О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3601

София, 20.11.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1606 по описа за 2023 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Л. И. АД, чрез адв. Т. против решение № 1270/27.10.2022 г. по в. гр. д. № 1994/2022 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено частично решение от 07.03.2022 г. по т. д. № 131/2021 г. по описа на Окръжен съд София, касаторът е осъден да заплати на М. Ц. Д. и на Н. С. Д. допълнително по още 60 000 лв. за всеки от двамата ищци, представляващи разликата над присъдените им от първата инстанция по 100 000 лв. до 160 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Д. Н. Д. при ПТП, настъпило на 04.03.2021 г., ведно със законната лихва от 08.04.2021 г. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се необоснованост на извода на въззивния съд, че заявеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния резултат – без поставен предпазен колан от страна на починалия и поради знание, че водачът на МПС е употребил алкохол. Според касатора, въззивният съд не е възприел действителното значение на изразеното в експертното заключение на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза и по този начин необосновано е приел, че възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД е неоснователно. На следващо място се твърди нарушение на нормата на чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, поради несъобразяване със съществуващата към момента на настъпване на събитието икономическата обстановка. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ При заявено възражение за съпричиняване на пострадалия за възникването на вредите, следва ли решаващият съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване; 2/ Допустимо ли е съдът да формира правен извод въз основа на собствено разбиране, което се разминава с приетите по делото и неоспорени от страните заключения на вещите лица по изготвените експертизи и трябва ли да изложи изрични мотиви в тази насока и 3/ Следва ли съдът да посочи в мотивите на съдебния акт механизма, по който е достигнал до извода, че определения размер на застрахователното обезщетение е съответен да компенсира пострадалите за претърпените от тях неимуществени вреди. Поддържа се, че по първия въпрос е налице и допълнителното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната съдебна практика - Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, Тълкувателно решение по т. д. №1/2014 г. на ОСТК на ВКС и на Тълкувателно решение №2/2016 г. на ОСНК на ВКС. Допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е посочено бланкетно, без конкретна обосновка.

Насрещните страни М. Д. и Н. Д., чрез адв. Д., са депозирали отговор на касационната жалба, в който поддържат, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изложено е и становище за неоснователност на наведените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Претендират се разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗЗД.

За да отмени частично решението на първата инстанция и по този начин да присъди допълнително обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд, като е преценил събраните по делото гласни доказателства и заключението на съдебно-психологична експертиза, е приел, че справедливото обезщетение за всеки от двамата родители е в размер на по 160 000 лв., т. е. в по-нисък размер от този, приет от първата инстанция / 200 000 лв./. На следващо място, въззивният съд не е възприел извода на първата инстанция, че заявеното от ответното дружество възражение по чл.51, ал.2 ЗЗД е основателно. За да достигне до различен извод, въззивният съд се е позовал на константната практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, според която намаляването на обезщетението за вреди от деликт е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите за него вреди, а за да е налице такава причинна връзка според смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е необходимо обективно да е налице поведение на пострадалия, с което същият да е допринесъл за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил настъпване на конкретното увреждане, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен за съпричиняването, съответно за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало /наред с неправомерното поведение на делинквента/ до увреждането като неблагоприятен резултат. Прието е, че логическото и граматическо тълкуване на нормата на чл.51, ал.2 ЗЗД, налагат разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършените от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. При съобразяване на изслушаните по делото пред двете инстанции заключения, съдът е приел за безспорно установено, че пострадалият е бил без поставен предпазен колан и именно липсата на поставен такъв е довела до смъртта му; че в случая е налице конкуренция за причини за настъпване на смъртта на пострадалия: черепно-мозъчна травма и гръдна травма, като всяка една от тях не би се получила при поставен колан. Същевременно обаче, съдът е отчел заявеното в о. с.з. от д-р Г., че разкъсването на аортата теоретично е възможно да се причини при висока скорост по инерционен механизъм, тъй като и след спиране движението на тялото, вътрешните органи продължават своето движение в гръдната кухина, т. е. независимо дали тялото се спира от удар или от действието на колан, е възможно да настъпят друг вид увреждания, които да доведат до смъртоносна травма, но те ще са различен вид от този, който е описан. Съобразил е и заявено от вещо лице М., че при конкретния изследван механизъм коланът би бил ефективен, доколкото би предпазил тялото да се придвижи напред и да се издигне нагоре, но относно придвижването на тялото в странични посоки в конкретния случай, не би бил ефективен. Същевременно съдът е отчел и установения по делото механизъм на ПТП, състоящ се от два удара, вторият от които в дърво, при който автомобилът е отблъснат напред и наляво към платното за движение и след преобръщане около надлъжната си ос се е установил на лявата си страна, и така е достигнал до извод, че възражението за принос поради непоставен предпазен колан е неоснователно при конкретния механизъм на ПТП и скоростта на движение на автомобила – дори и при поставен колан, при този механизъм и при тази скорост е възможно да настъпи смъртта на пътника.

При така изложените решаващи извади на въззивния съд, настоящият състав приема, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на решението, като съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Поставените от касатора въпроси нямат характер на правни въпроси, обусловили решаващите изводи на съда относно липсата на предпоставките за намаляване на обезщетението поради съпричиняване на вредите от пострадалия и относно определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД, а касаят фактите по спора и преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства от въззивния съд, поради което са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Обосновката на поставените въпроси е свързана с оплакванията на касатора по съществото на спора, а именно с твърдения за необоснованост на съдебното решение, а необосноваността, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на съдебния акт. Поради липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се разглеждат допълнителните такива по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че произнасянето на въззивния съд по заявеното възражение за съпричиняване на вредите е съобразено с константната практика на ВКС, че само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без да ползва предпазен колан, не е достатъчно за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Намаляването на обезщетението за вреди ще е допустимо само при наличието на категорични доказателства, събрани в процеса, че вредите не биха били настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан /решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на II т. о., решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. II т. о. и др./. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е изложил въз основа на кои установени по делото обстоятелства и факти, обосновава извода си за липса на съпричиняване. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е процедирал в противоречие с посочената в изложението задължителна практика на ВС и ВКС /част от която е и неотносима, тъй като с нея са дадени разрешения на въпроси, които не са релевантни за конкретния спор/.

Съгласно т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретно дело, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва аргументация в тази насока /за неправилна съдебна практика или за такава, която се нуждае от осъвременяване/, или е налице необходимост от тълкуване поради непълнота или неяснота на закона.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС приема, че не са налице сочените от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

На процесуалния представител на насрещната страна – адв. Н. Д., следва да се присъди на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 ЗЗД адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ на ответниците. С оглед обжалвания интерес в настоящото производство – в размер на по 100 000 лв. за всяко от представляваните лица, адвокатското възнаграждение следва да се определи на основание чл.9, ал.3 вр. чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на по 2 647,50 лв. за всеки ответник по касационната жалба или общо 5 295 лв., върху която сума следва да се начисли и ДДС с оглед представените доказателства за регистрация по ЗДДС или дължимото адвокатско възнаграждение възлиза на 7 413,00 лв. с ДДС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1270/27.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1994/2022 г. по описа на Апелативен съд София.

ОСЪЖДА Застрахователна компания „Л. И. АД,Л. М. Й., ЕИК да заплати на адв. Н. Н. Д., с адрес [населено място], [улица], офис №, на основание чл.38, ал.2 ЗЗД адвокатско възнаграждение в размер на 7 413,00 лв. с ДДС за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: