. Д. Р. и на А. П. Р. едноетажната жилищна сграда с площ от 60 кв. м., на [улица], залепена до жилищната сграда на [улица], ведно с 1/2 идеална част (50 %) от дворното място, от което, след прекратяване на съпружеската имуществена общност с развод, А. П. Р. е придобила 25 % от собствеността върху поземления имот.

С предварителни договори от 30. 06. 2005 г. и от 17. 08. 2007 г., сключени между „Плада 2004“ ООД, А. Р., В. Р., И. Р. и С. Т. К., като обещатели, и „Миа 2005“ ООД, като купувач, „Плада 2004“ ООД е обещало да продаде 1/2 ид. ч. от жилището в приземния етаж, заедно с 43, 60 % ид. ч. от поземления имот, а останалите обещатели са се задължили да продадат всички притежавани от тях жилищни обекти в процесния имот, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място.

Прието е за установено, въз основа на показанията на свидетелите М. П.-Л., Й. В., А. Г., че процесният апартамент е владян до 2003 г. от бащата на ищците Р. Р., който до смъртта си е живял в същия, а след 2003 г. и до предявяване на иска на 4. 12. 2017 г. – от ищците, а майката на Р. Р. - Л. С. живеела на сутеренния етаж от къщата. Ищците И. и В. Р. са живеели с майките си, а не в процесния имот, но са имали ключ от етажа на баща си, посещавали са го, извършвали са строителни дейности. В периода 2001 г. – 2011 г. двамата ищци и А. Р. отдавали под наем имота на строителна фирма, в периода 2005 г. – 2010 г. имотът бил ремонтиран, в периода 2005г. – 2006 г. в имота живеели служители на наемателя „Плада“ ООД. Само ищците предоставили на наемателя ключове за приземния и за първия етаж и му предали фактическата власт за ползване. Ответниците не са упражнявали фактическа власт върху имота с намерение за своене в продължение на десет години преди предявяване на иска. През 2010 г., след пожар, имотът станал негоден за обитаване, тъй като съществува опасност от срутване на сградите.

Обсъдени са показанията на свидетелите на ответниците - Н. Г. и С. К.. Според показанията на св. Н. Г., тя и семейството й живели 7 години в имота – от началото на 1971 г. до 1978 г., на първия етаж над сутерена, където живеели родителите на съпруга й, който бил художник и ползвал таванска стая за ателие. През 1971 г. имотът бил купен от родителите на съпруга й П. и Т. Г., но на името на тяхна семейна приятелка – И. Г.. В сутеренния етаж живеели Л. И. С. и синът й Р. Р., баща на двамата ищци. П. и Т. Г. живеели в имота до 2000 г., след което съпругът й, синът й и братовчед му продължили да се грижат за имота. През 2015-2016 г. синът й установил, че е настанено ромско семейство и предприели действия за защита на имота, подавайки жалба в районното полицейско управление. Според показанията на св. С. К., таванското помещение се ползвало за ателие от Г. Г., в сутерена живеели родителите на Г. Г., а след 1994 г. – 1995 г. този свидетел не е посещавал имота.

От правна страна въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която искът за собственост на поземления имот, предявен от А. П. Р., е уважен за 0, 25 % (за 1/4) идеална част от същия, а исковете на И. Р. Р. и В. Р. Р. за поземления имота са уважени за разликите над по 1/6 ид. ч. за всеки от тях до пълните предявени размери от по 26, 82 % за всеки от тях. Прието е, че в посочените части липсва правен интерес от предявяването им, тъй като ищците не оспорват, че А. П. Р. е придобила, на основание договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка и прекратена с развод СИО 1/2 идеална част от жилищната сграда, залепена за процесната, откъм [улица], ведно с 0, 25 % идеални части от дворното място, нито правата на А. Р. върху 0, 25 % от имота се засягат от издадения в полза на ответниците констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с който същите са признати за собственици на 1/3 идеални части от поземления имот. По аналогични съображения е приел недопустимост и на иска на И. и В. Р. в частта му, с която се иска установяване правото им на собственост за разликите над по 1/6 ид. ч. до 26, 82 % идеални части от поземлени имот. Прието е, че ответниците оспорват правата на двамата ищци върху процесния апартамент и върху 1/3 ид. ч. (по 1/6 ид. ч.) от поземления имот, снабдили са се с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка само за процесния апартамент, ведно с 1/3 ид. ч. от дворното място, и за разликата над 1/3 ид. ч исковете са лишени от правен интерес.

По съществото на спора е прието, че собственици на процесния апартамент с идентификатор *** по КККР на гр.. София са И. Р. Р. и В. Р. Р. (с права по 1/2 ид. ч.), които притежават и 1/3 идеална част от поземления имот (всеки от тях по 1/6 ид. ч.). Придобили са правото на собственост на основание наследяване на Р. Р., който към смъртта си е бил придобил жилището и 1/3 идеална част от поземления имот по наследство от Л. И. С., а тя – на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № 43/1965 г., и влязло в сила решение по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./.

За неоснователно е прието възражението за нищожност на делбата поради извършването й без участието на всички съсобственици. В тази връзка е посочено, че И. М. Г. не е следвало да участва в делбата, тъй като договорът, с който е придобила идеални части от имота, е прогласен за нищожен с влязло в сила съдебно решение.

За недоказано и неоснователно е прието възражението на ответниците за придобиване по давност на апартамента и идеални части от дворното място. Кредитирани са показанията на свидетелите на ищците, тъй като са последователни, непротиворечиви, кореспондиращи с писмените доказателства. Прието е, че показанията на свидетелите на ответниците не доказват упражнявано от тях владение върху имота и придобиването му по давност, тъй като свидетелката Г. посочва, че със съпруга си е живяла в жилището до 1978 г., а родителите на съпруга й – до 2000 г. След това грижи за имота полагали съпругът й и синът й П. Г. и братовчед му Ц. Г., които ходели от време на време и гонели самонастанилите се лица. Впечатленията на свидетеля К. са отпреди 1994 г. – 1995 г. Към съставянето на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка № 170/09. 09. 2016 г. ответниците П. Г. и Ц. Г. не са манифестирали по какъвто и да е начин намерението си за своене на процесния апартамент и не са предприели действия, отблъскващи владението, осъществявано от ищците В. Р. и И. Р., не са извършвали действия, обективиращи спрямо тримата ищци намерение за своене на апартамента и част от дворното място. Не е доказано да са имали поведение, което безсъмнено сочи упражняване на собственически правомощия за себе си върху процесния имот. Действия, изразяващи се в посещаване на имота и гонене на самонастанилите се лица, без да е ясно дали тези действия са станали достояние на собствениците на имота, не сочат на упражняване на владение върху вещта. Не е доказано ответниците да са владели имота на ищците за себе си.

Ответникът – търговско дружество е придобило имота от несобственици и също не притежава право на собственост.

Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, посочени в касационната жалба на ищците И. Р. Р., В. Р. Р. и А. П. Р., за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, с която установителният иск за собственост на дворното място, съставляващо поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], предявен от А. П. Р., е уважен за 1/4 (25 %) ид. ч., а исковете за поземления имот, предявени от И. Р. Р. и В. Р. Р. са уважени за разликите над по 1/6 (по 0, 17) ид. ч. до по 26, 82 % (по 0, 27) ид. ч. и в посочените части е постановено прекратяване на исковото производство.

Характерът на въззивния акт в посочената част правилно е определен от администриращия съд като решение, а не като определение, тъй като с въззивното решение е упражнен инстанционен контрол за допустимост на първоинстанционно решение, разрешаващо материалноправен спор, и последното е обезсилено частично като недопустимо, постановено при липса на правен интерес. Оплакванията в обратен смисъл, съдържащи се в касационната жалба на ищците, са неоснователни.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в посочената част.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищците и в самата касационна жалба са развити оплаквания за незаконосъобразност на въззивното решение в посочената част, но не е формулиран процесуалноправен въпрос като общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, поставени от жалбоподателя П. Г. Г.:

1. Длъжен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?

2. Коя е достатъчната степен, в която следва да се установи идентичност между недвижими имоти, описани в различни документи и по време на действие на различни планове?

Твърди се, че първият въпрос е разрешен в противоречие с решение № 39 от 30. 06. 2022 г. по т. д. № 56/2021 г. на ВКС, 1 т. о., решение № 59 от 14. 04. 2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, 4 г. о., определение № 136 от 02. 03. 2016 г. по гр. д. № 558/2016 г. на ВКС, 1 г. о. а вторият – в противоречие с решение № 36 от 06. 03. 2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 196 от 11. 11. 2015 г. по гр. д. № 2495/2015 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 672/07. 03. 2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 842 от 2. 12. 2010 г. по гр. д. № 2006/2009 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 154 от 21. 01. 2019 г. по гр. д. № 500/2018 г. на ВКС, 2 г. о.

Първият въпрос е поставен във връзка с оплакването на касатора за несъответствие между фактическия извод на съда за неупражнявано владение от ответниците върху процесния имот и събраните по делото доказателства, за необсъждане на всички събрани по делото доказателства, за неразглеждане на всички възражения и доводи на страните, както и за незаконосъобразност на правния извод за неоснователност на възражението на ответниците по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Същият не е решен в противоречие с посочената и цитирана от касатора практика на ВКС. Въззивният съд, в съответствие с указанията, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразявайки се с правомощията си по чл. 269 ГПК и като инстанция по съществото на спора, е анализирал събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е направените от страните твърдения, доводи и възражения, направил е собствени фактически и правни изводи. Мотивите към решението отразяват осъществена правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща спора по същество. На основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение и е изложил и собствени такива. Възприел е изцяло изводите на районния съд от фактическа страна, направени след съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, включително и изводите, касаещи доказаността и основателността на направеното от ответниците възражение за придобивна давност. Оплакването за несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, т. е. за необоснованост на фактическите изводи, представлява касационно основание за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането му във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо, тъй като изисква извършване на преценка на правилността на решението. Несъгласието на страната с фактическите и правни изводи на съда, касаещи доказаността и основателността на възражението за придобивна давност, не е сред основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият въпрос е поставен във връзка с оплакването, че не е установено, при условията на пълно и главно доказване, идентичността между процесния имот и имота, предмет на съдебното решение по чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, възложен в дял на наследодателката Л. И..

Въпросът не отговаря на изискванията на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като представлява преформулирано оплакване за наличие на касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането му е свързано с обсъждане на събраните по делото доказателства и установените с тях факти, както и с извършване на преценка за правилност на въззивното решение, както и по съображения, че твърденията на касатора не съответстват на данните по делото. В съдебното решение от 03. 02. 1987 г. възложеният в дял на Л. И. С. имот е описан като „жилището на първия етаж над сутерена в сградата на [улица], състоящо се от две стаи, таванска стаичка, кухня, клозет и антре, застроено на 58, 15 кв. м., ведно с 56, 40 % ид. части от общите части на сградата и толкова от дворното място от 231 кв. м.…..“. Това описание съвпада напълно с описанието на апартамента в исковата молба и в представената схема № 15-488553/06. 10. 2017 г. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. Неправилното посочване в решението на площта на поземления имот, само по себе си, не би могло да доведе до извод за липса на идентичност, доколкото не площта, а границите са сред съществените белези, индивидуализиращи поземлените имоти. Без значение е и обстоятелството, че апартаментът е в сграда с административен адрес „Г. Б.“ № 39, а поземленият имот е с административен адрес „Ц. С.“ № 46, предвид разположението на имота – на ъгъла, образуван от улиците „Г. Б.“ и „Ц. С.“, и на сградите – процесната с вход от [улица], а съседната – с вход от [улица].

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба, подадена от Ц. А. Г. и Р. Т. Т..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на посочените лица и в самата касационна жалба са развити множество оплаквания за неправилност на въззивното решение, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не формулиран нито един правен въпрос (материален или процесуален) като общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обсъждането на оплакванията изисква извършването на преценка за правилността на обжалвания съдебен акт – дали фактическите изводи на съда са обосновани, дали при постановяване на решението не е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и неправилна преценка на обсъдените, както и на доводите и възраженията на страните, дали е допуснато нарушение на материалния закон, основателни ли са въведените от страните в спорния предмет доводи и възражения. Основанията за достъп до касационен контрол по чл. 280 ГПК се различават от касационните основания по чл. 281, т.3 ГПК, касаещи правилността на въззивното решение, а извършването на преценка за правилността на решението във фазата по чл. 288 ГПК е недопустимо.

Както бе посочено по-горе, във връзка с касационната жалба на ищците, съгласно разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. Касационният съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, на което се съдържа позоваване във всички подадени касационни жалби. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с доказателствата и с правилата на логиката и науката.

По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по нито една от касационните жалба.

При този изход на делото (недопускане до касационен контрол на въззивното решение по нито една от подадените касационни жалби) разноските за касационната инстанция следва да останат за сметка на страните, така както са направени.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,ОПРЕДЕЛИ: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262197 от 01. 07. 2022 г. по в. гр. д. № 528/2020 г. на Софийски градски съд, II-Д въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: