ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3975
гр. София, 08.12.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: П. С.
Членове: Здравка Първанова
Розинела Янчева
като разгледа докладваното от Р. Я. К. гражданско дело № 20238002101650 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1917/30.01.2023 г., подадена от Д. Д. В., чрез адвокат К. Г., срещу решение № 1559 от 15.12.2022 г. по гр. д. № 1915/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260868 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 13421/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска, предявен от Д. Д. В. срещу Н. А. В., с правно основание чл. 23, ал. 2 СК, за установяване, че по силата на частична трансформация на лични средства Д. Д. В. е собственик на 66163/68576 или 96.48 % ид. ч. от недвижим имот с идентификатор ***, представляващ офис 2, разположен на партера на сграда с идентификатор ***, находяща се в [населено място], Р. „К. п.“, [улица], вход 1, със застроена площ от 75.58 кв. м, заедно с 18.37 кв. м ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото - имот с идентификатор ***, УПИ, съставляващ парцел *** в кв. 10а по плана на [населено място], местност „НПЗ С.“, целият с площ от 505 кв. м, а Н. А. В. притежава 2413/68576 или 3.52 % ид. ч.
В касационната жалба се съдържа имплицитно и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която потвърдено определение от 10.05.2022 г. на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. С определението по чл. 248 ГПК е изменено първоинстанционното решение в частта за разноските, като Д. Д. В. е осъден да заплати на адвокат Г. В. (вместо на Н. А. В.), адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗЗД в размер на 2000 лв.
Съгласно изложеното в касационната жалба се обжалва въззивното решение и в частта на присъдените с него разноски. В тази част жалбата има характера на молба по чл. 248 ГПК, по която компетентен да се произнесе е Софийски апелативен съд. Това е така, защото действащият ГПК не предвижда възможност за обжалване на съдебния акт в частта за разноските, ако преди това не е проведена процедура по чл. 248 ГПК. С допълнителна молба вх. № 8393/10.04.2023 г. жалбоподателят изрично е заявил, че не е депозирал молба по чл. 248 ГПК.
Въззивният съд е съобразил, че Д. Д. В. е предявил иск срещу бившата си съпруга Н. А. В. за признаване на установено, че поради трансформация на лични средства ищецът е едноличен собственик на придобития по време на брака на страните недвижим имот, представляващ офис 2, описан по-горе. В. твърди, че имотът е закупен от него и съпругата му по време на брака им частично с негови лични средства - 30 000 лв., дарени от баща му, а също с кредит в размер на 51 139 лв., получен по договор за кредит с „Ю. Б. АД, по който кредитополучатели са били те двамата, както и неговите родители, като за обезпечаване на същия майка му е ипотекирала собствен недвижим имот. Сочи, че всички погасителни вноски са правени лично от него с негови лични средства, като само за първите 17 вноски от началото на погасяването на заема до развода им, в общ размер на 4825.11 лв., може да се приеме, че са в резултат на съвместен принос. Счита, че е налице преобразуване на негово лично имущество при придобиването на процесния недвижим имот, в размер на 48 726 лв., представляващи банков кредит и 30 000 лв., дарени от баща му Д. В., общо в размер на 78 726 лв., и моли да се признае за установено, че страните са съсобственици на процесния имот при квоти, съответно, 2413/68576 ид. ч. за Н. А. З. (В.) и 66163/68576 ид. ч. за него. От своя страна, ответницата счита иска за недопустим и неоснователен.
Съдът е приел, че страните са били в граждански брак, сключен на 26.05.2000 г. и прекратен с развод по взаимно съгласие с решение № 545635/26.11.2018 г. по гр. д. № 73818/2018 г. по описа на СРС. Бракът е продължил повече от 18 години. Процесният имот е придобит въз основа на публична продан от ЧСИ, проведена на 06.03.2017 г. От постановлението за възлагане, влязло в сила на 09.05.2017 г., е видно, че на 09.05.2017 г. Н. А. В. и Д. Д. В. са придобили на публична продан срещу сумата от 68 576 лв. недвижим имот с идентификатор ***, представляващ офис 2 (описан по-горе). В постановлението е посочено, че задатък от 5688 лв. е внесен от купувачите с вносна бележка от 06.04.2017 г., а остатъкът до пълната продажна цена от 68 576 лв. е довнесен на 13.04.2017 г. с платежно нареждане. Представено е платежно нареждане, от съдържанието на което е видно, че на 13.06.2017 г. Н. А. З. е превела по изп. д. № 6335/2016 г. депозит за участие в търг - офис 2, на [улица], в размер на 5688 лв. С договор за банков кредит H L ***, сключен на 06.04.2017 г., Н. А.В., Д. Д. В., Ц. Д. В. и Д. С. В. (последните двама - родители на Д. В.), в качеството на кредитополучатели, са получили от „Ю. Б. АД кредит в размер на 51 139 лв., от които 50 000 лв. за покупката на имот от страна на първите двама и 1139 лв. застрахователни плащания, свързани с договора. Сумата е преведена по сметка с IBAN B. B. *** и титуляр Н. А. З.. За обезпечение на задължението по договора за банков кредит е учредена ипотека на недвижим имот, собственост на Ц. Д. В. (нотариален акт за договорна ипотека върху недвижим имот № 115, том I, pen № 1308, дело № 100/2017 г. по описа на нотариус Ц. Д.). С вносна бележка от 12.04.2017 г. Д. Д. В. е превел по банковата сметка на съпругата си Н. А. В., с IBAN B. В. ***, сумата от 13 370 лв. с основание „захранване“.
Съдът е кредитирал, като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, заключението на депозираната по делото съдебно - счетоводна експертиза, съгласно което преди пълното предсрочно погасяване на кредита са направени общо 33 бр. вноски на каса, с основание „погасяване на кредит“, за обща сума 9222 лв.; по 32 вноски като вносител е посочен Д. Д. В., а само една е с вносител Н. А. В.. На 30.12.2019 г. Д. Д. В. е наредил превод на сума в размер 48 400 лв., а като основание за превода е посочено „пълно предсрочно погасяване на H.“.
Въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства относно индивидуалния произход на средствата (показанията на свидетелката З. - майка на Н. В., и на свидетеля Е. - съсед и приятел на бащата на Д. В.). Според свидетелката З., чиито показания съдът е кредитирал при условията на чл. 172 ГПК, тя лично е помогнала на дъщеря си и Д. да купят процесния имот, тъй като продала свой такъв през 2017 г. Твърди, че им дала около 10 - 15 000 лв. Според свидетеля Е., малко преди покупката бащата на Д. - Д., дал на сина си дарение от общо 30 000 лв., във връзка със закупуване на имот в същия блок, където живеели. Свидетелят присъствал лично на предаването на парите, съдействал също при оформяне на документите за кредита. Категоричен е, че парите са дарени само на сина, тъй като последният по това време вече бил в лоши отношения с Н.. Според свидетеля това станало през 2017 г., а парите за плащане на задатъка за търга също били от дарението.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните изводи:
Бракът между страните е сключен под режима на Семейния кодекс от 1985 г., но е прекратен при действието на новия Семеен кодекс, в сила от 01.10.2009 г. Следователно, отношенията между тях се считат преуредени по режима на новия СК, съобразно § 4 ПЗР на СК от 2009 г.
Съгласно писмените документи сумата от 55 688 лв. е била платена съвместно от двамата съпрузи, като 50 000 лв. са от банков кредит, а 5688 лв. са преведени лично от сметка на Н. З.. Разликата до пълната продажна цена възлиза на 12 888 лв. и единствено по отношение на тази част може да се твърди частична трансформация, т. е. спорен е въпросът дали сумата е индивидуална собственост на ищеца или представлява общи средства. Твърденията на Д. В. са, че е имал лични средства - придобити чрез дарение от неговия баща.
Според изложеното в решението на Софийски апелативен съд, когато в имуществените отношения между съпрузите е приложим законовия режим на съпружеска имуществена общност, придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването, като преценката се извършва съобразно нормативната уредба на СИО към момента на плащането. В случаите, при които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на СК от 1985 г. (отм.), съгласно чл. 19, ал. 1 от който паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена общност, за да се обори презумпцията за съвместен принос по чл. 19, ал. 3, е необходимо да се установи произходът на средствата по влога и да се докаже техният личен характер. В случаите, при които плащането е извършено от влог на единия съпруг при действието на СК от 2009 г., по който паричните влогове са изключени от обхвата на чл. 21 и имат статут на „друго лично имущество“ по смисъла на правната норма, презумпцията на чл. 21, ал. 3 е опровергана и другият съпруг следва да установи, че е влагал средства при набиране на влога. За да се признае, че придобитото по време на брака на страните вещно право (на собственост) е изключителна собственост на бившия съпруг-титуляр на банковата сметка, следва платените суми за закупуване на процесния недвижим имот изцяло да са покрити от сумите по тази сметка, и при условие че по отношение на същата съпругът-нетитуляр на конкретния влог няма установен принос за неговото набиране в размера към датата на плащането по реда на конститутивния иск по чл. 30, ал. 1 СК. Процесният имот е придобит на името на двамата бивши съпрузи, като е платен от банковата сметка на Н. В., а не на Д. В.. Средствата по тази сметка са частично получени от договор за банков кредит в размер на 50 000 лв., а останалата е платена чрез налични средства.
Въззивният съд се е позовал на ТР № 3/29.11.2018 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което е допустимо да се установява частична трансформация, ако в утвърденото от бракоразводния съд споразумение съпрузите са уговорили, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен, но без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността. Ето защо, и предвид липсата на спор между страните, че процесният имот не е обект на сключеното от тях споразумение по чл. 51, ал. 1 СК по бракоразводното дело, съдът е намерил предявения иск за процесуално допустим.
Въззивният съд е изложил, че е трайна и непротиворечива практиката на ВКС, че по-големите доходи и притежаването на лични спестявания само по себе си не обосновава извод за пълна/частична трансформация на придобито по време на брака имущество, ако по делото не бъдат представени доказателства, че именно личните средства на претендиращия трансформацията съпруг са били използвани при заплащането на цената на имота при неговото придобиване. Визирал е, че такива доказателства по делото не са представени, въпреки надлежно разпределената от СГС доказателствена тежест.
Софийски апелативен съд е отчел факта, че кредитът е бил предсрочно погасен от страна на Д. В. през 2019 г., но е изложил, че задължението за връщането му е поето солидарно от двамата съпрузи за нуждите на семейството - чл. 32, ал. 2 СК. При режима на съпружеска имуществена общност придобитото по време на брака чрез договор за покупко-продажба имущество има същия статут, какъвто е статутът на паричните средства, вложени в придобиването му. Ако продажната цена е платена със средства, получени въз основа на договор за заем, заемател по който е само единият съпруг, влагането на тези средства не обуславя извод за наличие на трансформация по смисъла на чл. 23 СК. Средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно. Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите с негови лични средства не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Ако целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, след прекратяване на брака този съпруг може, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, да претендира от другия заплащане на припадаща се част от платеното.
Относно дарението на сума в размер на 30 000 лв. от бащата на ищеца, въззивният съд е приел следното:
Съгласно чл. 225, ал. 2 ЗЗД дарението на движими имущества трябва да стане в писмена форма с нотариално заверени подписи на страните или чрез предаване, а на ценни книжа - по надлежния начин за прехвърлянето им. В случая е допустимо дарението на тази сума пари да се доказва чрез свидетелски показания, тъй като се твърди да е сключено между роднини по права линия от първа степен. Константна е практиката на ВКС, според която за да се признае пълна или частична трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот, и да се уважи иск по чл. 23 СК, в тежест на ищеца-бивш съпруг е да докаже при условията на пълно и главно доказване следните факти: придобивната стойност на имота; размера на вложените средства, които имат личен произход по смисъла на чл. 22 СК; влагането на тези средства за придобиване на имуществото. Съдът е направил извод, че в случая, въз основа на показанията на посочените по-горе свидетели, тези факти не могат да се приемат за доказани. Намерил е показанията на свидетеля Е. за общи, неопределени, без достатъчно конкретни сведения относно влагането на сумата именно за придобиване на имота. Приел е, че от тях не може да се направи категоричен извод колко пари от дарените от бащата на Д. са били изразходвани за плащане на цената на процесния имот към ЧСИ. Към момента на даването на парите страните са били в брак и са живеели заедно, като по делото не се твърди и не е установено да са били във влошени отношения, напротив - от свидетелските показания е установено, че са били в добри отношения, а родителите на ищеца дори са станали солидарни длъжници по кредита и са учредили ипотека върху свой собствен имот, като реално обезпечение по договора с цел задоволяване на семейни нужди. С оглед на това, при липса на доказателства в друг смисъл, въззивният съд е приел, че даването на парите е било извършено за материално подпомагане на семейството, а не само за единия съпруг, като такова дарение е морално и житейски оправдано в контекста на събраните доказателства. Посочил е, че е недоказано и как са били използвани тези дарени пари от семейството, т. е. че именно дарените средства са вложени в покупката на имота. Твърдението на свидетеля Е., че съпрузите вече били в лоши взаимоотношения, поради което дарението е лично и само за сина Д., противоречи на направените през 2017 г. банкови преводи от Д. по сметка на съпругата му Н. със сумата от 13 370 лв. и основание „захранване на сметка“
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно - незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК.
По горния въпрос се визира противоречие с приетото в: решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV г. о. и др.
Вторият въпрос от изложението се отнася до подадената частна жалба: Дължи ли ответната страна заплащане на разноски, ако не са представени доказателства такива да са реално заплатени.
По него се сочи противоречие с ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Насрещната страна е депозирала отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл. 23, ал. 2 СК. Съображенията му за това са следните:
Установената непротиворечива практика на ВКС приема, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, относими към правнозначимите за основателността на исковете факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да посочи кои правнорелевантни факти намира за установени по делото и кои - за неосъществили се. Същото се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към релевантния момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания, паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето) и волята на свидетеля да каже истината. При противоречиви свидетелски показания съдът следва по вътрешно убеждение да прецени тяхната достоверност, с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото, и да се мотивира на кои свидетели дава вяра и защо. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.
В случая въззивното решение не влиза в противоречие с горното. За да приеме предявения иск за неоснователен, Софийски апелативен съд е изходил от съвкупната преценка на събраните писмени и гласни доказателства и се е мотивирал защо счита, че Д. В. не е доказал твърдяната от него частична трансформация на лични средства. В частност, съдът е намерил показанията на свидетеля Е. за недостатъчно конкретни относно влагането на сумата от 30 000 лв. именно за покупката на процесния имот, както и е поставил под съмнение достоверността им, предвид заявеното от свидетеля, че към момента на даване на заема от бащата на Д. страните по делото са били в лоши отношения (което твърдение, според САС, се опровергава от другите събрани доказателства). За да направи извод за неоснователност на иска, Софийски апелативен съд е съобразил доказателствената тежест, която в случая е на ищеца, и обосновано е заключил, че от същия не е проведено пълно и главно доказване на претенцията му. Въззивният съд не е аргументирал решението си само с немотивирано позоваване на показанията на другия разпитан свидетел, както счита жалбоподателят.
Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Относно частната касационна жалба:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението на СГС по чл. 248 ГПК, постановено на 10.05.2022 г.
Формулираният въпрос в изложението е изцяло ирелевантен, тъй като в случая става дума за дължимо адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗЗД, при което адвокатската помощ се предоставя безплатно (т. е. не се дължи плащане от страната към нейния пълномощник), и съдът осъжда насрещната страна, ако тя дължи разноските за съответното производство, да заплати възнаграждение на адвоката.
На пълномощника на насрещната страна, за производството пред ВКС, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗЗД в размер на 1500 лв.
Тъй като по частната касационна жалба не е внесена дължимата държавна такса в размер на 15 лв., съдът следва да присъди същата с решението си, на основание чл. 77 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1559 от 15.12.2022 г. по гр. д. № 1915/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260868 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 13421/2020 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска, предявен от Д. Д. В. срещу Н. А. В., с правно основание чл. 23, ал. 2 СК, както и е потвърдено определение от 10.05.2022 г. по гр. д. № 13421/2020 г. на Софийски градски съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
ОСЪЖДА Д. Д. В. да заплати на адвокат Г. С. В., на основание чл. 38 ЗЗД, разноски пред ВКС в размер на 1500 лв. (хиляда и петстотин лева).
ОСЪЖДА Д. Д. В. да заплати по сметка на ВКС, на основание чл. 77 ГПК, държавна такса в размер на 15 лв. (петнадесет лева).
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: