5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3886

гр. София, 05.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 1814 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. Б., чрез адв. Т. И., срещу въззивно решение № 28/11.01.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1452/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е отменено решение № 1313/21.06.2022 г. по гр. д. № 4991/2021 г. на Районен съд – Бургас и касаторът е осъден на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД да заплати на Т. В. К., лично и в качество й на ЕТ „Д. - Т. В.“, сумата 6 307,55 лв. (половината от платена на 30.05.2013 г. вноска в размер на 12 615,10 лв.), представляваща частично вземане от обща сума в размер на 18 922,65 лв. Последната се формира като 1/2 ч. от платени три вноски (на 30.05.2013 г., 30.05.2014 г. и 28.05.2015 г.) от продажната цена на недвижим имот за търговска дейност, придобит от страните през 2010 г. в съсобственост при равни квоти.

В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) „налице ли е обедняване на ищеца, при условие, че по делото той не е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на собствени доходи и възможности да заплати пълната вноска и да заплати касово по своя сметка средствата за вноската“; 2) „извършването на преводите от сметка на ищцата като ЕТ води ли до еднозначния извод, че средствата, с които е захранена касово сметката в деня на превода, принадлежат на ищцата и освобождава ли се съдът от задължението да изследва произхода на внесените касово (не от дейността на търговеца) средства“. Поддържа, че първият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по отношение на втория се твърди противоречие с практиката на ВКС -определение № 390/02.04.2009 г. по гр. д. № 117/2009 г., III г. о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата - Т. В. К., чрез адв.В. Х., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

С обжалваното решение е прието, че с договор за продажба на недвижим имот по нот. акт от 02.06.2010 г., докато са били във фактическо съжителство, страните са закупили от „Мега билдинг“ ООД, при равни части, правото на собственост върху недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.653.222.1.19 по КККР на [населено място], находящ се в [населено място],[жк], ет. 0, обект 1, с предназначение - офис за търговска дейност, със застроена площ 85,10 кв. м, със съответния процент от правото на строеж върху поземления имот, в който е изградена сградата, срещу задължение да платят продажна цена в размер на 32 250 евро (с вкл. ДДС) на пет равни годишни вноски от по 6 450 евро в срок до 31.05.2015 г. Според представеното извлечение от банкова сметка на ЕТ „Д. – Т. И.“, на 30.05.2013 г. е нареден превод в полза на „М. Б. ООД на сумата 12 615,10 лв. с основание – „вн. за магазин“. След този превод, ищцата е внесла на каса по сметката си сумата 5 996 лв. Във връзка с произхода на средствата ответникът е представил договор за заем от 20.05.2013 г., сключен между него и сестра му, според който последната се задължила да му даде в заем сумата 4 900 лв. в срок до 5 дни от сключването на договора, а заемателят да й я върне в срок от три дни след получаването й. Ищцата е оспорила договора с възражения, че е антидатиран и съставен за целите на процеса, респ. че такава сума не е предоставяна на ответника, нито е използвана за заплащане на вноската за цената на имота. Установено е още, че страните са сключили брак на 08.08.2017 г. (след придобиването на имота и изплащане на вноските от продажната цена), който е прекратен с решение за развод по взаимно съгласие на 25.09.2020 г. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, въззивният съд е приел, че на 30.05.2013 г. цялата дължима от двамата съсобственици вноска за цената на обекта - сумата 12 615,10 лв. - е платена с лични средства на ищцата. Посочено е, че доколкото към момента на закупуване на имота и изплащане на вноските страните не са били в граждански брак, липсва каквато и да е общност в имуществените им права и задължения, в т. ч. и по отношение на доходите, поради което придобитите от всеки доходи и имущества представляват лично имущество. Обстоятелството, че в този период страните са живели на съпружески начала и са се занимавали с търговска дейност (чрез ЕТ на ищцата), не променя този извод, тъй като в закона не е предвидено подобно основание за възникване на общност на доходите и имуществото на лица, които не са в граждански брак. Ответникът не е доказал средствата по банковата сметка на ищцата, с която е заплатена вноската да не са лично нейно притежание, а по произход да са общи на двамата. С направеното плащане е погасено и задължението на ответника към продавача, като е налице разместване на блага без основание, довело до обогатяване на ответника със спестената стойност на дължимата от него 1/2 от вноската за 2013 г. за сметка на намаляване имуществото на ищцата. По тези съображения претенцията за заплащане на сумата 6 307,55 лева е преценена за основателна и доказана. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че вземането е погасено по давност. Посочено е, че срокът на 5-годишната погасителна давност е започнал да тече от 30.05.2013 г., тъй като тогава е извършено неоснователното разместване на блага. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. ‚в“ ЗЗД давността е спряла да тече докато страните са били в брак (08.08.2017 г. - 25.09.2020 г.), като до тогава са изтекли 4 г., 2 м. и 9 дни. След прекратяването на брака (25.09.2020 г.) е продължила да тече и до предявяване на иска на 09.07.2021 г. са изтекли още от 9 м. и 14 дни. Към момента на подаване на исковата молба са изтекли 4 г., 11 м. и 23 дни, поради което вземането на ищцата не е погасено давност.

При тези решаващи изводи на въззивния съд, Върховният касационен съд намира, че поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение – не се установява. Константна е практиката на ВКС, че ищецът е длъжен да посочи в основанието на исковата молба единствено факти и обстоятелства (съществуващи преюдициални правоотношения), а в петитума - да индивидуализира претендираното право като посочи неговото съдържание. Правна квалификация на предмета на делото и на преюдициалните правоотношения ищецът не е длъжен да сочи и дори да го е направил, това не обвързва съда, който е длъжен сам да определи вярната правна квалификация на всички права, претендирани от страните и на всички възражения. Както първоинстанцонният, така и въззивният съд дължат произнасяне в рамките на заявения предмет на делото. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, респ. - когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, приетата от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, обуславя правилността, а не допустимостта на решението (вж. - разясненията в мотивите на ТР № 2/2012 г. по т. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157/30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., І т. о., решение № 161/01.07.2013 г. по гр. д. № 564/2012 г., ІV г. о., решение № 45/ 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г., II т. о. и др.).

В случая, с оглед посочените критерии, обжалваният съдебен акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим. В кръга на правомощията си като въззивна инстанция съдът е субсумирал установените факти под приложимата норма на чл. 59 ЗЗД, като се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е бил сезиран.

По формулираните в изложението въпроси не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е постановено в противоречие с установената практика на ВКС (напр. - решение № 65/18.05.2015 г. по гр. д. № 7088/2014 г., II г. о., решение № 1/24.07.2019 г. по гр. д. № 1131/2018 г., II г. о. и др.), която се споделя от настоящия състав. Приема се, че при лицата, които живеят съвместно без да са сключили брак, доходите и разходите следва да се разглеждат индивидуално. В отношенията между съжителстващите лица не намират приложение разместващите доказателствената тежест презумпции, съставляващи част от регламентацията на имуществените отношения между съпрузите. Законодателят установява презумпции по изключение, а прилагането на тази за съвместен принос спрямо лица, които фактически съжителстват на съпружески начала, е несъответна на отношенията между тях. Ето защо и като се изхожда от обичайното житейско правило, че лицата извършват плащания със средства, които са лично притежание, тежестта да докаже нещо различно е за лицето, което е възразило, че плащането не е извършено със средства, които са собственост на извършилия това действие. В тези случаи се прилага общото правило по чл. 154 ГПК, съгласно което всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си и носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици.

Обжалваното решение съответства на тези правни разрешения. В рамките на проверката по чл. 269 ГПК въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните изложени във въззивната жалба и отговора, като е формирал свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи по предмета спора, посочвайки кои правнорелевантни факти и въз основа на кои доказателства намира за установени и кои счита за недоказани и защо. Несъгласието на жалбоподателя с извършения анализ и оценка на фактите и доказателствата по делото и изложената в тази връзка аргументация са относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

При този изход на делото, на ответната страна по касационната жалба се дължат разноски за настоящата инстанция, но по делото не са представени доказателства да са направени такива и поради това не се присъждат.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 28 от 11.01.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 1452/2022 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.