О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60229

гр. София, 24.11.2021 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 319 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД „БУЛ ИНС” АД срещу решение № 75 от 08.09.2020г. по гр. д. № 156 / 2020г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 5 от 06.02.2020г. по т. д. № 76/2019г. на Окръжен съд–Ямбол в частта, с която застрахователното дружество е осъдено да заплати на А. Д. А. и на Р. К. А. суми от по 25 000 лева на всеки един от тях, както и да заплати на А. Ю. Д., действаща чрез нейните родители и законни представители, Ю. А. Д. и И. А. М., сумата от 10 000 лева, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, вследствие настъпила смърт на 13.08.2014г. на тяхната внучка, съответно сестра Р. Ю. Д. от ПТП на 13.08.2014г., причинено от водача на застрахования по риск „Гражданска отговорност” лек автомобил марка „Фиат, модел „Улисе, с рег. [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 26.07.2016г., до окончателното им плащане.

.Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и в нарушение на закона. Излага становище, че въззивният съд необосновано е приел, че ищците по делото А. А. и Р. А. /дядо и баба/ и А. Д. /сестра/, са претърпели болки и страдания извън обичайните такива, превръщайки обичайните отношения в изключителни. Намира за неустановени факти, които биха определили близостта, емоционалната, фактическа и житейска връзка между ищцата А. Д. и покойната й сестра като особена, много силна и надхвърляща обичайната традиционно съществуваща между сестри връзка, достатъчна за да обоснове извод, че вследствие внезапната загуба, ищцата е претърпяла дълготрайни по продължителност и извънредно силни по интензитет болки и страдания, подлежащи на обезщетяване. Въззивният съд не бил отчел обстоятелството, че към момента на смъртта на сестра й ищцата А. Д. не е била навършила три години, възраст на която едва ли би могла да създаде такава връзка и да търпи дълбоки морални вреди, извън обичайните. Твърди се, че на тази възраст тя е все още емоционално неосъзната и няма как да извърши преценка за загубата на близък човек, тъй като за нея смъртта е нещо непознато. Жалбоподателят намира, че свидетелските показания сочат на обичайна привързаност между непреки родственици по съребрена линия, каквито са сестрите, както и на такава между дядото/бабата и внучка им. Същевременно се твърди, че съдът не е отчел и приноса от страна на пострадалата за настъпване на вредите. Поддържа се, че според заключението на изслушаната във въззивното производство експертиза, ПТП е настъпило при ниска скорост на автомобила – 38 км./ч, при която, дори пострадалата да е била седнала и без поставен обезопасителен колан, а не права между седалките, не биха настъпили уврежданията, причинили смъртта й. Излагат се и съображения, че съдът в противоречие със закона е определил размер на обезщетението по-висок от присъдения от първата инстанция, при положение че няма жалба от насрещната страна. Ето защо, съдът в нарушение на процесуалните правила, във връзка с приетото от него наличие на съпричиняване е извършил намаляване не на присъдения размер на обезщетението, а на размера, който сам е определил за дължим по чл.52 ЗЗД.

Ответниците по жалбата и ищци по делото, А. Д. А., Р. К. А. и А. Ю. Д., последната действаща чрез законни си представители, Ю. А. Д. и И. А. М., в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендират адвокатско възнаграждение за осъществената по реда на чл.38, ал.2 ЗЗД адвокатска помощ.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Апелативен съд - Бургас е приел за установено следното:

Заведените претенции по чл.226, ал.1 К3 (отм.), всяка от които за по 50 000 лева, са уважени от първоинстанционния съд частично, като застрахователното дружество е осъдено да заплати на ищците - баба и дядо на пострадалото дете – суми от по 25 000 лева, а на малолетната му сестра - сумата от 10 000 лева, като обезщетения за неимуществени вреди, претърпените от тях от смъртта на Р. Д. при ПТП от 13.08.14г., ведно със законна лихва върху тези главници от 26.07.16г. до окончателното им изплащане.

Въззивният съд е определил за безспорно между страните и установено от приетото от първа инстанция заключение на съдебно - автотехническа експертиза и от задължителната за гражданския съд, на основание чл.300 ГПК влязла в сила присъда №33/15.05.2015г по н. о.х. д. № 131/15г. на ЯОС, че на 13.08.14г. в [населено място], [община], обл. Хасково, на [улица]около 16.00 ч. е настъпило ПТП, при което при управлението на МПС лек автомобил марка „Ф. У. с рег. [рег. номер на МПС] , собственост на А. Й. И. от [населено място], обл. Ямбол, водачът М. М. Х. е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 20 ал.1 и 2 ЗДП, като е изгубил контрол върху управлението на автомобила, отклонил го е надясно, излязъл е извън платното за движение, навлязъл е косо в десния банкет /тротоар/ и се ударил в стълб. При катастрофата водачът по непредпазливост причинил смъртта на возещата се в същия автомобил Р. Ю. Д., родена на 20.08.07г., както и средна телесна повреда на сестра й А. Ю. Д. от [населено място], общ Тополовград, родена на 23.07.11г., изразяваща се в счупване на лъчевата кост на лявата ръка.

По делото не са спорни родствените връзки на починалото дете с А. Ю. Д. - негова сестра, и с А. Д. А. и Р. К. А., които са негови дядо и баба. Не се спори и относно факта, че гражданската отговорност на виновното лице М. М. Х. към датата на процесното ПТП е била застрахована при ЗД „БУЛ ИНС“ АД, по силата на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, сключена във формата на застрахователна полица № 02114002073 874г. Няма спор и е установено от доказателства по делото, че застрахователят е образувал по претенциите на ищците щета №[ЕГН], щета № [ЕГН] и щета №[ЕГН], но е счел, че няма основание да ги удовлетвори, за което е уведомил ищците.

Страните спорят по фактите за наличието и ползването на предпазен колан или детско обезопасително столче от починалото при ПТП дете, както и относно значението на обезопасяването смъртта на починалото дете с оглед поддържано и във въззивния процес от застрахователя възражение за изключително висок размер на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице по чл.51, ал.2 от ЗЗД.

Във връзка с възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е взел предвид, както заключението по съдебната автотехническа експертиза, посочваща механизма на произшествието и на движението на тялото на починалата при сблъсъка на колата с уличния стълб, така и на заключението на приетата във въззивната инстанция съдебно медицинска експертиза, почиващата върху констатациите на САТЕ. Съдът е приел, че обстоятелството, че вещото лице по САТЕ се е позовал и на разпита в досъдебното производство на единствения свидетел-очевидец на ПТП - водачът на катастрофиралия автомобил, относно мястото, заемано от детето в момента на сблъсъка и за това, че то не е било обезопасено с предпазно средство, не компрометира доказателствената сила на заключението. Изложени са съображения, че независимо, че водачът на МПС Х. действително не е бил разпитван от гражданския съд, в случая констатациите на експерта за механизма на ПТП и придвижването на тялото на починалото дете при сблъсъка на превозното средство се базират също и върху изцяло кореспондиращите с горепосочените свидетелски показания документи и фотоматериали от досъдебното производство, които с приобщаването на наказателното дело към гражданското, са станали част от последното и се ползват с доказателствена сила т. к. са надлежно събрани в исковото производство писмени доказателства, които не са оспорени. Посочено е, че съдебно - медицинската експертиза, която стъпва на безспорния факт на смъртта на детето, както и на причинилите я травматични увреждания, установени от създадената в тази връзка медицинска документация, също допринася, в съвкупност с констатациите по техническата експертиза, за изясняване на релевантните за делото факти. Въз основа на двете заключения, преценени в съвкупност, е установено, че при удара в стълба, водачът се е движил в населеното място с ниска скорост (около 38 км/ч), съобразена с изискванията на закона и с пътната обстановка - летен ден, суха пътна настилка без установени препятствия на пътя и при липса на каквито и да е обективни причини или външни намеси, които да обусловят последвалото самокатастрофиране на превозното средство. Съдът е приел е за безспорна причинно - следствената връзка между сблъсъка на колата и последвалата смърт на детето. Въз основа на установеното по делото крайно положение на тялото на починалото вследствие на удара дете и установените от медицинската документация травматични увреждания, които са причинили смъртта, както и с оглед опита на вещото лице относно естеството на травмите при удар без и с поставени от пътниците в автомобила предпазни средства, решаващият състав е заключил, че макар без преки доказателства, но на база всички косвени такива, се налага единственият възможен извод, че по време на катастрофата Р. Д. е била без поставен предпазен колан и не е била обезопасена с детско столче. Намерил е, че този извод изцяло се подкрепя от СМЕ, в която изрично е посочено, че „правилно поставеният предпазен колан ограничава движението на тялото в резултат на инерционните сили при внезапното привеждане на автомобила от движение в покой; като поставеният колан би ограничил травмите при процесното ПТП. Съдът се е позовал и на заявеното от експерта при приемането на заключението, че ако детето е било с предпазен колан, травмата е щяла да бъде много по-лека при скорост до 40 км/ч и е нямало да настъпи смърт, а е щяло да има травма в шийната област, но като се вземе предвид възрастта на пострадалата, травмата при тази скорост е щяла да бъде много по-лека. Решаващият състав се е обосновал и с посоченото в автотехническата експертиза, че снимките от досъдебното производство не установяват наличието на детско столче в катастрофиралата кола, няма данни за ползване на предпазните колани в автомобила, като тези, с които е бил оборудван удареният автомобил, са тип инерционни и при инцидент помагат на пътуващите да се задържат в правилното седнало положение, без да се отделя тялото им от седалката и облегалката и правилно поставеният обезопасителен колан значително намалява кинетичната енергия, докато в случая тялото на пострадалото дете е установено, че след спирането на автомобила се намира между предните две седалки.

С оглед така приетия за установен по делото механизъм на ПТП, въззивният съд е направил извод, че предвид необезопасяването на превозваното дете Р. с предпазен колан и/или детско столче, е налице съпричиняването на настъпилия за пострадалата летален изход при сблъсъка на колата със стълба, тъй като обезопасяването, според СМЕ, е било решаващо за високия интензитет на получените в случая наранявания при внезапното спиране на колата. Счел е за установено въз основа на заключението, че при рязкото спиране на колата, детето, водено от инерционните сили, е продължило в посоката на основното движение на автомобила, а ако е било обезопасено и имобилизирано, при относително ниската скорост на сблъсъка, би получило травми в областта на шията, но не и несъвместими с живота такива. Съдът е определил размер на съпричиняването от 10%, мотивирайки се, че детето е било в ниска възраст (7-годишно) в деня на катастрофата и поставянето на обезопасителния му колан е било дълг на водача на автомобила по силата на предписанията по чл. 183, ал. 4, т. 7 и 10 от ЗДвП вр. раздел XXV от ЗДвП, задължаващи шофьора да обезопаси пътниците при превозването им, а за децата да използва и нарочни обезопасителни столчета, съобразно възрастта, височината и теглото им. Решаващият състав е счел, че делът на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат следва да се определи в съпоставка с участието на деликвента, тъй като вредата е резултат от съвместното им поведение, а в случая смъртта не би настъпила, ако водачът на катастрофиралото МПС бе изпълнил посочените по-горе задължения, вменени му от закона. Съответно е прието, че приносът на Х. е в размер на от 90%, който застрахователят дължи да обезщети, защото отговорността му е производна от тази на застрахования причинител на вредите.

За да прецени претърпените от ищците неимуществени вреди от загубата на Р. Д., въззивният съд е взел предвид показанията на изслушаните по делото свидетели, сочещи без противоречие, че отношенията между бабата и дядото, от една страна, и починалата им внучка, от друга, са били извънредно топли, близки, като между родители и собствено дете, тъй като те преимуществено отглеждали Р. и сестричката й. А. живеели заедно със сина си Ю., снахата и двете им деца, но отглеждали малките през по-голямата част от времето, защото родителите често отсъствали продължително - работели в чужбина. Дядото работел в селото, а бабата заминавала на работа в чужбина, когато се върнела майката на децата. По време на катастрофата майката била у дома, а бабата работела в Гърция с бащата на децата. Свидетелите заявяват, че дядото получил тежък шок, като узнал за смъртта на детето, припаднал, наложило се да му окажат медицинска помощ. Той много тежко преживял загубата на детето и продължавал да скърби за него, бил в тежко психическо състояние, затворил се в себе си, не излизал от дома си, не ходел по заведения и на весели събития, рядко говорел с други хора. Съдебно-психологическата експертиза установява за него, че той е емоционално чувствителен и със сравнително неустойчив тип нервна система човек, на възраст 52 г. по време на инцидента, а понастоящем на 57 години, оплакващ се от забавяне на движенията, повишена тревожност и други поведенчески, вегетативно - физиологични и емоционални отклонения, обясними с преживяното покрай смъртта на внучката му Р.. След смъртта й се обострили симптомите на заболяването му (диабет, установен след смъртта на сина му, починал две години преди внучката му); появили се прояви на стрес - безсъние, трудно заспиване, повишена уморяемост, неувереност в себе си, раздразнителност, чувство за напрежение и страх от неприятни случки, по - дълбоко преживяване на разочарованията, поява на тревожни и подтискащи мисли, а в поведенчески план ищецът започнал да води по-затворен начин на живот. Според свидетелката Н., той е търсил помощ и от психолог или психиатър в [населено място], за да преодолее последиците от понесената травма. Експертизата установява наличие при ищеца на остра травматична стресова реакция няколко дни след пътния инцидент и умерена степен на депресивност понастоящем.

По отношение на ищцата - баба на починалата Р. Д., също е прието от съда въз основа на свидетелските показания, че тя тежко преживява загубата на детето. Тя била известена за катастрофата с децата и веднага се върнала от Гърция. Свидетелите заявяват, че ищцата Р. А. се грижела за децата на сина си Ю. като за свои - перяла, готвела, замествала майка им, когато работела в чужбина. След смъртта на внучката си се затворила, също ходила с мъжа си на психолог в Ямбол. Вещото лице по психологическата експертиза я описва като човек с по-устойчив тип нервна система, но спрямо нея също е установена депресивност в умерена степен. След инцидента с детето тя също е с променена емоционалност и поведение-по-бърза уморяемост, напрежение, безпокойство за възможни беди, по-често се разстройва от неща, на които преди не е обръщала внимание.

Посочено е, че според вещото лице, ищците А., след като от произшествието с внучката им Р. са изминали пет години, са се адаптирали психически и са преработили преживяното, но проявяват установените при обследването и описани в експертизата отделни симптоми на посттравматичен стрес, които се активират и от продължително водените съдебни дела. С оглед на това експертът е направил заключение, че двамата все още не са се върнали напълно към нормалния си начин на живот.

По отношение на ищцата А., е прието, че тя е правилно развиващо се физически и психически дете; в деня на инцидента е била на малко над тригодишна възраст и е била очевидец на смъртта на по-голямата си сестра, освен това лично е пострадала от катастрофата - била е счупена лявата й ръка. Вещото лице – психолог е установило, че детето има спомени за преживяването при произшествието, за това, че е пострадало, че е плакало, че са мили на чешмата кръвта от сестра му. При експертното обследване, вече осемгодишното дете, е споделило спомени за сестра си, за общия им живот, забавления и игри, заявило е, че след катастрофата се събуждало нощем и плачело, сънувало и кошмари в определен период. Експертът е установил, че А. по-често говори за Р., отколкото за родената си по-късно малка сестричка. Според вещото лице, темата за починалото дете е доминираща в семейството, оказала е и продължава да оказва силно въздействие в живота на А. и силно е повлияла психичното му състояние. Съдът се е позовал и на свидетелските показания, от които се установява, че детето съхранява ясни спомени за загиналата си сестра, облича дрехите й, посещава заедно с баба си гроба й.

Въз основа на така установените обстоятелства, апелативният състав, позовавайки се на разрешенията, дадени в Тълкувателно решение №1/2016г. от 21.06.18г. по т. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, е приел, че ищците са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък. Съдът е счел, че въз основа на доказаната по делото фактическа обстановка се установяват предпоставките, обосноваващи правото на ищци - А. А. и Р. А. на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на Р. Д., защото отношенията им с нея излизат извън и надхвърлят традиционните за българското общество семейни отношения и връзки между баба/дядо и внуче. Намерил е, че показанията на свидетелите по делото и психологическата експертиза установяват, че създалите се трайни отношения между тях са много близки до тези между родители и дете, защото Р. е била отглеждана от баба си и дядо си, поради отсъствието на собствените й родители, работещи в чужбина. Нанесените на тези ищци психични травми от претърпяната загуба също надхвърлят обичайните такива, произтичащи от традиционните отношения между внуче и баба/дядо. Последните са страдали извънредно силно от загубата на детето и не са възстановили нормалния си ритъм на живот въпреки изминалите пет години от смъртта на Р. и въпреки раждането на ново дете в семейството.

Апелативният състав е приел, че право на обезщетение има и ищцата А., която е присъствала на трагичния инцидент, преживяла го е тежко, макар и според ниската си тогава възраст, като е проявила отклонения в поведението си в резултат от стреса - неспокоен сън, плач, сънуване на кошмари за известно време. Констатирал е, че тя още съхранява спомена за починалата си сестра и за случилото се при катастрофата, посещавала гроба на Р., говорила за нея с обич и привързаност т. е. продължавала да е повлияна и да преживява, макар и по детски, загубата й.

Въз основа на установените факти: отношенията на ищците с внучката им - близки до тези между родители и собствено дете; загиналото дете е било на 7 години и с него те са създали изключителна емоционална близост; високия интензитет на страданието на А. непосредствено след загубата на детето и развитите впоследствие психо-социални проблеми, които все още не са преодолели; при ищеца – наличие и на влошаване на здравословното му състояние; визиран в чл. 266 от К3 (отм.) застрахователен лимит за неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт в размер на 2 000 000 лева за всяко събитие при едно пострадало лице и 10 000 000 лева за всяко събитие при две или повече пострадали лица, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД за всеки от тях възлиза е в размер на 28 000 лева. С оглед следващото от приетото съпричиняване от 10% намаление на обезщетението, е посочено, че дължимият размер на обезщетението по всеки от исковете е 25 200 лева, но тъй като ищците не са подали жалба срещу присъдения им размер, въззивният съд е заключил, че следва да потвърди решението за размера от 25 000 лева, определен от първата инстанция.

Обезщетението на малолетната ищца решаващият състав е определил на база ниската й към момента на катастрофата възраст (малко над тригодишна), особената й близост и голяма привързаност към по-голямата загинала сестра, високия интензитет на претърпените от загубата й страдания по време и непосредствено след произшествието и продължителността им след това, като се съобразил, че те също не са съвсем отшумели, и е взел предвид икономическите условия в страната, чийто косвен индикатор са горепосочените застрахователни лимити. С оглед тези конкретни факти, съдът е определил размер на обезщетението от 12 000 лева, който намален с приетото от съда съпричиняване - 10%, възлиза на 10800 лева, но тъй като сумата не е предмет на обжалване от ищцата, въззивният съд е заключил, че следва да потвърди присъденото от първоинстанционния съд обезщетение 10 000 лева.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Преценката на съда при приложение разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случай на съпричиняване на вредите следва ли да бъде извършена като се има предвид поведението на трето лице, отговарящо за действията на малолетния пострадал, или следва да се има предвид единствено причинно - следствената връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат?; Твърди се, че даденото от апелативния съд разрешение противоречи на: т.7 от ППВС №17/1963 г., решение N 2165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 44/26.03.201З г. по т. д. № 1139/ 2011 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.; 2/ Има ли процесуална възможност въззивният съд, при положение, че няма жалба от ищците против първоинстанционното решение, да определя размер на обезщетението по-голям от присъдения и с оглед така определения размер да извършва намалението при съпричиняване?; 3/ Следва ли решаващият съд, при предявен иск от лица извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25.05.1961 год. и Постановление № 5 от 24.11.1969год. на Пленума на Върховния съд да изложи мотиви относно изключителността на отношенията между претендиращите обезщетението и починалия им родственик, като направи разграничение между общоприетите такива в страната и твърдените от ищците?; Поддържа се противоречие на обжалвания акт с постановките на Тълкувателно решение №1/2016год. от 21.06.2018год. по тълк. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Касаторите се позовават на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3, както и на основанието по чл. 280, ал. 2 предл. З-то ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че на основание чл. 292 ГПК, производството по делото следва да бъде спряно до приключване на тълкувателно дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС, образувано по въпроса „Когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума?“. Задължителното по чл. 130 ЗСВ тълкуване, което ще бъде дадено от ВКС по това тълкувателно дело, е от значение и за отговора на въпрос № 2, поставен от касатора в изложението към жалбата му във връзка с приетото от въззивния съд, че при липса на жалба от страна на ищците, е обвързан от присъдения от първата инстанция размер на обезщетението (при приета от тази инстанция липса на принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 ЗЗД), само доколкото определеният от въззивната инстанция размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, след намаляването му на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, не превишава присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Водим от горното и на основание чл. 292 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

СПИРА производството по т. д. № 319 / 2021г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, до приключването на тълкувателно дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.