О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60760

гр.София, 24.11.2020 г.

в и м е т о н а н а р о д а

Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА

Членове: Г. М.

Л. А.

като разгледа докладваното от съдията Райчева гр. д.N2656 описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 17.03.2021г по гр. д.№1017/2021г. на ОС С. З. с което е уважен иск с правно основание чл.127 ЗЗД.

Жалбоподателят – Е. Ж. С., чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване.

Ответникът Д. И. С.,в писмено становище, чрез процесуалния си представител, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следвада се допуска.

С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил Е. Ж. да заплати на Д. И. на основание чл. 127, ал. 2, във вр. ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 32, ал. 2 СК сумата от 5761,47 лв. (пет хиляди седемстотин шестдесет и един лева и 47 ст.), представляваща съдебно предявена част от изпълнено в повече солидарно поето задължение по договор за потребителски кредит от 29.03.2011 г. с „Райфайзенбанк” ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2020 г. до окончателното погасяване на задължението, като е отхвърлен иска за разликата над 5761,47 лв. до пълния предявен размер от 5934,63 лв.

Установено е по делото, че страните са били съпрузи от 18.11.1995г. до 15.06.2018 г., чийто граждански брак е прекратен с решение № 47/15.06.2018 г. по гр. д. № 120/2018 г. по описа на РС-Раднево, както и че през време на брака си съпрузите са сключили три договора за кредит между „Райфайзенбанк“ ЕАД като кредитодател, ищецът Д. И. и ответницата по иска-жалбоподател пред настоящата инстанция-Е. Ж. като солидарен съдлъжник, както следва: на 01.02.2008 г. в размер на 15225 лв., на 25.09.2008 г. в размер на 30495 лв. и на 29.03.2011 г. в размер на 47544,05 лв., усвоени по банкова сметка на ищеца.

Констатира е от писмения договор за банков кредит от 01.02.2008г., че с главницата от 15225 лв. е рефинансиран предходен кредит в банката с остатък в размер на 3225 лв., от писмения договор за банков кредит от 25.09.2008 г., че с главницата от 30495 лв. е рефинансиран предходен кредит в банката с остатък в размер на 14400 лв., и от писмения договор за потребителски кредит от 29.03.2011 г. и приложения към него погасителен план, че усвоената главница е в размер на 30742,50 лв., възнаградителната лихва за целия срок на договора от 25.04.2011 г. до 25.04.2021 г. е в размер на 16489,50 лв. /разлика между всички вноски за главница и лихви за целия срок на договора и чистата главница/, като за целия срок на договора се начисляват и такси и комисионни в размер на 312,05 лв. Установено е, че съгласно чл. 3 от договора общата дължима сума по кредита, изчислена към датата на сключването му, е в размер на 47544,05лв.

От прието заключение на СИЕ, съдът е установил, че по договора за потребителски кредит от 29.03.2011 г., след прекратяване на гражданския брак между страните, в периода от 15.06.2018 г. до 20.02.2020 г., ищецът е направил погашения в общ размер на 11522,95 лв., от които главница в размер на 10944,55 лв., договорна възнаградителна лихва в размер на 521,60 лв., такси в размер на 56,80 лв. , т. е. след прекратяване на брака двамата съпрузи са останали солидарно задължени по остатъка от кредита и всеки е следвало да погаси равна част от този остатък, но ищецът е погасил целият семеен дълг след прекратяване на брака, за който дълг отговарят двамата съпрузи солидарно съгласно чл. 32, ал. 2 СК.

Изложени са съображения за това, че съгласно чл. 121, ал. 1 ЗЗД солидарност между двама или повече длъжници възниква по силата на закона или по уговорка между страните, а от договорите за кредит е видно, че всички те са сключени от ищеца в качеството му на кредитополучател, а от ответницата като солидарен съдлъжник. Прието е, че когато през време на брака единият съпруг е поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на общи семейни нужди, то новото парично задължение по банковия кредит несъмнено и във всички случаи също е поето за общи нужди на двамата съпрузи (за погасяване на техни общи задължения), т. е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата съпрузи отговарят солидарно и за него. Съдът е счел, че кредитът от 2011г., рефинансиращ предходните кредити, които са били предназначени и са използвани за задоволяване на семейни нужди, също представлява ново парично задължение за задоволяване на общите нужди на двамата съпрузи.

Прието е, че по делото не са събрани доказателства за това, че кредитите са теглени и използвани за задоволяване на търговска дейност на някой от съпрузите или на дейност, извън семейните нужди. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.127, ал.3 ЗЗД, според която доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, следва да се понесе от тях поравно, а съгласно ал.2 на тази разпоредба, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

Затова съдът е приел, че платеният от ищеца общ на страните солидарен дълг по кредита от 29.03.2011 г. в размер на 11522,95 лв. следва да се счита за поет от тях при равни дялове и да се разпредели между тях поравно, т. е. че ответницата следва да заплати на ищеца половината от погасения от него общ техен солидарен дълг или сума в размер на 5761,47лв., представляваща половината от погасената от ищеца обща сума от 11522,95 лв., в какъвто размер е уважил предявения иск.

В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението са разрешени правни въпроси от значение за спора: при наличие на предпоставките на чл.22, ал.1, т.6 ГПК следва ли на основание чл.22, ал.2 ГПК да се отстрани съдията докладчик от разглеждане на делото и налице ли е основание за отвед на съдя по чл.22, ал.5 ГПК, кагото съдия е разгледал други две дела, с друго правно основание между същите страни. Поддържа, че са налице основания за допускене на касационно обжалване по чл.280, ал.1 , т.1 и 3 ГПК . Поддържа също така, че решението е очевидно неправилно, тъй като е нарушена разпоредбата на чл.6, пар.1 КЗПЧОС , а именно критерия за безпристраност на съда.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и насоченото основание .Същите са разрешение от съда в съотвествие с практиката на ВКС. В практиката се приема, че основанието по чл.22, ал.1, т.6 ГПК е налице когато са релевирани конкретни обстоятелства, които биха накърнили безпристрастността на съдиите при разглеждането и разрешаването на правния спор, но преценката, дали тези обстоятелства са от естество действително да мотивират предубеждение в полза на едната и във вреда на другата от страните по делото, се извърша от съдиите, чийто отвод е поискан. Приема се, че участието на съдия като член на съдебен състав, разгледал и други дела между същите страни, не е обстоятелство пораждащо, само по себе си, съмнение за предубеденост и пристрастност на съдията и не обосновава наличие на основание по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК за отстраняването му от съдебния състав, тъй като се касае за различни производства, при които се преценява законосъобразност на различни процесуални действия на съда и страните и се разрешават различни процесуалноправни спорове. В случая жалбоподателката не твърди съществуване на изискуемото се основание по чл.22, ал.1, т.6 ГПК - друго обстоятелство, което би навело на основателно съмнение в безпристрастието на съдиите, участващи в съдебният състав, разглеждащ спора. Доколкото член на състава е разглеждал други дела с участие на жалбоподателката, то същите не са свързани с произнасяне по съществото на спора, предмет на настоящето производство, поради което и общо поддържаното оплакване в тази насока не може да бъде основание за отвод.

В практиката, застъпена и в решение по гр. д. № 4508/ 2015г. , първо г. о. на ВКС, се приема, че поради относителната самостоятелност на решенията няма законова забрана лице, което е участвало като съдия при решаване на дела между същите страни, да вземе участие при решаването на последващ спор между страните. Приема се, че разпоредбата на чл. 12, ал. 2, пр. 1 ГПК (отм), а сега чл. 21, ал. 1, т. 5, пр. 1 ГПК, предвижда забрана като съдия по делото да участва лице, което е взело участие при решаване на същото делото в друга инстанция. Посочва се, че чл. 22, ал. 1, т. 5, пр. 1 ГПК, забранява на лицето, което е участвало като съдия при постановяване на решение по дело, да участва при решаването на същото делото пред друга инстанция, включително при постановяване на въззивното решение по жалба срещу първоинстанционното. Именно такъв съдия е длъжен да се отведе, а въпросът за неговото отстраняване се решава с негово участие от въззивния състав (чл. 14, ал. 1 ГПК (отм), а сега чл. 23, ал. 2 ГПК), като такъв порок не прави решението недопустимо. Застъпено е разбирането, че основанията за отвод обезпечават допустимото разглеждане на иска от сезирания съд, но въззивното решение, постановено при такова основание е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като чл. 22 ГПК обезпечава правото на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд, произтичащо пряко от основния закон на Р. Б. (чл. 117, ал. 2 Конституцията) и е предвидено в Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (чл. 6). В случая при на настоящето дело и при постановяване на обжалваното решение въззивният съд еспазил точно закона и трайно установената практика на ВКС.

Не е налице и твърдяната очевидна неправиност нарешението. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбаподателката следва да заплати на ответника сумата 650 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

Предвид изложените съображения, съдътО п р е д е л и :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване решение от 17.03.2021г по гр. д.№1017/2021г. на ОС СтараЗагора.

ОСЪЖДА Е. Ж. С. да заплати на Д. И. С. сумата 650лева разноски за процесуално представителство пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: