О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3956

София, 07.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1457 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. И. срещу решение № 311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на Окръжен съд – С. З. с което на основание чл. 127, ал. 2 СК е предоставено упражняването на родителските права спрямо малолетното дете на страните – К., на майката Д. Н. Д., като е определен режим на лични отношения на детето с бащата - касатор, който да го взима всяка първа и трета седмица от месеца от 09.00 ч. в събота до 18.00 ч. в неделя, с преспиване, както и 30 дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, по Коледните и Великденски празници всяка нечетна година, като бащата е осъден да заплаща и ежемесечна издръжка в размер на 200 лв., считано от 17.09.2021 г..

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и с чл. 127 вр. с чл. 59, ал. 4 СК; че мотивите му са формалистични, доказателствата не са изследвани задълбочено, липсват ясни фактически заключения относно всеки конкретен релевантен по делото; интересът на детето К. не е последователно изследван, като не са обсъдени всички обстоятелства, имащи значение за определяне на най-подходящите условия за него. Поддържа, че без да е изследван родителския капацитет на двамата родители, въззивният съд е заключил, че майката в по-голяма степен притежава фактическите, биологическите и психологични възможности да отглежда и възпитава К., както и че за установени по делото факти са приети голословни твърдения на майката Д. Д., неустановени с каквито и да било доказателства по делото, за състоянието на детето по време на пребиваването му при бащата. Счита, че неправилно за водещ мотив при предоставяне на родителските права на майката, окръжният съд е съобразявал големината на населеното място, в което живеят родителите, отдавайки предпочитание на по-голямото – [населено място], където условията за учение и средата за развитие и възпитание били по-добри. Посочва също, че неправилно издръжката в полза на малолетното дете, дължима от бащата, е присъдена за минал период от време, в който то е живяло, отглеждало се е и се е възпитавало от бащата в дома му в [населено място]. Поддържа, че решаващият съд не е изпълнил правомощията си съобразно задължителните указания в т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 1/12.11.1974 г., служебно да следи за интереса на детето като служебно изясни във възможно най – пълна степен всички обстоятелства, които са от значение за разрешаването на спора по упражняване на родителските права, местоживеенето на детето, режима на лични отношения и неговата издръжка, което включва подробно и всестранно обсъждане в мотивите на решението и извършване на комплексна преценка на всички установени в процеса конкретни обстоятелства, от значение за защита интереса на детето. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторът И. релевира основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните правни въпроси, преформулирани и обобщени от ВКС съобразно правомощията му по т. 1 Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС: 1. Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните, като формира свои фактически и правни изводи в производството по чл. 127, ал. 2 СК?, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 38 от 29.03.2011 г. по гр. д. № 1276/2009 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 196 от 21.12.2018 г. по г р. д. № 1101/2018 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, 4 г. о. и решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ВКС, 4 г. о.; 2. Необходимо ли е въззивният съд да установи в производство по чл. 127, ал. 2 СК притежават ли родителите необходимите родителски качества в съответствие с ППВС № 1/12.11.1974 г., като при нужда допусне служебно доказателства за това с оглед защита интереса на детето, и след това да извърши съпоставка между тях като ги цени в тяхната съвкупност, а не отдавайки приоритет на едно обстоятелство, напр. „големината на населеното място“, в което живеят родителите? Дължи ли въззивният съд с оглед защита на висшия интерес на детето да изследва, обсъжда и преценява психо-физиологическото състояние и развитие на детето, вкл. при промяна на местоживеенето му при единия и при другия родител през времетраенето на производството по чл. 127, ал. 2 СК, и ако е необходимо служебно да допуска доказателства за това, вкл. психологическа експертиза?, който въпрос поддържа, че е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/12.11.1974 г. и в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, и 3. Дължи ли на основание чл. 127, ал. 2 СК издръжка родителят, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, за период от време, през който този родител фактически ги е упражнявал?, по който въпрос счита, че даденото разрешение във въззивното решение противоречи на ППВС № 1/12.11.1974 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК. Релевира и очевидна неправилност на атакуваното решение с оглед присъждането на издръжка за малолетното дете, дължима от неупражняващия родителските права родител, през период от време, в който този родител фактически е упражнявал последните и е отглеждал детето.

Ответницата по касационната жалба - Д. Н. Д. подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна в производство по молба с правно основание чл. 127, ал. 2 СК, т. е. тя е допустима.

По основанията за допускане на касационното обжалване:

Страните са родители на малолетното дете К., [дата на раждане] от тяхното фактическо съжителство в периода от 2015 г. до 2019 г.. След раздялата на родителите, те не са могли да постигнат споразумение относно местоживеенето на детето, упражняването на родителските права, личните отношения с него и издръжката му, поради което всеки от двамата предявява искане към съда за предоставяне упражняването на родителските права и последиците от това на основание чл. 127, ал. 2 СК. Първоинстанционният съд е постановил решение, според мотивите на което, в защита на най-добрия интерес на петгодишното дете, е предоставил упражняването на родителските права на бащата И., който фактически ги е упражнявал в [населено място], подпомаган от бабата по бащина линия, тъй като майката почти не е била на адреса в [населено място], където страните са живели до раздялата си, при нейните родители, а е била в чужбина да работи, или е била при последващия си приятел в [населено място] поле, от когото през 2022 г. е родила второ дете, а бащата е осигурявал ежедневна пряка и адекватна родителска грижа с предприемане на необходимите мерки за посещение на логопед и психолог с оглед установените говорни и други дефицити на К., като детето е заживяло при него в [населено място] от юли 2021 г..

Въззивният съд, съобразявайки новосъбраните пред него доказателства, е намерил за установено, че докато детето е било при баща си, грижите за него са били недостатъчни, при което е предоставил упражняването на родителските права на майката, определяйки режим на лични отношения на бащата с К.. За да направи този извод е съобразил ниската, петгодишна възраст на детето; обстоятелството, че майката понастоящем е в отпуск по майчинство за отглеждането на друго по-малко свое дете – Д. на 7 месеца, родено от новия й съжителник; настоящите жилищни условия на майката, която живее в едно жилище със своите родители и сестра и обитава в това жилище една стая заедно с по-малкото си дете и неговия баща; по-голямото населено място, в което живее майката – [населено място], даващо според съда значително по-благоприятна за детето учебна и обществена среда в сравнение с по-малкото населено място, в което живее бащата – [населено място]. Посочил е, без да се мотивира, че майката в по - голяма степен от бащата има фактическите, биологическите и психологични възможности и може да полага комплексно, лично и непосредствено необходимите и задължителните грижи за пълноценното отглеждане и възпитание на К.. Присъдил е издръжка за малолетното дете, която бащата дължи ежемесечно в размер на 200 лв., считано от датата на завеждане на делото – 17.09.2021 г.. Горепосочените решаващи изводи са направени без да са били изслушани двамата родители нито пред първата, нито пред въззивната инстанция, въпреки императивното правило на чл. 59, ал. 6 СК и без допускане по служебен почин на съда на психологическа експертиза за състоянието на детето и неговите нужди и за състоянието на родителите, при наличието на противоречащи си и формални социални доклади от АСП – [населено място] и АСП – [населено място].

С определение № 738 от 30.05.2023 г., Окръжен съд – С. З. е постановил привременни мерки в смисъла на горепосоченото обжалвано решение, макар вече по допуснато предварително изпълнение на същото, считано от м. 11. 2022 г. К. да е заживял и да се отглежда от майката в [населено място] в дома на родителите й, заедно с новия й съжителник и роденото от него 7 месечно момченце.

Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос осъществява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за общо основание за допускане на искания касационен контрол, тъй като е от значение за крайния изход на конкретното дело. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС, относима в още по-голяма степен към производствата по спорна съдебна администрация като настоящото по чл. 127, ал. 2 СК със засилено служебно начало в защита висшия интерес на детето /ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ІV г. о., решение № 228/ 01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014г. на І г. о., решение № 27/02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ІV г. о. и др./, според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, включително обсъждане на всички приети доказателства и на всички доводи и възражения на страните в мотивите на въззивното решение, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите на атакуваното решение не са изчерпателни; съдържат изводи, които не са мотивирани с установените по делото факти и не са обосновани съобразно изискванията на ППВС № 1 от 12.11.1974 г.; липсва обсъждане и преценка на приетите пред двете съдебни инстанции доказателства, както и на новонастъпилите в рамките на въззивното производство обстоятелства, на които е извършено бланкетно позоваване. Поради това, решаващият съд е процедирал несъответно на горецитираната практика на ВКС, т. е. осъществено е наведеното допълнително основание по първия въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос на касатора също е обуславящ за решаващите правни изводи в атакуваното решение, поради което спрямо него е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. По него е налице задължителна съдебна практика, с която отново въззивният съдебен акт не е съобразен. Според задължителните разрешения в ППВС № 1 от 12.11.1974 г. и в ТР № 1 от 03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС, възпроизведени в практиката на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, предоставянето на упражняването на родителските права, определянето на местоживеенето на децата и на мерките за личните контакти, следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни. Установено е разбирането за степенуване на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Необходимо е извършването на цялостна преценка въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които да бъдат анализирани единствено в светлината на висшия интерес на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Именно изискуемата цялостна и комплексна преценка Окръжен съд – С. З. не е извършил, като не е съобразил и задължителните разрешения в т. 1 ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в ППВС № 1/12.11.1974 г., според които когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, например на малолетните и непълнолетни деца при произнасяне по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище, негово задължение е служебно да събере доказателствата в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства без ограничения във времето. В случай, че първоинстанционният съд не е изпълнил тези си задължения, това процесуално нарушение следва да бъде поправено служебно от въззивната инстанция независимо от липсата на нарочно оплакване във въззивната жалба. Въззивният съд е нарушил императивното правило на чл. 59, ал. 6 СК, като не е изслушал двамата родители на К., при наличните противоречащи си социални доклади от АСП по местоживеенето на бащата и на майката, с оглед различното местопребиваване на детето в хода на делото. Същевременно не е допуснал служебно психологическа експертиза за изследване на психофизиологичното състояние на детето и неговите нужди и за състоянието на родителите, необходима именно с оглед конфликтните отношения между родителите, пребиваването на детето първоначално при бащата, а впоследствие при майката с нейното голямо семейство, включващо братче и нов съжителник – за кратък период от време и успешната или не адаптация на К. в променената семейна и социална среда, задоволяването или не на специалните му потребности от логопедична помощ с оглед установените ранни говорни проблеми и разбира се формирането или липсата на синдром на родителско отчуждение спрямо някой от родителите. Съобразно гореизложеното по втория правен въпрос също следва да бъде допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Третият въпрос отново е правен такъв и отново спрямо него е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, т. е. следва да бъде допуснат по него поискания касационен контрол. Присъждането на издръжка от родител за период от време, през което той упражнява родителските права, преди да има произнасяне на съда по въпросите по чл. 127, ал. 2 СК, противоречи на константната съдебна практика.

Не е налице релевираната очевидна неправилност на обжалвания акт, доколкото наведените доводи са за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а тя е различна от основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по горепосочените три правни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 311 от 03.11.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на Окръжен съд – С. З.

УКАЗВА на жалбоподателя Д. И. И. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 лв.. При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.

След представяне на доказателства за внесена държавна такса касационната жалба да се докладва за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: