11определение по гр. д.№ 1524 от 2023 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 4112

София, 14.12. 2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ц. ЧЛЕНОВЕ: Т. Г.

М. Д.

като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 1524 по описа за 2023 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. И. Б., Г. Д. Т., Д. Т. Г. и Е. Т. Н. срещу решение № 1536 от 30.11.2022 г. по в. гр. д.№ 1526 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, III състав:

- с което е обезсилено първоинстанционно решение № 262886 от 29.11.2021 г. по гр. д.№ 8909 от 2020 г. на Варненския районен съдq XI В ЧАСТТА МУ, с която съдът се е произнесъл по предявения от касаторите срещу „С. П.“ О. отрицателен установителен иск за собственост на ответника върху 4/5 ид. ч. /разликата над спорната 1/5 ид. ч./ от следния недвижим имот: незастроен имот с площ от 4 778 кв. м., находящ се в землището на [населено място],[жк], м.“Мешелик“, представляващ имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АГКК и е прекратено производството по делото в тази част;

- с което е отменено първоинстанционно решение № 262886 от 29.11.2021 г. по гр. д.№ 8909 от 2020 г. на Варненския районен съд В ЧАСТТА МУ, с която е бил уважен предявения от касаторите срещу „С. П.“ О. отрицателен установителен иск за собственост на ответника върху спорните 1/5 ид. ч. от горепосочения имот и вместо това е постановено ново решение за отхвърляне на иска за тази 1/5 ид. ч. от имота и

- с което са осъдени касаторите да заплатят на ответника разноски по делото.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и необосновано - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Правният интерес от провеждане на отрицателен установителен иск обуславя ли се от обстоятелството, че ответникът е описан в кадастралните регистри като съсобственик на имота за идеална част, след като ищците претендират правото на собственост върху целия имот, придобито на оригинерно основание по реда на чл.79, ал.2 ЗС ?

2. Вписването в кадастралните регистри на лицата, които притежават имотите в собственост не притежава ли декларативно и оповестително действие спрямо третите лица, въпреки че няма легитимиращо действие за правото на собственост, поради което нарушава правата на собственост на действителните му притежатели ?

3. Налице ли е правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост, когато ищците заявяват самостоятелни права върху цялата вещ, както и при конкуренция на твърдени от двете страни вещни права върху един и същ обект ?

4. Притежават ли правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск ищците, които имат възможност да придобият целия имот на оригинерно основание, ако отрекат претендираните от ответника права ? По тези въпроси се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр. д.№ 746 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 213 от 03.04.2014 г. по гр. д.№ 2881 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., Тълкувателно решение № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д.№ 3 от 2021 г. на ОСГК на ВКС и т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, като ги съобрази включително и с показанията на свидетелите, притежаващи роднински връзки със страните в хипотезата на чл.172 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д.№ 534 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

6. Десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС за придобиването право на собственост върху целия имот от някои от съсобствениците - наследници, който е започнал да тече и е обективиран без противопоставяне пред другите наследници, прекъсва ли се от продажбата на наследствени права от един от невладеещите притежатели на наследствени права, въпреки че останалите продължават да владеят имота и да го своят с намерението да получат собствеността на оригинерно основание ?

7. Решението по допускане на делба прекъсва ли давностния срок на владението за оригинерното му придобиване в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС от един от съделителите, след като не представлява иск за заявена петиторна защита ? По този въпрос се сочи противоречие на решението с решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г. о.

Твърди се и че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал2, предл.3 ГПК, като се излагат конкретни доводи за това твърдение.

В писмен отговор от 20.02.2023 г. пълномощникът на ответника по касационната жалба „С. П.“ О. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и на дружеството да бъдат присъдени направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за обезсилване на първоинстанционното решение по предявения отрицателен установителен иск за собственост на 4/5 ид. ч. от процесния имот, въззивният съд е приел, че в тази част предявеният иск е недопустим поради липса на правен интерес от предявяването му, тъй като ищците не твърдят и не са ангажирали доказателства ответното дружество да претендира или заявява права, по-големи от прехвърлената му с договора за продажба на наследство от 10.07.2007 г. 1/5 ид. ч. от имота. Вписването в кадастралните регистри на ответника като съсобственик не представлява действие, с което ответникът се манифестира като собственик на целия имот, тъй като нямат нито правопораждащо, нито легитимиращо действие по отношение на правото на собственост. С факта на отбелязването на ответника в скицата за имота като съсобственик на този имот ответникът нито е оспорил правата на останалите съсобственици, нито е заявил свои права, надхвърлящи спорните 1/5 ид. ч. Напротив, видно от вписаното в скицата от 23.01.2020 г., дружеството е записано като съсобственик на имота на основание договора за продажба на наследство от 11.07.2007 г., поради което напълно необосновано би било да се приеме, че претендира повече права от тези, които са били предмет на разпоредителната сделка /1/5 ид. ч. от имота/. Същевременно в скицата като съсобственик е вписана и Домна Т. П. по силата на решение на ПК от 12.03.1998 г., въз основа на което като съсобственици на имота се легитимират ищците и техните наследодатели. Оспорване на правото на собственост на ищците върху останалите 4/5 ид. ч. от имота не е извършено и в хода на делото - нито в отговора на исковата молба, нито до приключване на съдебното дирене. Напротив, ответникът винаги е поддържал становище, че въз основа на договора да продажба на наследство от 10.07.2007 г. и евентуално по давност е придобил само 1/5 ид. ч. от имота.

За да постанови решението за отхвърляне на отрицателния установителен иск за останалата 1/5 ид. ч., въззивният съд е приел, че правото на собственост върху процесния имот е било възстановено на наследниците на Домна Т. П. с решение на ПК- [населено място] № 477 от 12.03.1998 г. Видно от представеното по делото удостоверение за наследници на Домна П., починала на 09.11.1976 г., нейни наследници са били съпругът й А. А. П., починал на 27.02.1982 г. и петте й деца: дъщеря й Д. А. А., дъщеря й П. А. Б., дъщеря й П. А. П., синът й А. А. П. и синът й и един от първоначалните ищци по делото Т. А. П.. След смъртта на съпруга й през 1982 г. наследници са останали петте деца при равни квоти от по 1/5 ид. ч. от наследството. Дъщерята Д. А. А. е починала на 13.09.1999 г. и е оставила за свой единствен наследник сина си А. А. К.. Дъщерята П. А. Б. е починала на 14.03.2016 г. и е оставила за наследник единствения си син и един от ищците по делото Н. И. Б.. Дъщерята П. А. П. е починала на 01.05.1986 г. и е оставила за наследници съпруга си П. Т. П. и сина си Т. П. Т.. П. Т. П. е починал на 04.10.1992 г. и е оставил за свой единствен наследник сина си Т. Т., който пък е починал на 20.05.2015 г. и е оставил за наследници съпругата си и една от ищците по делото Г. Д. Т. и двете си деца П. Т. Т. и Г. Т. Т.. Синът А. А. П. е починал на 16.06.2017 г. и е оставил за наследници съпругата си М. К. П., сина си А. А. П. и внуците си М. С. Г. и Р. С. Г. Н. П. /деца на починалата преди него дъщеря Д. А. П., починала на 09.10.2012 г./. Синът и един от първоначалните ищци Т. А. П. е починал в хода на делото - на 21.07.2022 г., като е оставил за наследници двете си дъщери: Г. Т. Г. и Е. Т. Н..

Преди смъртта си през 2017 г., с писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните от 10.07.2007 г. А. А. П. е продал на ответното дружество „С. П.“ О. наследството от майка си Д. П., което възлиза на 1/5 ид. ч. от процесния имот. Предвид на това съдът е приел, че ответното дружество е собственик на 1/5 ид. ч. от процесния имот, бивша собственост на наследниците на Д. П..

За неоснователно е прието твърдението на ищците, че са придобили спорните 1/5 ид. ч. от имота на основание давностно владение, осъществявано от тях по общо съгласие с останалите наследници на Домна П. от м.03.1998 г. до 11.07.2007 г.. Съдът е посочил, че самото твърдение е неоснователно, тъй като срокът от м.03.1998 г. до 11.07.2007 г. не е достатъчно дълъг /по-малък от 10 години/ за придобиване на имота при упражняване на недобросъвестно владение. Същевременно ищците не са твърдели, нито са ангажирали доказателства за наличие на правно основание, годно да ги направи собственици, което да е било основание за установяване от тях на добросъвестно владение, поради което неприложима била в случая кратката 5-годишна давност по чл.79, ал.2 ЗС.

Освен това, съдът е приел, че ищците не са доказали да са установили владение върху притежаваната от сънаследника А. П. 1/5 ид. ч. от имота към м. март 1998 г. А дори и от този момент да са владяли целия имот като свой, владението им е било прекъснато по силата на чл.116, б.“б“ ЗЗД с влизане в сила на решението по допускане на делбата на този имот /решение от 30.03.2000 г. по гр. д.№ 1004 от 1999 г. на Варненския районен съд/, пораждащо действие към датата на предявяване на иска за делба през 1999 г.

Не е установено и след това решение /след 2000 г./ ищците да са манифестирали пред останалите наследници, че държат целия недвижи имот като свой, отблъсквайки владението на останалите съсобственици, включително на А. П.. Напротив, видно от депозираната по делбеното производство молба от 2001 г., всички съделители, част от които са първоначалните ищци по делото, са отправили изявление, че продължават да ползват имотите като съсобствени, съобразно определените им с решението по допускане на делбата квоти.

Относно владението върху имота съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели А. К. и Н. Н.. Според свидетеля А. К., през 1995 г. наследниците на Д. П. се събрали, за да поделят имотите си, теглили жребий и всеки се съгласил с това, което му се паднало и започнал да го обработва. Процесният имот от 4,7 дка останал да се обработва от двама от наследниците: сина Т. П. и дъщерята П. А., а в последствие от Н. Б. /син на дъщерята П. Б./ и Т. П. Т. /син на дъщерята Пауна П./. Наследодателят на ищцата Г. Т.- Т. Т. даже си купил трактор, за да обработва имотите. След 2010 г.- 2012 г. Н. Б. си направил фирма, като си закупил техника /камиони, булдозери/, които съхранявал в процесния имот, започнал да трупа чакъл, пясък, пръст в имота и ползвал имота по този начин и понастоящем. Имотът бил ограждан няколко пъти /без да е посочено кога/ и към настоящия момент бил ограден с циментови колчета и телена мрежа. Според свидетеля, никога не имало спор между наследниците, че имотът е собственост на Т. П., П. Б. и Т. Т., респективно наследниците им. Според втория разпитан свидетел Н. Н., Н. Б., Т. П., Г. Т. и Т. П. Т., които му били съседи, са му споделяли, че са правили доброволна делба и са теглили жребий кой имот на кого да се падне. След възстановяване на собствеността върху земите Т. П. си купил трактор и започнал да обработва целия имот. Понастоящем имотът бил ограден и се ползвал от Н. Б. като негова база. Там той държал строителна техника на фирмата си. Имотът бил ограден след 1989 г.

Не са кредитирани показанията на свидетелите, че имотите са били поделени по общо съгласие между съсобствениците и върху процесния имот е било установено владение още преди 2000 г., с оглед заведеното между съсобствениците през 1999 г. дело за делба, влязлото в сила през 2000 г. решение за допускане на тази делба и съдържащото се в молбата от 2001 г. признание от всички наследници, че продължават да владеят имотите като съсобствени.

Съдът е приел, че от тези гласни доказателства не се установява под каквато и да е форма ищците или техните праводатели да са манифестирали намерението си за своене на имота, отблъсквайки владението на останалите наследници не само преди 2001 г., но и след тази дата, включително и до 10.07.2007 г., когато е бил сключен договорът за продажба на наследство с ответното дружество „С. П.“ О.. Напротив, от показанията на свидетелите М. Й. и Г. Г. се установявало, че такова действие е извършено за първи път през 2021 г., когато за първи път имотът е бил ограден от всички страни от ищците, като до 2021 г. имотът представлявал неоградена поляна, без прекарани ток и вода. Съдът е кредитирал показанията на тези свидетели, тъй като те се подкрепяли и от заключението на съдебно-техническата експертиза, която е посочила, че към 15.10.2021 г., когато е бил извършен оглед на имота от вещото лице, имотът е бил необработваем.

С поставянето на оградата през 2021 г. за пръв път ищците са манифестирали явно и несъмнено по отношение на останалите съсобственици намерението си да завладеят и техните идеални части. Веднага след установяването на тези действия представители на ответното дружество са се противопоставили на извършването им, за което на ищците са съставени предупредителни протоколи от 23.03.2021 г. от полицейски служители.

С оглед на всичко изложено съдът е приел, че ищците не са доказали да са владяли спорната 1/5 ид. ч. от имота нито в периода от м.03.1998 г. до 10.07.2007 г., нито от тази дата до настоящия момент.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното:

По първите четири поставени въпроса, които са свързани с приетата от съда недопустимост на отрицателния установителен иск за 4/5 ид. ч. от процесния имот и съответно липсата на правен интерес за предявяване на иск за тези ид. ч., не е налице посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, тъй като няма противоречие с посочената практика на ВКС:

В решение № 130 от 04.01.2021 г. по гр. д.№ 746 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г. о. е прието, че ищците като собственици на 45/100 и. ч. от имота имат правен интерес да предявят отрицателен установителен иск за собственост на 50/100 ид. ч. спрямо ответника, тъй като по този начин със сила на пресъдено нещо ще бъде разрешен спорът между тях дали ответникът е участник в съсобствеността и с каква квота. В обжалваното решение не е прието нещо различно. Напротив в съответствие с приетото в цитираното решение на ВКС, въззивният съд е счел, че ищците имат правен интерес да предявят отрицателен установителен иск за претендираната от ответника 1/5 ид. ч. от имота, но нямат правен интерес за предявяване на такъв иск за притежаваните от ищците 4/5 ид. ч., тъй като за тези 4/5 ид. ч. между страните не съществува спор за собственост.

В решение № 213 от 03.04.2014 г. по гр. д.№ 2881 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г. о. и Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че ищецът има правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, когато заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни права върху един и същ обект. В съответствие с тази практика на ВКС, в обжалваното решение е прието, че ищците имат правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск само за 1/5 ид. ч. от имота, тъй като само по отношение на тази ид. ч. между страните има спор и те заявяват самостоятелни права на различни правни основания /ищците на основание давностно владение, ответното дружество на основание договор за продажба на наследство/.

Посоченото от касаторите Тълкувателно решение № 3 от 25.10.2022 г. по тълк. д.№ 3 от 2021 г. на ОСГК на ВКС не може да е основание за допускане на касационно обжалване на решението, тъй като то по съществото си е за отклоняване на питането по въпроса „Може ли съсобственик да предявява отрицателен установителен иск за идеални части от имота, надхвърлящи собствената му идеална част ?“ Тоест, с това тълкувателно решение ОСГК на ВКС е отказало да се произнесе по този въпрос, като в мотивите на решението не е даден отговор на въпроса, а те касаят обосновката на извода, че няма основание за постановяване на тълкувателно решение, тъй като няма противоречиви разрешения по този въпрос в практиката на състави на ВКС.

В т.4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д.№ 8 от 2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че кадастралната карта и кадастралните регистри имат само декларативно действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите. Неправилното отразяване в тях на правото на собственост не води до пораждане, изменение или погасяване на това вещно право. Отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост. Приетото в обжалваното решение не противоречи и на това тълкувателно решение. В него не е прието, че записите в кадастралната карта и кадастралния регистър доказват правото на собственост на ответното дружество върху спорната 1/5 ид. ч. от имота, а е прието, че от записаното в кадастралната карта и кадастралния регистър е видно, че ответникът претендира и заявява право на собственост само върху 1/5 ид. ч. от имота, на основание договора за продажба на наследство от 10.07.2007 г. /но не и върху притежаваните от ищците по наследство 4/5 ид. ч./ и че това негово право на собственост е придобито не въз основа на записаното в кадастралния регистър, а от договор за продажба на наследство от 10.07.2007 г., който има вещнопрехвърлителен ефект.

По петия поставен въпрос /Длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, доводи и възражения, представени пред него съвкупно, в тяхната взаимна връзка и зависимост, като ги съобрази включително и с показанията на свидетелите, притежаващи роднински връзки със страните в хипотезата на чл.172 ГПК ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с посоченото решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д.№ 534 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., въззивният съд е обсъдил в решението си всички допустими доводи и възражения на страните, преценил е събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и се е мотивирал защо кредитира показанията на една група свидетели и защо не кредитира показания на друга група свидетели.

По шестия поставен въпрос /Десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС за придобиването право на собственост върху целия имот от някои от съсобствениците - наследници, който е започнал да тече и е обективиран без противопоставяне пред другите наследници, прекъсва ли се от продажбата на наследствени права от един от невладеещите притежатели на наследствени права, въпреки че останалите продължават да владеят имота и да го своят с намерението да получат собствеността на оригинерно основание ?/ не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи. Същевременно въпросът не може да обоснове допускането на касационно обжалване на решението, тъй като предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по конкретното дело. По настоящото дело не е доказано, че преди сключването на договора за продажба на наследство от 10.07.2007 г. ищците като част от наследниците на Домна П. са установили владение върху целия наследствен имот, включително и върху притежаваната от наследника А. П. 1/5 ид. ч., за да се отговаря на въпроса дали давностният срок се прекъсва с продажбата на наследството. Напротив, прието е за установено, че до 2021 г. наследниците не са установили такова владение.

По седмия поставен въпрос /Решението по допускане на делба прекъсва ли давностния срок на владението за оригинерното му придобиване в хипотезата на чл.79, ал.1 ЗС от един от съделителите, след като не представлява иск за заявена петиторна защита ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС: В решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр. д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр. д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 401 от 12.01.2012 г. по гр. д.№ 895 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г. о. не е обсъждан и няма произнасяне по въпроса дали решението по допускане на делба на недвижими имоти прекъсва давностния срок на владение. Същевременно константна и непротиворечива е практиката на ВКС, че решението по допускане на делба на недвижими имоти има характера на решение по установителен иск за собственост /тъй като с него съгласно чл.344, ал.1 ГПК се разрешават въпросите чия собственост е делбения имот - между кои страни и при какви квоти/ и поради това предявяването на иска за делба прекъсва придобивната давност на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД.

Решението не е и очевидно неправилно, както се твърди в изложението към касационната жалба: За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. В конкретния случай обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗН, ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите основания на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази молба.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 050 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1536 от 30.11.2022 г. по в. гр. д.№ 1526 от 2022 г. на Варненския окръжен съд, III състав.

ОСЪЖДА Н. И. Б. от [населено място], [улица], Г. Д. Т. от [населено място], [улица], ет.3, ап.12, Д. Т. Г. от [населено място], [улица] Е. Т. Н. от [населено място], [улица] да заплатят на „С. П.“ О. със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.3, офис 412 и със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.8, офис VIII-3, чрез адв.В. С., на основание чл.78 ГПК сумата 1 050 лв. /хиляда и петдесет лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.