О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

N. 60821

гр. София 24.11.2021 година

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИМЕОН ЧАНАЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

изслуша докладваното от съдия С. Ч. гр. дело N 1809 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Б. Р. М. против решение № 260314/14.01.2021 г. по гр. дело № 3318/2020 г. на СГС /Софийски градски съд/, гражданско отделение, ІІ – Д въззивен състав.

В отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците – С. С. А., К. Г. А.-Н., В. С. Т., Д. В. Т. и Г. В. Т. поддържат становище за недопускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която съдът е уважил исковете на К. Г. А.-Н., В. С. Т., Д. В. Т. и Г. В. Т. срещу Б. Р. М. по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е процесуално недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела. Исковете на посочените ищци са с цена, всеки един от тях под 5000 лв. /претенцията на К. Г. А.-Н. е 2444.74 лв., т. е под 5000 лв., а претенциите на В. С. Т., Д. В. Т. и Г. В. Т., всяка една от тях са под 5000 лв., а именно по 814.92 лв., съгласно молбите от 02.10.2018 година, както и от 05.06.2019 г. и допуснатото с протоколно определение от 12.06.2019 г. по гр. дело № 48523/2018 г. на СРС /Софийски районен съд/ изменение на исковете по чл. 214, ал. 1 ГПК/. Исковете са за парични вземания, не са налице изключенията по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което решението в посочената част е необжалваемо, а жалбата срещу съдебния акт в тази част е процесуално недопустима и трябва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба против въззивното решение в останалата част, която има за предмет съдебния акт, с който е уважен иска на С. С. А. против настоящия касатор е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличие на правен интерес, от страна по делото и срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол /претендираното обезщетение е 9779 лв., т. е. над 5000 лв./.

Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно поради следните съображения:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивното решение е вероятно недопустимо, тъй като е разгледан иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД при наличие на друг ред за защита – чл. 31 ЗС. Според касатора обезщетението по иска се претендира за минало време, „до прехвърляне на идеална част от съсобствен имот на другия съсобственик“. Поддържа се още, че не е налице правен интерес от предявения иск, доколкото нарушението на спорното право трябва да е съществувало към датата на предявяване на иска, а към този момент ищците не били собственици на веща.

Становището не е съобразено с обстоятелствената част на иска, както и с доказателствата по делото и приетите в обжалвания акт правни разрешения. Спорното право е разгледано от състава въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства, а именно претендиране на обезщетение за период от време, през който ищцата С. А. е била съсобственица /с останалите ищци / на процесния имот, ползван през същия период от ответника без правно основание. В исковата молба не се твърди, че ответникът през този период е съсобственик на процесния имот. Затова искът е разгледан на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Претенцията не е разгледана на непредявено основание. За да е разгледан друг иск вместо предявения и по този начин произнасянето да е с процесуално недопустимо решение, следва съдът да е разгледал обстоятелствена част, различна от изложената в исковата молба. Не е такъв настоящият случай. Следователно доводът за вероятна недопустимост е неправилен. Съставът се е произнесъл при наличието и надлежното упражняване на правото на иск. Възражението за недопустимост на постановеното от СРС решение е било разгледано от състава, който е констатирал въз основа на изложението в исковата молба липсата на твърдения, а след преценка на доказателствата и липсата на установени по делото факти за наличието на съсобственост между страните по спора през исковия период. Така съставът е достигнал до аргументиране на извод за отсъствието на обстоятелства, с които да се обоснове правото на иск по чл. 31 ЗС, за да е налице отрицателното условие по чл. 59, ал. 2 ЗЗД. В тази връзка следва да се има предвид, че правопораждащият фактически състав по чл. 59, ал. 1 ЗЗД относно същия имот, но за предходен период е бил предмет на разглеждане по спор между същите страни, като с влязло в сила решение № 289/17.02.2015 г. по гр. дело № 4205/2014 г. на САС е прието, че ответникът не е съсобственик на идеална част от имота. Същевременно е разгледан и договорът за продажба на процесния имот, предмет на нотариален акт № .., том .., рег. № ...,дело № .../2018 г. на нотариус В. В., с район на действие СРС, рег. № 268 и е констатиран правно релевантния факт, че същият имот е станал собственост на ответника на 05.07.2018 г., след процесния период, обхващащ времето от 28.07.2013 г. до 28.09.2017 г. Не е обоснована от касатора връзката между твърдението, че към датата на предявяване на иска /23.07.2018 г./ не било засегнато материално право на ищцата и претендирането на обезщетение по реда на чл. 59, ал. 1 ЗЗД за процесния период. Несъгласието му с изводите на състава само по себе си не релевира предпоставки за допускане на касационен контрол, както и не обуславя извод за вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част. Затова следва да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване по тази част от изложението е неоснователно.

Другите предпоставки, поддържани в изложението страната свързва с разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са четири въпроса, както следва: 1. „Може ли да се търси защита на нарушено със субсидиарен иск при наличие на специален иск и какво е съотношението между иска по чл. 59 ЗЗД и чл. 31, ал. 2 ЗС?“; 2. „При дадена от ищеца правна квалификация на спорното материално право-предмет на делото, следва ли съдът сам да квалифицира предявения иск, съгласно изложените в исковата молба основание и петитум?“; 3. „При направено възражение във въззивната жалба за недопустимост на съдебното решение, следва ли въззивният съд да изложи мотиви относно допустимостта на иска, съответно да изложи мотиви относно допустимостта на съдебното решение?“; 4. „Длъжен ли е въззивния съд да изготви собствени мотиви в съдебния акт, да обсъди всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимовръзка и да отговори на всички възражения в жалбата или може да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционният съд, когато те са непълни и неясни“.

Първият поставен въпрос е изведен от становище на касатора, съдържащо се във вече разгледаната по-горе част от изложението. Освен обоснованите по-горе съображения трябва да се има предвид следното. Въпросът не е съобразен с предявения иск и с решаващите мотиви на въззивния съд. Ищцата С. А. не е предявила иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което въззивният съд не е разглеждал такава претенция, съответно не е излагат мотиви с посоченото от касатора съдържание, а именно, че „искът регламентиращ общата хипотеза на неоснователно обогатяване има приоритет над разпоредбата на чл. 31 ал. 2 регламентираща правото на обезщетение в режим на съсобственост“. От така направените констатации се налагат няколко извода. Поставеният въпрос е несъобразен с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г., с което ОСГКТК на ВКС е разяснило, че правният въпрос произтича от решаващи изводи на въззивния съд. От становище на страната е недопустимо извеждане на въпрос. Недопустимо е въпросът да се формулира от съображения, които съставът на въззивната инстанция не е приел, както е процедирал в случая жалбоподателя. Следователно не са налице предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни основания. Цитираната практика /напр. Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 267/15.05.2015 г. на състав на І г. о. и др., изброени в изложението/ не е обсъдена в изложението, поради което същото е немотивирано.

Вторият поставен въпрос, подобно на предходния не е съобразен с разрешенията, приети от състава. Въззивният съд е определил правната квалификация на иска на С. А., съгласно изложената в исковата молба обстоятелствена част и петитум, като е изложил съображения, аргументиращи неоснователността на доводите и оплакванията във въззивната жалба. Не се е налагало уточнение на обстоятелствата, формиращи основанието на иска, за да се „изиска от ищеца да поясни претенцията си“, както неправилно поддържа страната. Подобно процесуално задължение възниква при нередовност на сезирането, а в случая обстоятелствената част на иска е ясна от фактическа страна. Не е обосновано и противоречие с цитираната тълкувателна практика /решение № 103/20.06.2013 г., решение № 137/15.11.2011 г. на състави на І т. о. и др., подробно изброени в изложението/, поради което липсва обосноваване на доводи в изложението. Налага се извод за липсата на общи и допълнителни предпоставки, респективно за недопускане на касационно обжалване.

Третият поставен въпрос, както предходните два въпроса не е съобразен с приетите от състава правни разрешения. Въззивният съд е мотивирал разбирането си за предявяването на иска на С. А. на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Твърдението на страната, че „въззивният съд бланкетно посочва, че първоинстационния съд правилно е определил правната квалификация на спора-иск по чл. 59 ЗЗД без да посочва мотиви защо е приел посочената правна квалификация като се е ограничил до описването на фактическия състав на чл. 59 ЗЗД“, не кореспондира с приетите от състав мотиви. В същите е обоснован извод, съгласно който не се твърди от ищците, а не се установява и от доказателствата през исковия период между страните да е била налице съсобственост, която да обоснове правото на иск с основание чл. 31 ЗС. Изложеното е достатъчно, за да аргументира допустимост на сезирането с претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Несъгласието на касатора с изводите на състава няма относимост към основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК. И по тази част от изложението не са мотивирани доводи чрез съпоставяне на изводи на състава с разрешения в тълкувателна практика /решение № 103/20.06.2013 г., решение № 137/15.11.2011 г. на състави на І т. о на ВКС и др./ , която е само изброена, без да е анализирана. Налага се извод за липсата на общи и допълнителни предпоставки, респективно за недопускане на касационно обжалване.

Четвъртият поставен въпрос произтича от твърдение на касатора, за това че въззивният съд не изяснил фактите по делото, от кой имот се претендира лишаване от право на ползване, не се произнесъл по значението на приемо-предавателен протокол от 09.10.2012 г., не се произнесъл „по въпроса, след като съсобственик се разпореди със своята идеална част от, има ли същият право на иск за обезщетение за лишаване от ползването, след като за предявяването на иска е необходимо ищецът да е собственик“. Изясняването на фактите по делото е оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и с въвеждането му в производство по чл. 288 ГПК не се обосновават предпоставки за допускане на касационен контрол. В конкретния случай искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД относно претендираното обезщетение от процесния имот е заявен с ясна обстоятелствена част и петитум чрез индивидуализиране на имота посредством посочване на населеното място, номер на квартала, номер на урегулирания поземлен имот по действащия регулационен план, площта на имота, идентификатор, притежаваните от ищците идеални части, така както е въведена индивидуализацията и в цитираното влязло в сила решение № 289/17.02.2015 г. по гр. дело № 4205/2014 г. на САС, с което е разгледан иск между същите страни, на същото основание, но за предходен период. Затова сезирането на съда е редовно. Видно от мотивите на обжалваното решение след обсъждане на елементите от фактическия състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съдът е констатирал, че от представените доказателства са установени релевантите за спора факти, а именно, че за процесния период ищците са били собственици на 600/15 идеални части от процесния имот, както и че не е установено през същия период ответникът да е собственик на идеални части от имота. Прието е още, че през исковия период ответникът е ползвал имота, а ищците, включително С. А. са били лишени от възможността да ползват същия имот. Обсъден е и протокола от 09.10.2012 г., като е обоснован извод, за това, че не се установява да е извършено фактически предаване на владението. Констатирано е, че са предадени ключове, за които впоследствие е установено, че не съответстват на ключалките в процесния имот. Възражението на жалбоподателя, че ищците, включително С. А. нямат право на обезщетение, тъй като са продали имота си на ответника е обсъдено от състава, който е обосновал извод за принадлежност на правото на собственост, на идеални части от имота на същите през процесния период, респективно за правото им да искат заплащане на обезщетение за процесното време, през което са били лишени от ползване на имота от ответника. Изложението съдържа доводи, изразяващи несъгласие на страната с изводите на съда, но оплакванията за необоснованост не са основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а са основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не се разглеждат в настоящето производство. И по тази част от изложението не са мотивирани доводи чрез съпоставяне на изводи на състава с разрешения в тълкувателна практика /решение № 8/19.01.2018 г., решение № 134/30.12.2013 г., състави на ІІ т. о. на ВКС и др./. Налага се извод за липсата на общи и допълнителни предпоставки, респективно за недопускане на касационно обжалване.

В изложението се поддържат твърденията за наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Посоченото основание е квалифицирана форма на неправилност, произтичаща от нарушения при постановяване на въззивното решение като приложение на разпоредба в противоположен смисъл, разглеждане на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, несъобразяване на формалната логика, неприлагане на императивна материалноправна норма, както и на основополагащи за производството процесуални правила и др. Общият белег на посочените нарушения е, че формират порок на съдебния акт, установим пряко и единствено от съдържанието му, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Предпоставката по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК процесуално трябва да се въведе от касатора, който следва да обоснове съществуващата според него очевидна неправилност, т. е. да изпълни задължението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационното основание чрез очертаване на конкретно нарушение, допуснато от въззивния съд и представляващо квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт. В разглеждания случай страната не е обосновала нарушение от категорията на дефинираните по – горе. Изложено е оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК и по–конкретно е отразено становище на касатора, за това че не е длъжен да доказва съсобственост с ищците. Изложено е още, че в нотариалния акт за продажба на идеалните си части на ответника, ищците били заявили, че предават владението на процесния имот. Доказването на конкретни факти, преценката им от съда не са свързани с някое от отразените по-горе нарушения, както и не са мотивирани като квалифицирана форма на неправилност, т. е. имат значението на общи оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято преценка не може да се установи пряко от съдържанието на решението, без анализ на извършените процесуални действия. Констатацията относно отразеното в нотариалния акт обстоятелство е на страната и има значението на оплакване за необоснованост по чл. 281, т. 3 ГПК, въведено без да се обвързва с мотивите на съда, сочи се като обстоятелство, което е следвало да се съобрази, т. е. има значението на довод по чл. 281, т. 3 ГПК, неотносим към чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същите съображения следва да се имат предвид и във връзка с доводите, че ако един съсобственик е продал идеалната си част на друг съсобственик и до датата на продажбата не е поискал обезщетение, губи възможността да напрати това по-късно. Становището на касатора не е съобразено с мотивите на въззивния съд, който не е разглеждал отношението между ищците, като отношение между съсобственици. Със същото становище, в което не са разгледани някои от отразените по-горе нарушения, както и не се мотивирани нарушения като квалифицирана форма на неправилност на решението, не са обосновани предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В заключение следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на релевираните в изложението предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението в разгледаната част.

По тези съображения, Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Б. Р. М. против решение № 260314/14.01.2021 г. по гр. дело № 3318/2020 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – Д въззивен състав в частта, с която се е произнесъл по искове против касатора с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на недвижим имот, 600/715 идеални части от празно дворно място с площ от 715 кв. м., находящо се в [населено място], вилна зона „С.-Д.“, местност „П.“, кв. .., съставляващо УПИ ХХ-..., а по стар план УПИ ... от кв. .., [населено място], с идентификатор № ... за периода от 28.07.2013 г. – 28.09.2017 г., както следва: на К. Г. А.-Н. до размер на сумата 2444.74 лв.; на В. С. Т., Д. В. Т. и Г. В. Т. на всеки един от тях по 814.92 лв.

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 1809/2021 г. на Върховен касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в същата част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260314/14.01.2021 г. по гр. дело № 3318/2020 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ – Д въззивен състав в останалата обжалвана част.

Определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страните в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: