О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60606

гр. София,25.11.2021 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№336 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ /КТБ АД /н// срещу решение №169 от 19.06.2020 г. по в. т.д.№330/2019 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение: 1. След частична отмяна на решение №34 от 16.01.2019 г. по т. д.№125/2017 г. ОС С. З. е отхвърлен искът на КТБ АД /н/ за признаване за установено по отношение на „Фининвест“ ЕООД /н/ и „Секюрити-арт“ ЕООД, че не съществува следното вземане на „Секюрити-арт“ ЕООД към „Фининвест“ ЕООД /н/, включено в списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Фининвест“ ЕООД /н/, а именно: Вземане по договор за охрана от 01.01.2007 г., анекс №1 от 01.01.2008 г., анекс №2 от 01.10.2009 г., анекс №3 от 01.06.2011 г., анекс №4 от 01.10.2011 г., анекс №5 от 01.02.2013 г. и анекс №6 от 02.01.2014 г. към него, сключени между „Секюрити-арт“ ЕООД и „Фининвест“ ЕООД /н/, за главница от общо 118 800 лв., част от включеното по т.5.1 от списъка на приетите вземания на кредиторите по чл.686 от ТЗ вземане за главница от 299 320 лв., 2. Е потвърдено решение №34 от 16.01.2019 г. по т. д.№125/2017 г. ОС С. З. в частта, с която отхвърлен искът на КТБ АД /н/ за признаване за установено по отношение на „Фининвест“ ЕООД /н/ и „Секюрити-арт“ ЕООД, че не съществуват следните вземания на „Секюрити-арт“ ЕООД към „Фининвест“ ЕООД /н/, включени в списъка на приетите от синдика вземания на кредиторите на „Фининвест“ ЕООД /н/, а именно: Вземане по договор за охрана от 01.01.2007 г., анекс №1 от 01.01.2008 г., анекс №2 от 01.10.2009 г., анекс №3 от 01.06.2011 г., анекс №4 от 01.10.2011 г., анекс №5 от 01.02.2013 г. и анекс №6 от 02.01.2014 г. към него, сключени между „Секюрити-арт“ ЕООД и „Фининвест“ ЕООД /н/, за главница в общ размер от 170 920 лв., част от включеното по т.5.1 от списъка на приетите вземания на кредиторите по чл.686 от ТЗ вземане за главница от 299 320 лв.; Вземане за неустойка за забава върху главницата от 170 920 лв., от датата на падежа на всяка фактура до 12.05.2016 г., в общ размер от 327 141.84 лв., част от включеното по т.5.3 от списъка на приетите вземания на кредиторите по чл.686 от ТЗ вземане за неустойка в размер на 1 016 159.28 лв. по чл.13 от договор за охрана от 01.01.2007 г.; Вземането по договор за охрана от 01.01.2007 г., анекс №1 от 01.01.2008 г., анекс №2 от 01.10.2009 г., анекс №3 от 01.06.2011 г., анекс №4 от 01.10.2011 г., анекс №5 от 01.02.2013 г. и анекс №6 от 02.01.2014 г. към него, сключени между „Секюрити-арт“ ЕООД и „Фининвест“ ЕООД /н/ за неустойка за забава от 0,3% дневно върху сумата от 170 920 лв., считано от 12.05.2016 г., до окончателното изплащане и 3. Е разпределена отговорността за разноските.

В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно. Посочва се, че въззивният съд в нарушение на чл.20 от ЗЗД е приел наличие на правоотношение между ответниците през целия процесен период, въпреки прекратяване на договора за охрана на 01.01.2009 г. Излагат се съображения, че съществуването на вземане за главница е останало недоказано в процеса, а уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: 1. В какъв обем и предели съдът може да извърши тълкуване на волята на страните при непълнота, неяснота или противоречие в уговорките помежду им и има ли право да извършва тълкуване при ясна и непротиворечива договорна разпоредба. 2. След като целта на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния сопр, при което дейността на съда включва преценка на всички относими доказателства, формиране на собствени правни изводи относно установените правнозначими факти и субсумирането им под приложимата материалноправна норма, при извършване на преценка за нищожност на договорната неустойка, длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, свързани с поетите от страните задължения, съобразно принципите на трайната съдебна практика на ВКС.

Ответникът по касация „Секюрити-арт“ ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

Останалите страни не заявяват становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договора за охрана, сключен между ответниците е договорено осъществяването на денонощна въоръжена охрана от страна „Секюрити-арт“ ЕООД на обект, ползван от възложителя „Фининвест“ ЕООД /н/, срещу заплащане на ежемесечно възнаграждение на изпълнителя в размер на 4700 лв. без ДДС /5640 лв. с ДДС/, дължимо до 20-то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася плащането, като според чл.11 от договора, същият се сключва за срок от една година, считано от подписването му, но ако никоя от страните не извести другата не по-късно от един месец преди изтичане на срока, се счита, че същият е продължен за още една година. Намерил е за неоснователно възражението на ищеца, че договорът е прекратен поради изтичане на срока му и че не действал през исковия период, тъй като това възражение е въведено от КТБ АД /н/ за първи път с въззивната жалба и не е заявявано от банката в първоинстанционното производство, респективно е несвоевременно заявено и като такова е преклудирано. За пълнота е посочил, че дори и да бе заявено своевременно, същото е неоснователно, тъй като според тълкуването на клаузата на чл.11 от договора за охрана, постигнатата уговорка предвижда не само еднократното автоматично продължаване на уговорения едногодишен срок, а автоматичното продължаване на срока на договора за още една година след изтичането на всеки предходен едногодишен срок, при условие, че не е отправено от някоя от страните по договора едномесечно предизвестие преди изтичане на съответния едногодишен срок /каквото по делото не се установява да е отправяно/. Посочил е, че освен договора за охрана от 01.01.2007 г., страните по него са сключили помежду и шест броя анекси, с които са променяли размера на дължимото от възложителя на изпълнителя ежемесечно възнаграждение за изпълнението на предмета на договора, като всички останали уговорки по първоначалния договор са се запазили и са останали същите, както е предвидено във всеки от сключените анекси. Като краен резултат въззивният съд е намерил за доказано възникването и съществуването на вземанията за главница в общ размер на сумата от 170 920 лв., формирана от дължими такси за охрана по процесния договор за охрана от 01.01.2007 г., анексите към него и издадените 43 броя фактури в периода 29.09.2012 г.-29.04.2016 г., плащането на които вземания /респ. задължения/ е следвало да бъде извършено от възложителя в посочения по-горе срок, но същото не е направено, поради което е счел, че предявеният отрицателен установителен иск по чл.694, ал.3, т.1 от ТЗ за посочената сума се явява неоснователен. За неоснователен е приет и искът по отношение на сумата от 118 800 лв., главница по същия договор за охрана, анексите към него и издадени 26 броя фактури – въззивният съд е посочил, че спрямо вземанията, включени в тази обща сума и съставляващи неплатени такси за охрана по процесния договор, е приложима предвидената в чл.111, б.„в“ от ЗЗД тригодишна давност, но същата е била прекъсната посредством признание за съществуването на тези вземания, направено от длъжника преди изтичане на давностния срок /от общото правило на чл.134 от ЗЗД, ищецът не предявява свои, а чужди права-тези на неговия длъжник, подписал документа, поради което не е трето лице по смисъла на чл.181, ал.1 от ГПК, съответно заявеното от „Фининвест“ ЕООД /н/ признание на задълженията е извършено релевантно по смисъла на чл.116, б.„а“ от ЗЗД и то е обусловило прекъсване на давността/. Тъй като в чл.13 от процесния договор е била уговорена неустойка за забава върху главницата по всяка от тези фактури, начислена за времето от падежа на плащането до датата на откриване на производството по несъстоятелност.12.05.2016 г., в размер на 0,3 % на ден върху неиздължената сума и тъй като възражението на ищеца за нищожност на тази неустойка поради накърняване на добрите нрави е прието за неоснователно, са отхвърлени и исковете за установяване на недължимостта на тази неустойка. Въззивният съд, позовавайки се на т.3 от ТР №1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и на константата практика на ВКС, е изразил становище, че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, а нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожността се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Преценявайки размера на неустойката и обстоятелството, че според начина на уговарянето й, същата се дължи само върху неиздължената от възложителя сума и от тази гледна точка натрупването на неустойката във времето, и нейния размер за периода на забавата, е поставен в зависимост от поведението на самия длъжник относно изпълнението на произтичащото от договора негово главно парично задължение, е достигнал до извод, че уговорената в чл.13 от договора неустойка за забава не излиза извън пределите на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което същата не може да бъде приета за нищожна поради противоречие с добрите нрави, дори и да е висока като размер - посочената договорна клауза следва да бъде приета за валидна и пораждаща произтичащите от нея правни последици.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато.

Становището на въззивния съд относно действителната уговорка между страните, постигната в разпоредбата на чл.11 от процесния договор за охрана, представлява единствено допълнителен довод/аргумент, но не и решаващ мотив за извода, че договорът е обвързвал страните през процесния период – както бе посочено, съдът е приел, че възражението на КТБ АД /н/ относно прекратяването на договора е несвоевременно заявено и като такова е преклудирано. В този смисъл отговорът на първия от въпросите не би повлиял на крайния извод, респективно не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване по въпроса не следва да бъде допуснато. Независимо от изложеното обаче, дори и да се приеме, че този въпрос е обусловил решаващата воля на съда, в случая не се установява наличие и на поддържаното от касатора селективно основание. В решението се съдържа подробен анализ на постигнатата между страните уговорка в клаузата на чл.11 от процесния договор, като въззивният съд е издирвал действителната обща воля на страните и е достигнал до направените изводи за постигнато съгласие не само за еднократно автоматично продължаване на уговорения едногодишен срок, а за автоматично продължаване на срока на договора за още една година след изтичането на всеки предходен едногодишен срок, при условие, че не е отправено от някоя от страните по договора едномесечно предизвестие преди изтичане на съответния едногодишен срок. Съобразно константната практика на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД, поначало на тълкуване подлежат неясните и двусмислените уговорки, както и тези, които макар и разбираеми от външна страна, са предмет на спор между страните, като тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Критериите регламентирани от чл.20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му. При осъщественото тълкуване на разпоредбите на договора въззивният съд е съобразил изцяло посочената практика, като на следващо място е обсъдил и релевантните, с оглед разясненията, дадени в т.3 на ТР №1 от 15.06.2010 г., по т. д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС условия и предпоставки, наличието, на които води до нищожност, поради нарушаване на добрите нрави, на уговорена от страните неустойка. Обсъдена е целта, за която е уговорена неустойката и дали същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност е направена към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии. Възприето е и разрешението, че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. В този смисъл касационно обжалване не може да бъде допуснато и по втория от формулираните от касатора въпроси, с който всъщност по същество се оспорва правилността на изводите на въззивния съд, която обаче извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност /каквато не се твърди, а установява в случая/, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №169 от 19.06.2020 г. по в. т.д.№330/2019 г. на АС Пловдив.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.