О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60612
гр. София, 26.11.2021 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2327 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Е. Л. – Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./, [населено място], представляван от адв. Н. Г. в качеството на постоянен синдик, срещу решение № 11657 от 22.07.2020 г. по в. т. дело № 1505/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 2331 от 23.12.2019 г. по т. дело № 77/2019 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-16 състав и „Е. Л. – Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./ е осъдено да заплати на „У. Л. АД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 24 000 лв., представляваща разноски за въззивното производство, и в полза на бюджета на Софийски апелативен съд сума в размер 393 337,64 лв., представляваща държавна такса, която да се събере от масата на несъстоятелността. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени следните предявени от „Е. Л. – Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./ срещу „У. Л. АД искове:
1/ иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на сумата 6 516 000 щатски долара, представляваща първоначална вноска по развален договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г., и евентуален иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 9 381 736,80 лв. /левова равностойност на 6 516 000 щатски долара/, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди поради лишаване на ищеца от възможността да придобие правото на собственост върху лизинговата вещ – самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5602;
2/ иск по чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 10 285 145 лв. /левова равностойност на 7 143 454,30 щатски долара/, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди поради лишаване на ищеца да ползва лизинговата вещ за периода 20.01.2014 г.-11.01.2019 г., и евентуален иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 7 143 454,30 щатски долара /щ. д./ за изравняване на неоснователно обогатяване в резултат на заплащане от съдлъжник на лизингови вноски за периода 20.01.2014 г.-11.01.2019 г. по развален на 17.01.2014 г. договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г.
С решението на СГС ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 36 525 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, и в полза на бюджета на Софийски градски съд сума в размер 786 675,27 лв., представляваща държавна такса, която да се събере от масата на несъстоятелността.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение като произнесено в отклонение от въведеното с исковата молба спорно право и евентуално оплакване за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че решението противоречи на материалноправната разпоредба на чл. 342, ал. 2 ТЗ, отнасяща се до договора за финансов лизинг, и на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД. По отношение на твърдяното съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът излага, че въззивният съд едностранно и необективно е обсъдил приобщения доказателствен материал, включващ договор за продажба, сключен едновременно с договор за финансов лизинг, продажбата на лизинговата вещ преди прекратяването на договора за лизинг; превратно е обсъдил официални и частни свидетелстващи документи; допуснал е нарушение на основните начала на гражданския процес, залегнали в чл. 5, чл. 7, чл. 9 и чл. 12 ГПК, като не се е произнесъл по въведения спорен предмет и не е спазил служебното начало относно прилагането на императивната норма на чл. 152 ЗЗД; не е разгледал надлежно направеното в исковата молба твърдение за неправомерно разваляне на договора за лизинг и направените в тази връзка оплаквания във въззивната жалба; не е обсъдил дали договорът за лизинг е развален по силата на императивната разпоредба на чл. 89 ЗЗД още с продажбата на самолета на 18.12.2013 г. на третото лице „П. Л. АД или на основание чл. 87, ал. 2 ЗЗД на 17.01.2014 г. с уведомително писмо от „У. Л. АД. Касаторът аргументира оплакването за необоснованост на въззивния съдебен акт с несъответствие на фактическите констатации на съда със събрания доказателствен материал, което е довело до вътрешни противоречия в мотивите, до неустановяване на причинната връзка между доказателствените и юридическите факти, формирането на неправдоподобни изводи, които противоречат на житейския опит и науката. Поддържа също, че съдебният състав необосновано е приел, че сключеният между „Е. Л. – Дженерал авиейшън“ ЕООД и „У. Л. АД договор за продажба се придружава от договор за финансов лизинг. Излага съображения, че сключеният едновременно с продажбата договор всъщност не представлява договор за финансов лизинг, а е договор за кредит с уговорката за обратно изкупуване и представлява фидуциарна сделка.
В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 и ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като решението е очевидно неправилно и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. За да е налице договор за финансов лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 2 ТЗ /грешно посочено чл. 362, ал. 2 ТЗ/, необходимо ли е лизингодателят по мандат от лизингополучателя да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и след това да предостави вещта за ползване срещу възнаграждение?
2. Сключеният договор, с който се предоставят парични средства на „лизингополучателя“, съответстващи по стойност на стойността на придобитата от самия него вещ, сключен едновременно с продажбата и в един договор, не представлява ли фидуциарна сделка с прикрито съглашение за обезпечение, водещо до изводи за неговата нищожност като договорено в нарушение на чл. 152 ЗЗД?
3. Въззивният съд длъжен ли е служебно да приложи императивна материалноправна норма, налагаща извод за нищожност на разглежданото от нея облигационно правоотношение, без този въпрос да е поставян във въззивната жалба?
По отношение на посочените три правни въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, решение № 294/20.04.2010 г. по гр. д. № 670/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 62/20.07.2017 г. по гр. д. № 4283/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 788/04.01.2011 г. по гр. д. № 1741/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о.
4. Представлява ли необсъждането на всички факти и доказателства по делото нарушаване на принципите на равенство на страните и установяване на истината в гражданския процес?
5. Необсъждането на всички приобщени доказателства при условията на чл. 235, ал. 2 ГПК не обуславя ли извод за произнасяне по неразяснено дело и при неясна фактическа обстановка? Това не противоречи ли на принципа на състезателност при условията на равнопоставеност на страните?
Касаторът поддържа, че последните два процесуалноправни въпроса са решени в противоречие с решение № 57/19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о. и решение № 92/22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Ответникът „У. Л. ЕАД, [населено място] чрез процесуален представител адв. М. К., Адвокатско дружество „К. и Г.“ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поддържа становище, че решението на САС е допустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по предявените четири иска, индивидуализирани с основанието и петитума, като е съобразил направените от ищеца уточнения и изменението на единия от тях.
Релевира доводи за правилност на въззивния съдебен акт и постановяването му съобразно практиката на ВКС. По отношение неоснователността на оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила поддържа, че никоя от страните не е основала исковете, респ. възраженията на твърдението, че процесният договор за лизинг е развален по право по чл. 89 ЗЗД, а напротив, фактът на разваляне на договора за финансов лизинг с уведомлението от 17.01.2014 г. е признат за безспорен, поради което възможността за навеждане на разваляне на договора по право е преклудирана. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по своевременно направените твърдения и възражения. Ответникът излага доводи, че е бил изправна страна през целия период на действие на процесния договор за лизинг и към датата на развалянето му на 17.01.2014 г., като е осигурил на ищеца ползването на лизинговия обект. Поддържа, че с твърденията в касационната жалба, че на ищеца е предоставен кредит, прикрит с договор за лизинг, а погасяването на кредитното правоотношение станало със сключения договор за цесия с КТБ АД, както и с оплакването за необоснованост поради това, че приложеният договор за лизинг от 31.03.2008 г. всъщност няма характер на договор за финансов лизинг, а е договор за кредит с уговорката за обратно изкупуване и фидуциарна сделка, ищецът се стреми да измени основанието на предявените искове и предмета на спора, което е недопустимо. Поради това, че с касационната жалба се въвеждат нови фактически твърдения, въззивният съд не е могъл да се произнесе по тях. В представения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговор ответникът излага подробни съображения за неоснователност на оплакванията в касационната жалба и правилност на решението на САС по четирите иска.
Ответникът поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия правен въпрос счита, че касаторът не е обосновал нито общия селективен критерий, нито специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и че възприетата от съда правна квалификация на процесния договор за финансов лизинг е в пълно съответствие с възприетите в практиката на ВКС основни характеристики на този вид договори. Според ответника вторият правен въпрос не е ясен, свързан е с релевираните в касационната жалба нови фактически твърдения и не е въведен в предмета на спора с исковата молба и допълнителната искова молба, поради което не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на третия правен въпрос поддържа, че също не следва да се допусне касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като касаторът не е посочил коя императивна норма би следвало да приложи въззивната инстанция, спрямо кое от облигационните отношения, нито е навел твърдения кой от договорите според него е нищожен, както и неприлагането на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД е поради липсата на твърдения в исковата молба и допълнителната искова молба в съответствие с практиката на ВКС. Касаторът релевира доводи за липса на основание за допускане на касационно обжалване по посочените четвърти и пети правни въпроси, относими към задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и факти по делото и да установи фактическата обстановка, поради това, че касаторът не е посочил кои доказателства и кои релевантни за претенциите факти не са обсъдени от въззивната инстанция. Поддържа становище, че въззивното решение е правилно, поради което не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.
Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално същото да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и в нея и приложеното изложение са посочени основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК и основания за касационно обжалване по чл. 281 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
По отношение на установената от въззивната инстанция фактическа обстановка:
Въззивният съд е констатирал, че с решение № 2309/06.12.2017 г. по т. д. № 3017/2017 г. на СГС, ТО, VI–14 състав по отношение на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД е открито производство по несъстоятелност поради настъпила неплатежоспособност с начална дата 31.12.2013 г. и дружеството е обявено в несъстоятелност. Приел е за установено, че с договор за покупко-продажба на самолет, сключен на 12.10.2007 г., ИнтелиДжет груп ЛЛЦ като продавач се е съгласил да продаде, прехвърли и достави на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ като купувач един използван самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5602, срещу заплащане на цена в размер 27 135 000 щ. д. С договор за покупко-продажба № Air Lasur-UCL-1 от 31.03.2008 г. с нотариално удостоверени подписи „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД е продал на „Уникредит лизинг“ АД същия самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5602 за сумата 27 150 000 щ. д. Съдебният състав е посочил, че договорът за покупко-продажба от 31.03.2008 г. е сключен от страна на продавача „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД и в качеството на лизингополучател, който след извършеното предаване на самолета на купувача „Уникредит лизинг“ АД го e получил в свое държане при условията на договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г. с приемо-предавателен протокол от 31.03.2008 г.
Въззивната инстанция е анализирала договорните клаузи на договора за финансов лизинг и въз основа на тях е приела следното: страните са уговорили първоначална вноска в размер 6 516 000 щ. д., дължима след сключване на договора преди да се направят каквито и да е плащания от лизингополучателя към лизингодателя или към продавача на самолета и преди подписване на приемо-предавателния протокол, както и заплащане на 132 лизингови вноски в края на всеки месец, включващи главница и лихва, определени в погасителния план.; в раздел IV, т. 4 е уговорено правото на лизингополучателя да придобие правото на собственост върху лизинговия обект при условие, че е изпълнил всичките си задължения по договора, включително финалното плащане, дължимо с последната лизингова вноска; в раздел IV, т. 5 са договорени условията, при които лизингополучателят може да придобие собствеността върху самолета и преди изтичането на лизинговия период; в раздел ХХ са посочени хипотези на неизпълнение на договорни задължения, а в раздел ХХI - мерките в случай на неизпълнение. Със споразумение към договора за финансов лизинг № 82436, сключено на 31.03.2008 г. между „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД като продавач и лизингополучател и „Уникредит лизинг“ АД като купувач и лизингодател, дължимата продажна цена за самолета в размер 27 150 000 щ. д. без ДДС е прихваната с дължимите от продавача в качеството му на лизингополучател по договора за финансов лизинг първа вноска в размер 6 516 000 щ. д. и такса управление в размер 122 175 щ. д., намалена с предварително заплатените от лизингополучателя 8 000 евро за инспекция на самолета, преизчислени в щатски долара по официалния курс на ЕЦБ в деня преди прихващането.
Въззивният съд е установил, че „Петрол холдинг“ АД е обезпечил задълженията на лизингополучателя, произтичащи от договора за финансов лизинг, като е сключил с „Уникредит лизинг“ АД договор за поръчителство от 31.03.2008 г., а с анекс № 1 към договора за финансов лизинг поръчителят е встъпил в правоотношението като съдлъжник. С анекс № 3/27.12.2011 г., сключен между „Уникредит лизинг“ АД, солидарните длъжници „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД, „Петрол холдинг“ АД и встъпилия в задълженията по силата на анекса съдлъжник „Е. Л. АД, е постигнато съгласие за разсрочване на задълженията на лизингополучателя и е подписан нов погасителен план. Съдебният състав е анализирал клаузите на т. 16, т. 19 и т. 21 от посочения анекс, уреждащи последиците при неизпълнение на задълженията на лизингополучателя /т. 16 и т. 19/, както и задължението на лизингополучателя да обезпечи вземанията на лизингодателя с първа по ред ипотека върху недвижими имоти и първи по ред особен залог върху движими вещи и правото на лизингодателя да развали анекса при неговото неизпълнение /т. 21/.
Въззивният съд е приел, че съгласно погасителния план задължението по договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г. за периода от 01.01.2012 г. до 01.09.2014 г. възлиза на 18 603 898.93 щ. д., същото е следвало да бъде погасено чрез 86 месечни вноски, като към 01.02.2019 г. се дължало заплащане на остатъчна стойност в размер 6 787 500 щ. д. и просрочена сума в размер 1 163 753.71 щ. д. С нотариална покана peг. № 8678/08.08.2012 г., том 2, акт 94 на нотариус В. В., № 320 на Нотариалната камара, връчена на лизингополучателя на 13.08.2012 г., същият е поканен от лизингодателя да заплати просрочените към 23.07.2012 г. вноски в общ размер 1 410 724.53 щ. д., като при неизпълнение в предоставения допълнителен 7-дневен срок лизингодателят е обявил за предсрочно изискуема сумата 8 498 272.23 щ. д., представляваща част от общия размер на дължимата по договора непадежирала главница след 01.07.2012 г. на основание чл. 16, ал. 1 от анекс № 3/27.12.2011 г.
Съдебният състав е констатирал, че със заповед № 9698/30.11.2012 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, издадена по ч. гр. дело № 17334/2012 г. на РС-Варна, 33 състав, и заповед № 2773/05.04.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, издадена по ч. гр. дело № 4592/2013 г. на РС-Варна, 20 състав, е разпоредено солидарните длъжници по договора за финансов лизинг да заплатят на „Уникредит лизинг“ АД, съответно следните суми: 4 500 000 щ. д. – част от предсрочно изискуема главница /без отразяване на пълния дължим размер/, 60 251.40 щ. д. – просрочена главница за периода 02.07.2012 г.-01.08.2012 г. и 3 998 272.23 щ. д. – останалата част от предсрочно изискуема главница по договора за финансов лизинг /без посочване на пълния претендиран размер/, заедно със законната лихва и съответните разноски. Въз основа на заповедите за изпълнение са издадени изпълнителни листове, „Уникредит лизинг“ АД е инициирало производство за принудително събиране на присъдените вземания – първоначално образувано при ЧСИ № 715 М. П., препратено за продължаване на действията на ЧСИ № 838 М. Б., образувано под № 20138380402818, в което изпълнително производство е присъединен за удовлетворяване и изпълнителния лист от 09.04.2013 г., издаден по гр. д. № 4592/2013 г. на РС-Варна. С уведомление по изп. дело № 20138380402818 на ЧСИ М. Б. взискателят „Уникредит лизинг“ АД и „Корпоративна търговска банка“ АД са уведомили съдебния изпълнител за сключен между тях на 20.11.2013 г. договор за цесия, въз основа на който вземанията по издадените изпълнителни листове са прехвърлени на банката, съответно цесионерът е направил искане изпълнителното производство да продължи при ЧСИ М. П. № 851. С уведомление, получено на 25.11.2013 г., „Уникредит лизинг“ АД е съобщило на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ за прехвърлянето на вземания по договора за финансов лизинг в полза на „Корпоративна търговска банка“ АД в размер 9 865 545.87 щ. д. – главница, 559 292,66 лв. – съдебни разноски, заедно със съответното обезщетение за забава в размер на законната лихва.
Въззивният съд е установил, че с изявление от 17.01.2014 г., получено на същата дата от адресата, „Уникредит лизинг“ АД е уведомило „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./, че разваля сключения договор за финансов лизинг поради неизпълнение от лизингополучателя на следните задължения: 1/ за плащане на просрочена главница и възнаградителна лихва в общ размер 1 259 718.60 щ. д. и непадежирала главница и възнаградителна лихва в размер 7 985 337.24 щ. д.; 2/ за учредяване на уговорени с чл. 21 от анекс обезпечения - ипотеки. С писмо от 20.01.2014 г., получено на същата дата, „П. Л. АД е уведомило „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./, че по силата на договор за покупко-продажба от 18.12.2013 г., сключен с „Уникредит лизинг“ АД е собственик на самолет Challenger, фабричен сериен № 5602 и иска предаване на фактическата власт върху него. Същия ден с приемо-предавателен протокол самолетът е предаден от „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД и „Уникредит лизинг“ АД на „П. Л. АД.
Въззивната инстанция е констатирала, че с молба от 28.11.2018 г. „Петрол холдинг“ АД /н./ е предявило за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ вземания в размер 36 466 576.32 лв. – главница, представляваща извършено погасяване на задълженията на лизингополучателя по договори за финансов лизинг от 31.03.2008 г. и 30.10.2008 г., заедно със съответните изтекли мораторни лихви, които са приети за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на ищеца. С определение № 3401/19.06.2019 г. по търг. дело № 3017/2017 г. на СГС, VІ-14 състав предявените от ответника „Уникредит лизинг“ АД вземания по договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г. в общ размер 5 679 167.43 щ. д. /формирани от просрочена главница в размер 1 043 843.20 щ. д. или 1 805 911,37 лв., просрочена възнаградителна лихва в размер 215 875.49 щ. д. или 375 477,55 лв., неустойка при разваляне на договора, считано от 17.01.2014 г. в размер 2 985 337.24 щ. д. или 4 319 932,25 лв., други задължения /такси, данъци, застраховки/ в размер 433.52 щ. д. или 741,33 лв. и законна лихва за забава върху общия размер на задълженията за периода 18.01.2014 г. - 06.12.2017 г., възлизаща на сумата 1 433 677.98 щ. д. или 2 372 880,43 лв./ не са приети за удовлетворяване в производството по несъстоятелност на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ поради погасяването им по давност.
Съдебният състав е обсъдил приетите в първоинстанционното производство заключения на съдебно-счетоводната експертиза и е установил начина на осчетоводяване на първоначалната вноска по договора за финансов лизинг, плащането на цената на самолета по договора за продажба, размера на непогасените падежирани и непадежирани вноски към различни периоди. Приел е, че към 17.01.2014 г. непогасените падежирали задължения на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ възлизат в общ размер 1 260 152.19 щ. д., последното плащане по договора за финансов лизинг от страна на лизингополучателя е извършено на 21.12.2012 г. в размер 25 000 щ. д. и към датата на изготвяне на допълнителното заключение на ССЕ – 19.11.2019 г., непогасените задължения на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ по договора за лизинг за главница /нефактурирана/ възлизат на сумата 7 518 922.85 щ. д. и 621 025.31 щ. д. – възнаградителна лихва /нефактурирана/.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на сумата 6 516 000 щ. д.:
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че са осъществени само една част от предпоставките по чл. 55, ал. 1, предл. 3 във връзка с чл. 87 ЗЗД, а именно:
1/ Страните са били обвързани от договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г.; без значение за действителността на договора и правата и задълженията на страните по него е обстоятелството, че между същите страни е сключен договор за продажба, в резултат на който ответникът е придобил правото на собственост върху самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5602; след придобиване на собствеността върху самолета и предаването му на купувача „Уникредит лизинг“ АД последният в качеството на лизингодател е предал в държане на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ като лизингополучател посочения самолет при условията на договора за финансов лизинг;
2/ Възникнало в полза на лизингодателя потестативно право да развали договора поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя да заплаща уговорените в погасителния план към анекс № 3/27.12.2011 г. лизингови вноски за периода 01.09.2012 г. – 17.01.2014 г. и поради неизпълнение на задължението за учредяване в срок до 10.02.2012 г. на уговорените в анекс № 3/27.12.2011 г. обезпечения – първа по ред ипотека върху недвижими имоти и първи по ред особен залог върху движими вещи; уговорена възможност лизингодателят да развали договора за финансов лизинг при неизпълнение на посочените задължения /чл. ХХ, т. 1 и т. 3 от лизинговия договор/;
3/ Отправено от лизингодателя до лизингополучателя волеизявление за разваляне на договора за финансов лизинг, достигнало до адресата на 17.01.2014 г.
За да направи извод за неоснователност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 във връзка с чл. 87 ЗЗД за връщане на сумата 6 516 000 щ. д., съдебният състав се е аргументирал с липсата на първия елемент от хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – получаване на нещо. Посочил е, че ищецът е погасил първоначалната вноска по договора за лизинг в размер 6 516 000 щ. д. чрез прихващане със съответната част от вземането му за продажната цена съгласно споразумение от 31.03.2008 г.; прихващането е произвело погасителен ефект, тъй като са се осъществили всички предпоставки, предвидени в чл. 103, ал. 1 ЗЗД /наличие на насрещни изискуеми и ликвидни вземания/ и надлежно упражняване на правото, съгласно чл. 104, ал. 1, предл. 1 ЗЗД чрез изявление за прихващане на едно от лицата, което да е достигнало до другото лице. Изложил е съображения, че фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е неприложим поради безспорния по делото факт, че сумата в размер 6 516 000 щ. д. не е заплащана от ищеца на ответника, а е погасена чрез прихващане.
Въззивната инстанция е изложила и допълнителни аргументи за неоснователност на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 3 във връзка с чл. 87 ЗЗД, изводими от действието на развалянето на договора за финансов лизинг. Приела е, че прекратяването на действието на договора с едностранно волеизявление от изправната страна - лизингодател преди изтичане на срока представлява разваляне на договора, ако основанието за прекратяване на облигационната връзка е виновно неизпълнение на задължение от страна на лизингополучателя. С оглед характера на насрещните престации - за продължително изпълнение на лизингодателя /предоставяне на ползването на вещта/ и за периодично изпълнение на лизингополучателя /за заплащане на лизинговата цена на вноски/, развалянето на договора има действие занапред, а не обратно действие /чл. 88, ал. 1, изр. 1, предл. 2 ЗЗД/. Поради посоченото действие занапред на развалянето на процесната договорна връзка въззивният съд е заключил, че лизинговите вноски с настъпил към момента на развалянето падеж – 17.01.2014 г., са дължими, независимо от факта на прекратяване на договора; връщане на вече платените лизингови вноски не се дължи; след 17.01.2014 г. и при осъществено на 20.01.2014 г. връщане на лизинговата вещ е отпаднало задължението за заплащане на лизингови вноски, чийто падеж настъпва след тази дата. Съдебният състав е посочил, че по отношение на първоначалната вноска по договора не са налице основания за прилагане на нещо различно; съгласно договора за финансов лизинг заплащането на тази вноска е била дължима по силата на договора и заплатена преди неговото разваляне, поради което същата не е дължима обратно. Изложил е съображения, че отпадането на основанието е с действие за в бъдеще, поради което платените първоначална и месечни лизингови вноски за ползване на лизинговата вещ за периода до прекратяване на договорната връзка не подлежат на връщане, защото лизингополучателят е получил насрещната престация за този период.
По евентуалния иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 9 381 736,80 лв. /левова равностойност на 6 516 000 щатски долара/, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди поради лишаване на ищеца от възможността да придобие правото на собственост върху лизинговата вещ – самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5602 в резултат неправомерно разваляне на договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г. и последвалото го отнемане на лизинговата вещ:
Въззивната инстанция е приела, че не са налице необходимите предпоставки за уважаване на посочения евентуален иск по следните съображения:
1/ Договорът за финансов лизинг е развален от лизингодателя, считано от 17.01.2014 г., поради виновното неизпълнение от лизингополучателя на задълженията да заплаща уговорените в погасителния план към анекс № 3/27.12.2011 г. лизингови вноски за периода 01.09.2012 г. – 17.01.2014 г., включително обявена за предсрочно изискуема част от главницата, и на задължението за учредяване в срок до 10.02.2012 г. на уговорените в анекс № 3/27.12.2011 г. обезпечения – първа по ред ипотека върху недвижими имоти и първи по ред особен залог върху движими вещи.
2/ Предсрочното прекратяване на договора за лизинг обуславя прекратяването на изпълнението на договорните задължения занапред, което означава, че задължението на лизингодателя да прехвърли лизинговата вещ не може да възникне след развалянето на договора.
3/ Не са осъществени предвидените в раздел IV, т. 3, т. 4 и т. 5 от договора за финансов лизинг и чл.17 от анекс № 3/27.12.2011 г. условия за прехвърляне на собствеността върху самолета - към датата на предаването на самолета на „Партнер лизинг“ АД /20.01.2014 г./ лизинговият срок не е изтекъл /раздел IV, т. 3 и т. 4/; не са настъпили и условията на раздел IV, т. 5 от договора за предсрочно изкупуване, тъй като към 20.01.2014 г. са налице непогасени просрочени вноски на падежирала главница и договорна лихва.
4/ Ищецът не е отправил волеизявление за закупуване на самолета до ответника.
По иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата 10 285 145 лв. /левова равностойност на 7 143 454,30 щ. д./, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди поради лишаване на ищеца да ползва лизинговата вещ за периода 20.01.2014 г.-11.01.2019 г.:
За да направи извод за неоснователност на посочения иск, въззивният съд е приел, че непредоставянето на самолет Bombardier CL-600-2-B16 Challenger, модел 604, фабричен сериен № 5602 на ищеца за ползване през процесния период от 20.01.2014 г. до 11.01.2019 г. не представлява неизпълнение на договорно задължение, тъй като такова вече не съществува поради разваляне на договора за финансов лизинг в резултат на виновното неизпълнение на лизингополучателя - ищец да престира точно уговорените лизингови вноски и да учреди съответните вещни обезпечения. Изложил е съображения, че прекратяването на договорната връзка, тъй като същата е с продължително изпълнение настъпва за в бъдеще, считано от 17.01.2014 г., от който момент е прекратено задължението на „Уникредит лизинг” АД по разваления договор за финансов лизинг да предостави ползването на въздухоплавателното средство. Посочил е също, че правото на обезщетение за неизпълнение на договорно задължение възниква за изправната страна по договора, а в конкретния случай ищецът не е изправна страна по договора за финансов лизинг с ответника.
По евентуалния иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 7 143 454.30 щ. д. за изравняване на неоснователно обогатяване в резултат на заплащане от съдлъжник на лизингови вноски за периода 20.01.2014 г.-11.01.2019 г. по развален на 17.01.2014 г. договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г.:
Изводът на въззивната инстанция за неоснователност на посочения евентуален иск е обоснован със следните съображения:
1/ Възраженията на ищеца по отношение на дължимостта и изискуемостта на обявената за предсрочно изискуема част от непадежиралата главница, както и възраженията за нищожност на анекс № 3/27.12.2011 г. относно правото на ответника да обяви за предсрочно изискуеми вземания за част или за цялата непадежирала главница, са преклудирани. Съгласно чл. 416 ГПК при липса на подадено възражение издадената заповед за изпълнение влиза в сила, което преклудира възможността да се оспорват фактите и обстоятелствата, от които произтичат съответните вземания. Възраженията на длъжника, че вземането не съществува, са преклудирани и не могат да бъдат заявени с нов иск извън изричните и специални хипотези на исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства или на факти, настъпили след издаването на заповедта за изпълнение. След като длъжникът е пропуснал да заяви възраженията си по фактите, на които са били основани вземанията по издадените заповеди за изпълнение, същият се е лишил от правото да ги въведе в нов процес. В подкрепа на изложените съображения съдебният състав се е позовал на т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 129/09.01.2015 г. по т. д. № 469/2012 г. на ВКС, ТК, І т. о.
2/ Дори при извод, че сумата е престирана на отпаднало основание, то тя подлежи на връщане от този правен субект, който я е получил – в случая „Корпоративна търговска банка“ АД /н./. След съобщаването на цесията от „Уникредит лизинг“ АД на ищеца кредитор на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ и на солидарните длъжници по договора за финансов лизинг е „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ и именно цесионерът е получил плащане в хода на принудителното изпълнение. При евентуално отпадане на основанието за заплащане на тази престация в резултат на развалянето на договора цесионерът е този, който дължи връщането й на престиралия, след което би могъл да реализира евентуални регресни права по отношение на цедента „Уникредит лизинг” АД в рамките на договора за цесия. Въз основа на изложените съображения въззивният съд е направил извод, че не е налице обогатяване на „Уникредит лизинг” АД чрез извършеното принудително удовлетворяване на прехвърлено на „Корпоративна търговска банка“ АД вземане.
3/ Липсва плащане от страна на ищеца като същевременно вземането за сумата по издадените заповеди за изпълнение /за непадежирала главница/ е съществувало и е обременявало правната му сфера; изпълнението на задължението от солидарния длъжник „П. Х. АД /н./ и приемането на регресното вземане за удовлетворяване от масата на несъстоятелността на „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД /н./ не е довело до обедняване, изразяващо се в увеличаване на пасива на имуществото на дружеството, тъй като пасивът му не се е променил в количествено отношение.
По релевираните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен за спора материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. С. Т. решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост като произнесено в отклонение от въведеното с исковата молба спорно право е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВКС /ППВС № 1/10.11.1985г. и ТР № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, ІІI г. о., решение № 77/08.03.2011г. по гр. д. № 127/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010г. по гр. д. 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други/ е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, т. е. претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай при служебната проверка за допустимост на обжалвания въззивен съдебен акт настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение е процесуално допустимо поради това, че въззивният съд е определил правната квалификация на предявените искове въз основа на твърдените факти и обстоятелства и заявения петитум и е разгледал исковете съобразно въведените и своевременно уточнени в първоинстанционното производство от ищеца твърдения. Съдебният състав се е произнесъл по предявените искове, съобразил е и начина на тяхното съединяване, не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и не се е произнесъл по незаявено искане, нито е извлякъл правни последици от фактически обстоятелства, които не са посочени и от доказателства, които не са събрани по делото.
Първите два материалноправни въпроса са от значение за спора, предвид извършването на преценка на вида и характера на сключения между страните договор № 82436/31.03.2008 г. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена предвидената в посочената разпоредба допълнителна предпоставка. В константната практика на ВКС, обективирана в посоченото от касатора решение № 294/20.04.2010 г. по гр. д. № 670/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. , както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 102/03.08.2010 г. по т. д. № 897/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 65/23.05.2017 г. по т. д. № 904/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 1030/20.09.2011 г. по гр. д. № 1541/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др., е прието, че с договора за финансов лизинг лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя и да му я предостави за ползване срещу възнаграждение. За разлика от оперативния лизинг, финансовият лизинг съчетава мандатния елемент - поръчката на лизингополучателя с финансово-кредитния елемент - придобиването на вещта от лизингодателя с негови средства и последващото й изплащане от лизингополучателя под формата на възнаграждение за ползването - лизингови вноски. За разлика от оперативния лизинг, при договора за финансов лизинг размерът на лизинговото възнаграждение /общата стойност на лизинговите вноски/ е калкулирано по такъв начин, че покрива първоначалната стойност на актива /вещта/, разноските на лизингодателя и неговата печалба, поради което се съдържа и клауза за закупуване на този актив от лизингополучателя. Нито в посочените решения на ВКС, нито в българското законодателство, нито в правната теория е отречена възможността за сключване на договор за обратен лизинг като разновидност на договора за финансов лизинг. Съгласно съдебната практика с оглед принципа на договорната свобода, установена в чл. 9 ЗЗД, който намира приложение на основание чл. 288 ТЗ и към договора за лизинг, договорът за обратен лизинг като разновидност на договора за финансов лизинг е действителен. Спецификата на този вид лизинг се изразява в съвпадане на лицето - доставчик /продавач/ или производител на стоките и лизингополучателя, като по силата на договора за обратен лизинг лизингодателят предоставя за временно възмездно ползване на лизингополучателя стоките, които последният е предоставил или произвел. В този случай също възникват правоотношения по два договора - договор за финансов лизинг и договор за покупко-продажба на стоките, като едно лице встъпва в договорно правоотношение с друго лице – лизингодателя, веднъж в качеството на продавач по договор за покупко-продажба и втори път като лизингополучател по договора за финансов лизинг. В конкретния случай, като е обсъдил събраните доказателства, анализирал е договорните клаузи на сключените между страните договори /договор за покупко-продажба и договор за финансов лизинг/ и е направил извод, че между страните е възникнало валидно правоотношение по представения договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г., въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със съдебната практика.
По отношение на първите два материалноправни въпроса не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма неяснота на правните норми, нито непълнота относно диспозитивния характер на уредбата на лизинговия договор в Търговския закон. При наличието на международен счетоводен стандарт МСС 17 „Лизинг“, приет с Регламент /ЕО/ № 1725/2003 на Комисията от 29.09.2003 г. относно приемането на някои международни счетоводни стандарти в съответствие с Регламент /ЕО/ № 1606/2002 на Европейския парламент и на Съвета на ЕС, и Национални счетоводни стандарти – НСС 17 Лизинг /отм./, регламентиращи счетоводните аспекти на продажбата с обратен лизинг като сделка, свързана с продажба на актив от доставчик и отдаването под наем на същия актив обратно на доставчика, при взаимосвързаност на лизинговото плащане и продажната цена като договаряни в пакет /чл. 6.1 и сл./, не се налага допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е посочена от касатора и противоречива практика на съдилищата по релевантния правен въпрос за характера на договора за финансов лизинг и действителността на неговата разновидност обратен лизинг като договорна схема в отношенията между търговци. Въпросът в обжалваното въззивно решение е решен в съответствие и със съдебната практика на други съдилища в Р. Б. – напр. решение № 236/07.07.2005 г. по в. гр. д. № 140/2005 на АС В. Т. и решение № 521/02.06.2010 г. по гр. д. № 2655/2009 г. на Софийски АС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания трети процесуалноправен въпрос е неоснователен поради това, че по отношение на него въззивната инстанция не е процедирала в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора Тълкувателно решение и решение по чл. 290 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В конкретния случай съдебният състав въз основа на събраните доказателства и анализираните клаузи на сключените между „Е. Л. – Дженерал авиейшън” ЕООД и „Уникредит лизинг“ АД договор за покупко-продажба № Air Lasur-UCL-1 от 31.03.2008 г. с нотариално удостоверени подписи и договор за финансов лизинг № 82436/31.03.2008 г. е приел, че между страните са възникнали валидни правоотношения по двата договора и придобитият от лизингодателя самолет е предоставен за ползване на лизингополучателя при условията на процесния договор за финансов лизинг. При установената фактическа обстановка и направени правни изводи не се е налагало приложение на разпоредбата на чл. 152 ЗЗД, поради което въззивният съд не е допуснал нарушение на т. 1 от посоченото Тълкувателно решение.
Формулираните от касатора четвърти и пети процесуалноправни въпроси се отнасят до правомощията на въззивния съд и са релевантни за спора, предвид направените оплаквания във въззивната жалба, твърденията и доводите на страните и значението им за формиране на фактическите изводи, правните доводи и решаващата воля на въззивната инстанция. Тези въпроси не са разрешени в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, цитираните от касатора решения, както и служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др./, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с трайната практика на ВКС се е произнесъл по предявените искове съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба, направеното уточнение и допълнителната искова молба факти и обстоятелства, извършил е съвкупна преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите законови разпоредби. Твърдението за незаконосъобразно разваляне на договора за финансов лизинг от лизингодателя поради това, че лизингодателят е неизправна страна по договора поради разпореждане с лизинговата вещ преди отправяне на изявлението за разваляне на договора, не е въведено в исковата молба и допълнителната искова молба, поради което като е приел, че същото е преклудирано, съдебният състав не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочените правни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, предвид наличието на константна практика на ВКС, която не следва да бъде променяна, тъй като не е неточна, нито се налага нейното осъвременяване поради това, че не са настъпили изменения в законодателството и обществените условия.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение настоящият съдебен състав приема, че постановеното от Софийски апелативен съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Предвид изложените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника сума в размер 36 000 лв. – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11657 от 22.07.2020 г. по в. т. дело № 1505/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА „Е. Л. – Дженерал авиейшън“ ЕООД /н./, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 1, ап. 1 да заплати на „У. Л. АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 3 на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 36 000 лв. /тридесет и шест хиляди лева/ – направени разноски за касационното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.