О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60415

Гр.София, 24.11.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: М. П.

ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

при участието на секретаря., като разгледа докладваното от съдията Русева ч. г.д. N.4369 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.

С определение №.269649/2.06.21 по ч. г.д.№.12340/20 на СГС, ІІ Гс., частна жалба вх.№.5118130/24.08.20, подадена от Р. К. К. срещу опр.№.166606/3.08.20 по г. д.№.17689/19 на СРС, ІІІ ГО, 88с. - с което е върната като недопустима искова молба вх.№.2007884/ 26.03.19 на Р. К. К. срещу „Ю. Б. АД и е прекратено производството по делото, е оставена без уважение.

Постъпила е частна касационна жалба от Р. К. К., в която се твърди, че определението е незаконосъобразно, и се иска неговата отмяна.

Ответната страна „Ю. Б. АД не взема становище.

Частната касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в законоустановения срок, от лице, имащо право и интерес от обжалване, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК вр. с чл.274 ал.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, Върховният касационен съд съобрази следното:

С обжалвания акт СГС е приел, че първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено, че между страните не съществува договорно правоотношение по договор за кредит от 14.05.08, сключен между Г. Д. И. и „Алфа банк“АД – чрез клон „Алфа банк клон България“ с правоприемник ответника „Ю. Б. АД, изменен и допълнен с анекс от 1/23.08.10. Посочено е, че чрез този иск се търси отричане правата на ответника по отношение на парично вземане, за което в негова полза е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК. Използваният от кредитора-ответник процесуален ред за защита - инициирано заповедно производство по чл.417 ГПК, приключило със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и последвало образуване на изпълнително дело /№.20137960400627813 на ЧСИ Ш. Д./ с връчена на 27.11.17 покана за доброволно изпълнение, сочат, че към момента заповедта за незабавно изпълнение е влязла в сила - т. е. длъжникът по изпълнението не е ползвал или ако е ползвал, някой от способите за защита до влизане в сила на заповедта, същите не са дали положителен за него резултат - като примерно уважено възражение срещу заповедта за изпълнение по чл.414 ГПК, уважена частна жалба срещу разпореждането за незабавно изпълнение по чл.419 ГПК, прието възражение по чл.423 ГПК. Всички тези способи за защита на длъжника в заповедното производство са изчерпателно и лимитативно определени. Пропускането им преклудира възможността длъжникът да се защитава с посочване на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, вкл. и към действителността на породилото го основание - освен ако не са налице специалните хипотези на чл.424 ГПК и чл.439 ГПК-новооткритите обстоятелства и доказателства са основание за оспорване на вземането по реда и в сроковете на чл.424 ГПК, а на новонастъпили /след влизане в сила на заповедта за изпълнение/ факти длъжникът се позовава при оспорване на изпълнението по реда на чл.439 ГПК. Съдът е отразил, че ищецът нито твърди с исковата молба, нито се установява да се е защитил успешно по някой от изброените по-горе способи срещу издадената заповед за незабавно изпълнение. Същевременно те изключват възможността длъжникът да се защитава чрез предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК - за него липсва правен интерес от търсената защита по този ред, след като на разположение има други лимитативно изброени способи, чрез които да защити правата си и пропускът да ги упражни не може да бъде преодолян чрез отрицателния установителен иск. При пропускането на създадения специален ред за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение тя влиза в сила, за него се преклудира възможността по общия ред с иск по чл.124 ал.1 ГПК да оспори съществуването на вземането и такъв иск е недопустим. При тези обстоятелства и позовавайки се на практика на ВКС /опр.№.950/28.11.11г. по ч. г.д.№.550810, ІІ ТО, опр.№.362/3.07.15 по ч. т.д.№.1376/15, ІІ ТО, опр.№.244/12.05.10 по г. д.№.180/10, ІІІ ГО, опр.№.292/3.06.11 по ч. г.д.№.156811, ІІІ ГО, опр.№.104/6.03.13 по ч. г.д.№.1594/13, ІІ ГО/, въззивната инстанция е формирала извод, че констатацията на районния съд, че предявеният иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено, че между страните не съществува договорно правоотношение по договор за кредит от 14.05.508, сключен между Г. Д. И. и „Алфа банк“ АД чрез клон „Алфа банка-клон България“, с правоприемник „Ю. Б. АД, изменен и допълнен с анекс №.1/23.08.10, сключен между горепосочените лица и поръчителя Р. К. К., е недопустим, е правилна и законосъобразна. Тези аргументи са относими и към извода за недопустимост на претенцията за установяване несъществуване на облигационно правоотношение, каквото е поръчителството.

Във връзка с иска по чл.424 ал.1 ГПК съдът е посочил, че ищецът претендира установяване недължимост на сумите поради това, че не е подписал анекса, от който произтича договора за поръчителство, и в този смисъл се твърди, че този анекс е новооткрито доказателство, за което е узнал след изтичане на срока по чл.414 ГПК – а именно през м.10.2018. Съдът е приел, че не се касае за такова, тъй като това обстоятелство е било известно на Р.К. и той е можел да се позовава на него до изтичане на срока за възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед. След изтичането на този срок, поради преклудирането им, тези факти не могат да служат като основание за предявяване на иск по чл.124 ГПК, чл.424 ГПК или чл.439 ГПК. Посочено е, че обстоятелството, че е сключен анекс към договора за кредит от 14.05.17, е станало известно на длъжника още с получаването на призовката за доброволно изпълнение - на 27.11.17 - за което свидетелства представената по делото обратна разписка, от която е видно, че на ищеца е била връчена ПДИ, заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист – в които подробно е описано от къде произтича вземането на взискателя, а и самият жалбоподател твърди, че е получил изпълнителен лист. При това положение са намерени за правилни изводите на първоинстанционния съд, че искът по чл.424 ГПК е недопустим, тъй като от данните по делото се установява, че най-късната възможна дата, на която ищецът е научил за въпросния анекс №.1, е 27.11.17, и от нея е започнал да тече срокът за депозиране на възражение по чл.414 ГПК срещу издадената заповед за незабавно изпълнение - а в този срок длъжникът е бездействал и не е възразил срещу нея. Отделно от изложеното е посочено, че дори да се възприеме тезата на ищеца, че за процесния анекс е узнал през октомври 2018, то искът по чл.424 ГПК отново би бил недопустим, тъй като считано и оттогава исковата молба е предявена извън 3-месечния преклузивен срок по чл.424 ал.2 ГПК /на 26.03.19/.

Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпроси: 1.“Получаването на покана за доброволно изпълнение по чл.428 ГПК с приложена към нея заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ал.2 ГПК и изпълнителен лист представлява ли узнаване от страна на длъжника на писмените доказателства, въз основа на които е издадена заповедта за изпълнение?“; 2.“В случай, че на длъжника с поканата за доброволно изпълнение по чл.428 ГПК не са му връчени копия от договора за банков кредит и анекс към него, въз основа на които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 т.2 ГПКП, тези документи представляват ли нови по смисъла на чл.424 ГПК, след като длъжникът не е възразил срещу заповедта в срока по чл.414 ГПК и се е запознал с тези документи /договор за банков кредит и анекс към него/ след изтичане на срока по чл.414 ГПК?“ /т.16 ТР 4814, ОСГТК на ВКС/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая изведените от касатора въпроси освен, че са фактически и свързани с конкретните обстоятелства по делото, са и неотносими. Те нямат самостоятелно значение за изхода на спора, тъй като не са обусловили решаващите правни изводи на въззивната инстанция. Това е така, защото съдът е намерил, че дори да се приеме тезата на ищеца-че за процесния анекс е узнал през октомври 2018, то искът по чл.424 ГПК отново би бил недопустим, тъй като считано и оттогава 3-месечният преклузивен срок по чл.424 ал.2 ГПК е изтекъл преди датата на предявяването на исковата молба 26.03.19. Решаващите изводи не са основани само на свързването на момента на узнаване с получаването на призовката за доброволно изпълнение и приложенията към нея, а и с момента, към който касаторът сам е признал, че е узнал за т. нар „нови доказателства и обстоятелства“ – през м. октомври 2018г.; съдът изрично е посочил, че и от тази дата преклузивният 3-месечен срок по чл.424 ал.2 ГПК е изтекъл преди искът да бъде предявен. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска. Само за пълнота следва да се посочи, че въззивната инстанция е изложила подробни мотиви, които не са произволни и са в съответствие с практиката на ВКС, която е и цитирана.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданската отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №.269649/2.06.21 по ч. г.д.№.12340/20 на СГС, ІІ Г състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: