О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 4149
гр. София, 18.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1890 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2231/21.03.2023 г. (подадена по ел. поща на 20.03.2023 г.), на П. П. Б., действаща чрез настойника си К. П. Б., чрез адвокат В. М., срещу решение № 21 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 20225000500555/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 21034 от 01.03.2021 г. по гр. д. № 106/2020 г. на Окръжен съд – Кърджали в частта, с която са отхвърлени предявените от П. П. Б., действаща като поставена под пълно запрещение чрез настойника си К. П. Б., срещу О. К. искове за заплащане на сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в резултат на неизпълнение на задълженията на органа по настойничеството и по попечителството при О. К. да осъществява надзор над дейността на настойника М. М. за периода 11.11.2008 г. - 29.05.2015 г., което бездействие е позволило на настойника през този период да нарушава закона без никакви последици, а това е причинило на П. Б. емоционално страдание, физическо страдание, изолация, загуба на способности и загуба на възможности за интеграция, пропуснати възможности за лечение и интеграция, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска - 22.06.2020 г., до окончателното й изплащане, както и за заплащане на сумата 10 200 лв., представляваща обезщетение за претърпяна имуществена вреда, съставляваща стойността на продадения от настойника недвижим имот - гараж, собственост на ищцата, с договор с нот. акт № 121/2010 г. на нотариус Д. Г., с peг. № 251 и с район на действие района на Районен съд – Кърджали, вследствие на това, че органът по настойничеството и по попечителството при О. К. не е упражнил надзор дали настойникът е внесъл сумата по сметка на запретената и не е проконтролирал използването й съгласно изискванията на закона, ведно със законната лихва върху сумата, считано от деня на продажбата на имота - 08.12.2010 г., до окончателното й изплащане. С въззивното решение са присъдени разноски за първата, въззивната и касационната инстанции в общ размер от 18 850 лв.
Въззивният съд, производството пред който е по реда на чл. 294 ГПК, е изложил, че първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени искове по чл. 49 и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищцата твърди, че е поставена под запрещение, като за настойник на 11.11.2008 г. й била назначена М. М., но не бил упражняван надзор за действията на настойника, вследствие на което тя живяла в условия на изключително ниска хигиена, дълги години не напускала апартамента и не ползвала социални услуги поради отказ от страна на настойника; последната не предавала годишни отчети и не представяла разходно-оправдателни документи, като бездействието и отказът на О. К. да упражни контрол над назначения настойник довело ищцата до състояние на безпомощност, изоставеност и невъзможност да упражнява правата си, а това влошило психическото и физическото й здраве. Ето защо моли съда да бъде осъден ответникът да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. за претърпените от нея неимуществени вреди, в резултат на неизпълнение на задълженията на органа по настойничеството и по попечителството при О. К. за надзор над дейността на настойника М. М. за периода 11.11.2008 г. - 29.05.2015 г., което бездействие е позволило на настойника през този период да нарушава закона без никакви последици, а това е причинило на П. Б. емоционално страдание, физическо страдание, изолация, загуба на способности и загуба на възможности за интеграция, пропуснати възможности за лечение и интеграция, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. В исковата молба се излага също, че на 08.12.2010 г. М. М., в качеството си на настойник на П. Б., е продала неин гараж на по-ниска от действителната стойност на имота, а получените парични средства не били депозирани по банковата сметка на продавачката и не били употребени в полза на поставената под запрещение, като кметът на общината не осъществил контрол, не поискал отчет за начина на употребяване на средствата и по този начин не защитил интересите й. Моли съда да осъди ответника да й заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 10 200 лв., съставляващи стойността на продадения от настойника недвижим имот - гараж, собственост на ищцата, с договор с нот. акт № 121/2010 г. на нотариус Д. Г., с peг. № 251 и с район на действие района на Районен съд — Кърджали, поради това, че органът по настойничеството и по попечителството при О. К. не е упражнил надзор дали настойникът е внесъл сумата по сметката на запретената и не е проконтролирал използването й съобразно изискванията на закона, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на продажбата на имота до окончателното й изплащане. Твърди също, че е претърпяла неимуществени вреди и поради това, че за периода 29.05.2015 г. - 12.01.2016 г. органът по настойничеството и по попечителството не е предприел мерки за смяна на настойника, въпреки че е бил уведомен за положението, в което е била принудена да живее П. Б., и е била предложена алтернатива, за което моли да й бъде присъдено обезщетение в размер на 10 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. По последния иск, решението на Окръжен съд – Кърджали за отхвърлянето му е влязло в сила, предвид постановените решение № 57/26.10.2021 г. по гр. д. № 253/2021 г. на Пловдивския апелативен съд и решение № 50123/10.11.2022 г. по гр. д. № 1041/2022 г. на ВКС, І г. о.
Съдът е посочил, че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия, като тя настъпва при наличие на няколко кумулативно действащи предпоставки: вреди, причинени на пострадалия, вредите да са причинени от действието на лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа, това действие да е противоправно, вредите да са причинени при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника, работникът да има вина за причинените вреди и да е налице пряка причинна връзка между действието и настъпилата вреда.
По първия от предявените искове въззивният съд е приел следното:
По делото е установено, че с решение № 56/27.08.2004 г., постановено по гр. д. № 273/2004 г. на Окръжен съд - Кърджали, П. П. Б. е поставена под пълно запрещение поради това, че страда от шизофренна психоза, параноидна форма, непрекъснато-прогредиентно протичане, емоционална и волева промяна на личността. Не се спори между страните, че Б. и понастоящем страда от посоченото заболяване, потвърдено с експертно решение на ТЕЛК от 02.06.2015 г. Безспорно е също, че след влизане на съдебното решение в сила, със заповед № 993/23.11.2004 г. за неин настойник е бил определен баща й П. Г. Б., като след смъртта му, със заповед № 5/11.11.2008 г. на органа по настойничеството и по попечителството при О. К. е бил назначен настойнически съвет на поставената под пълно запрещение в състав: М. М. (настойник). В. Т. (заместник-настойник) и Д. В. и С. Г. (съветници). Със заповед № 1/12.01.2016 г. на органа по настойничеството и по попечителството при О. К. е допусната промяна в състава на настойническия съвет чрез назначаване на К. П. Б. за неин настойник, вместо М. А. М., поради наличие на предвидените в чл. 160 СК условия - писмено съгласие от страна на настойника М. М. да бъде заменена от К. Б.. С решение № 52/14.04.2010 г., постановено по гр. д. № 1023/2009 г. на Кърджалийския районен съд, е отхвърлена депозираната от П. Г. Б. жалба против отказа на органа по настойничеството и по попечителството при О. К. за промяна в настойническия съвет на поставената под пълно запрещение П. Б., постановен със заповед № 2/06.08.2009 г. на кмета на О. К. Като необжалваемо, решението е влязло в сила на същата дата. В решението е прието, че не е доказано, че по отношение на настойника М. М. са налице предпоставките за постановяване промяна в настойническия съвет, визирани в чл. 113 СК (отм.), сега чл. 160 СК, като не са представени убедителни доказателства, че е налице противоречие в интересите на настойника М. и поставената под пълно запрещение Б., последната е обезпечена със жилище, настойникът е клинично здрав и е в състояние да изпълнява задълженията си, не е установено, че тя не полага грижи за Б., дори напротив - тя полагала всички необходими грижи по отношение на поддържащото лечение, хигиената и храната на поставената под запрещение, а между тях съществувала дълбока емоционална връзка.
Въззивният съд е заключил, че предвид влязлото в сила съдебно решение, с което е прието, че няма противоправно поведение от страна на органа по настойничеството и по попечителството поради отказа му да допусне промяна на настойника на поставената под пълно запрещение Б., доколкото настойникът охранява интересите на запретената, обвързващо страните със задължителните си мотиви, и предвид невъзможността спорът да бъде пререшаван, само на това основание искът е неоснователен за периода 11.11.2008 г. - 01.03.2010 г. (датата на последното съдебно заседание по делото, докогато могат да се събират доказателства за релевантните по спора факти).
Съдът е визирал, че съгласно разпоредбата на чл. 170, ал. 1 СК органът по настойничеството и по попечителството упражнява надзор върху дейността на настойника, като той може да спира неговите действия и да предписва извършването на действия, след като вземе мнението на настойническия съвет. Настойникът е основна фигура в настойническия съвет, който трябва да се грижи както за личността на поднастойния, така и за защита на неговите имуществени интереси, като обикновено двамата живеят заедно. От своя страна, органът по настойничеството и по попечителството има задължение да назначи настойнически съвет и настойник, а след това да съдейства на настойника при изпълнение на задълженията му и осъществява надзор върху него. Този надзор може да бъде два основни вида - периодичен и текущ. Основното задължение на органа по настойничеството и по попечителството при упражняване на периодичен надзор е изискване на ежегодни отчети от настойника до края на м. февруари на следващата година, като настойникът е длъжен да направи такъв и да го представи пред настойническия съвет и пред органа по настойничеството и по попечителството (чл. 171, ал. 1 СК). Предвид характера на отношенията и доколкото обикновено настойник на поставено под запрещение лице е негов близък роднина, а изпълнението на тези задължения са водени основно от морално-етични съображения и често външни лица нямат информация за състоянието на лицето и неговите нужди, текущият надзор се осъществява главно въз основа на сигнали от заместник-настойника, съветниците, съседи или други лица, като в този случай органът по настойничеството и по попечителството може да извърши самостоятелна проверка, в т. ч. със съдействието на Агенция за социално подпомагане и органите на реда, ако е необходимо, като може да поиска отчет от настойника или обяснения от него (чл. 171, ал. 1 и ал. 2 СК), а в случай на установени нарушения той има право да изиска тяхното отстраняване и при неявяване и непредставяне на отчета може да наложи глоба на настойника. При осъществяване на текущ надзор органът по настойничеството и по попечителството може да спира извършвани действия от настойника, да предписва извършването на такива, след като вземе мнението на настойническия съвет (чл. 170, ал. 1 от СК), както и да замести настойника със заместник-настойника или да го смени с друго лице в случаите, когато констатира невъзможност на последния да изпълнява задълженията си в даден период или при противоречие с интересите на поставения под пълно запрещение. Законодателят изрично е предвидил съдебен контрол върху действията на органа по настойничеството и по попечителството по установяването на нарушението, издаването, обжалването и изпълнението на наказателното постановление (чл. 171, ал. 7 СК), чрез който се осигурява пълноценна защита на правата на поставения под пълно запрещение и на настойника.
Съдът е посочил, че по делото са представени отчети на настойника М. М. до органа по настойничеството и по попечителството за 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. (към който има приложени приходни квитанции за получени суми на ДСП, вероятно за храната от социален патронаж), като ищцата е оспорила датите, на които са съставени и представени отчетите. Приел е, че в тежест на последната, като трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК, е да установи действителното време на съставяне. Поради липсата на такива доказателства, е намерил за недоказано твърдението й, че всички отчети на М. М. са написани и представени с молба от 21.07.2015 г. Приел е, че единственият документ, който сочи за забава при представянето на отчета, е писмо от 09.07.2015 г. от кмета на О. К. до настойника и настойническия съвет, с което се иска да бъде представен отчет за дейността, като предвид датата на поискването, съдът е счел, че е за 2014 г., който М. е дала със закъснение, макар на него да е отбелязана дата ХІІ.2014 г., поради което по отношение на този отчет не е бил спазен срокът по чл. 171, ал. 1 СК.
Съдът е приел, че що се отнася до съдържанието на отчетите, те съдържат необходимите атрибути за извършените приходи (единствено от пенсия, посочена по размер) и разходи като вид (основно храна от социални грижи, друга храна, консумативи, разходи за вода, ток и кабелна телевизия, санитарни материали и дрехи), без конкретен размер за всеки разход, което е и обективно невъзможно предвид периода на всеки отчет и функцията му, доколкото той няма да се използва за счетоводни цели, а единствено отразява дейността по изразходване приходите на поставената под запрещение.
Въз основа на посочените писмени доказателства, Апелативен съд – Пловдив е заключил, че настойникът М. М. е изготвяла и представяла на органа по настойничеството и по попечителството отчети за дейността си, макар за 2014 г. да е направила това със закъснение, като по този начин последният е осъществявал периодичен контрол върху дейността на настойника.
Съдът е кредитирал показанията на свидетеля И. С., съпруг на настоящия настойник и член на настойническия съвет, съгласно които след смъртта на бащата на П. Б. неин настойник станала М. М.; самият свидетел живеел в [населено място] и при посещенията си в [населено място] за периода 2009 г. – м. юни 2014 г. не посещавал апартамента, в който живеели поставената под пълно запрещение и настойникът й, и не е виждал П. Б., но в края на този период съпругата на свидетеля успяла да влезе в жилището, направила снимки и му ги показала, като от тях и от нейните разкази той разбрал, че условията на живот били ужасни - в мивката имало чинии с мухъл, навсякъде мръсотия, а няколко месеца по-късно, през есента на 2014 г., свидетелят видял обстановката лично - П. я нямало, настойничката й казала, че е паднала в тоалетната, след малко тя се появила, миришела на урина, била със сплъстена коса, с ужасно дълги нокти, изяла набързо 3-4 пълнени чушки, които свидетелят донесъл, нахвърляйки се на храната като гладен човек, линолеумът бил ужасно мръсен, имало падащи шкафчета, а единствената по-чиста част била тази, по която П. се движила - до стаята, до мивката, до другата стая; нямало много мебели, завивката на П. била опърпана, имало и един маслен радиатор за отопление. Впоследствие, след смяната на настойника, се разбрало, че Б. има високо кръвно налягане, множество кариеси и пулпити по зъбите, нелекувана бъбречна инфекция и гръбначно заболяване на вратните прешлени, а първото нещо, което искала да направи, било да излезе навън, но нямала обувки, затова й купили обувки и дрехи, подрязали й косата и ноктите. Свидетелят смята, че през 2014 г., откогато са наблюденията му, в работни дни са доставяли храна на П. Б. от социален патронаж, служителите от който разполагали с ключ и оставяли храната от вътрешната страна на вратата на апартамента; към момента на срещата им поставената под пълно запрещение била занемарила хигиената си, не се къпела, била отвикнала да върши всякаква домакинска работа; съпругата му К. Б. подала молби до социалните служби и до органа по настойничеството за условията, при които живеела П., той назначил проверка, но условията не се подобрили.
Съдът е приел, че в подкрепа на твърдението за ниски сметки, заплащани за осветление и отопление, е справка за издадени и платени фактури на П. Б., от която е видно, че с изключение на м. януари 2013 г., февруари 2013 г., март 2013 г. и март 2015 г., за останалите месеци от периода м. януари 2013 г. – м. май 2015 г. сумите, заплащани за предоставена електроенергия, са били много ниски.
Въззивният съд е посочил, че текущият надзор от органа по настойничеството и по попечителството обективно може да се осъществява само ако до него са подадени сигнали за извършени нередности от настойника, каквито може да подаде всеки гражданин, притежаващ информация за това, като органът по настойничеството и по попечителството в този случай е длъжен да извърши проверка по тях и да вземе необходимите мерки. Приел е, че според доказателствата по делото, първият сигнал, който К. Б. е подала до органа по настойничеството и по попечителството за битовите условия, при които живее П. Б., с искане за предприемане на действия за подобряването им и смяна на назначения й настойник, е от 29.06.2015 г., т. е. повече от година, след като е установила твърдяната нередност, и извън процесния период, а преди това тя е сезирала Агенцията за социално подпомагане. От писмото на Агенцията за социално подпомагане от 09.06.2015 г. се установява, че П. Б. не е ползвала други услуги, освен „Домашен социален патронаж“, като например почистване на дома, придружаване или такива в „Център за социална рехабилитация и интеграция за хора с психични проблеми“ и „Дневен център на хора с увреждания“, за което настойникът й в онзи момент М. М. не е подала документи. По делото обаче не са събрани доказателства за това какво е било психичното състояние на поставената под пълно запрещение и доколко включването в тези услуги би довело до подобряване или влошаване на същото, предвид това че при заболяването, от което тя страда (шизофренна психоза, параноидна форма), срещите с много непознати хора, шумът и свързаният с тях стрес понякога биха могли да донесат повече негативи, отколкото позитиви. Според въззивното решение, дори да се приеме, че М. М. като настойник е трябвало да полага повече грижи за ищцата, а липсата на такива й е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в емоционално и физическо страдание от живот в условия на изключително ниска хигиена, изолация поради това че не е напускала апартамента дълго време, и пропуснати възможности за лечение и интеграция поради неползване на социални услуги, при отказ от страна на настойника, пропуснала е възможности за лечение и интеграция, изпаднала е в състояние на безпомощност, изоставеност и невъзможност да упражнява правата си, което е довело до влошаване на психическото и физическото й здраве, доколкото за периода, за който е сезиран съдът (11.11.2008 г. - 29.05.2015 г.), няма данни да са били подавани сигнали до органа по настойничеството и по попечителството за това, по които той не е предприел адекватни действия, не може да се приеме, че поведението на кмета на О. К. или на лицата, на които той е възложил тази дейност, е било противоправно и виновно, както и не се установява пряка причинна връзка между това бездействие и евентуално настъпилите вреди.
Съдът е приел, че не следва да бъдат обсъждани приетите по делото писмени доказателства, издадени за взетия предвид в решението на Кърджалийския районен съд период (11.11.2008 г. - 01.03.2010 г.), както и тези след края на процесния период, т. е. след 29.05.2015 г., както не следва да бъдат обсъждани, поради спазване на принципите за непосредственост и устност при събиране на доказателствата в гражданския процес, писменото експертно становище от д-р В. С. и писмено психологическо становище на клиничен психолог Г. А..
По отношение на втория иск - за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел следното:
С нот. акт № 121, т. 2, peг. № 9491, н. д. № 311/2010 г. на нотариус Д. Г., с договор от 08.12.2010 г. П. Б., действаща като поставена под пълно запрещение чрез настойника си М. М., и след разрешение, дадено с определение № 3979/26.11.2010 г. по ч. гр. д. № 1992/2010 г. на Кърджалийския районен съд, е продала на Н. К. самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], представляващ гараж № 3, със застроена площ от 19.27 кв. м, за сумата от 10 200 лв., преведена от купувача по банковата сметка на продавача. Съгласно заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза с вещо лице инж. В. Д., което съдът е кредитирал като компетентно изготвено, пазарната стойност на процесния гараж към датата на продажбата (08.12.2010 г.), е била 10 392 лв., а към датата на завеждане на исковата молба (22.06.2020 г.), е 17 859 лв. От показанията на свидетелката Д. Г. се установява, че К. Б. е ангажирала свидетелката в качеството й на адвокат, тя направила проучване за имущественото състояние и начина на живот на поставената под пълно запрещение, от справка в Служба по вписванията установила, че имало разпоредителна сделка с гаража, собственост на П. Б., извършена от М. М., според свидетелката под пазарната му стойност, въпреки че тя не помни продажната цена, а средствата не били внесени по банкова сметка на поставената под пълно запрещение, не били вложени и в апартамента, в който Б. живеела, тъй като битовите й условия били ужасяващи, нямало нови движими вещи, заплащаните сметки за ток били ниски - по 10-15 лв. през зимния период, а тя нямала дори обувки.
Съдът е приел, че доколкото, от една страна, свидетелката не е била пряк участник в преговорите и осъществяване на процесния договор за покупко-продажба и може само да предполага за начина на плащане, по делото няма събрани доказателства за това дали сумата от продажната цена на имота е постъпила по банковата сметка на продавачката (при отчитане дългия период от време, изтекъл след това, и срока на съхранение на счетоводните документи, но и възможността сегашният настойник, при проверките си през коментирания от свидетелката период, да се е снабдила с документи, които да представи по делото), а от друга страна, отразеното в нотариалния акт предварително плащане на продажната цена от купувача по банковата сметка на продавача, като макар в тази част документът да няма материална доказателствена сила, той не е опроверган от доказателствата по делото, уговорената продажна цена е била внесена по банковата сметка на П. Б. преди изповядване на сделката.
Допълнително съдът е изложил, че органът по настойничеството и по попечителството няма законово задължение да упражнява надзор дали настойникът е внесъл сумата по сметката на запретената (още повече, че това е направил купувачът), и да контролира използването й, извън проверката на ежегодните отчети, и то само ако получената от продажбата сума се използва за задоволяване нуждите на запретената и по тази причина е отразена в отчетите.
Според въззивния съд по делото не е доказано и да е извършено конкретно нарушение от органа по настойничеството и по попечителството на гарантирани права на П. Б. по чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (забрана за изтезания, нечовешко или унизително отнасяне или наказание), чл. 5 (право на свобода и сигурност) и чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот), както и на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания (равнопоставеност пред закона), чл. 14 (свобода и сигурност на личността) и чл. 15 (защита срещу изтезания, жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание).
По тези съображения съдът е заключил, че по делото не са доказани всички елементи от фактическия състав на исковете по чл. 49 ЗЗД, поради което те са неоснователни.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал 2, предл. трето ГПК.
На първо място, в изложението се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса относно разпределянето на доказателствената тежест при оспорване на достоверността на датата, посочена като дата на съставяне на частен документ.
Позовава се на противоречие на приетото от Апелативен съд – Пловдив с: решение № 89/30.09.2020 г. по гр. д. № 3827/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 128/20.08.2018 г. по т. д. № 1744/2017 г. на ВКС, решение № 193/04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., както и на очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.
На второ място, формулиран е въпросът: дали мотивите, изложени към решение по жалба по реда на чл. 160 СК (чл. 131 СК, отм.), имат сила на пресъдено нещо спрямо поставения под запрещение, предявил иск за вреди по чл. 49, във вр. с вр. 45 ЗЗД, и каква е връзката между предмета на двете производства, ако има такава.
Жалбоподателката сочи противоречие с приетото в: решение № 60136/27.10.2021 г. по гр. д. № 1390/2021 г. на ВКС, решение № 122/23.10.2018 г. по гр. д. № 4824/2017 г. на ВКС.
Третият въпрос, формулиран в изложението, е относно задължението на съда да обсъди събраните доказателства и доводите на страните в тяхната съвкупност, допустим ли е приложеният механичен подход към изключване на доказателства, особено след като са изрично изложени аргументи от страната, която се е позовала на тях, за относимостта им към спора (противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в: решение № 60171/24.06.2021 г. по гр. д. № 3431/2020 г., ППВС № 7/1965 г., и т. 19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК, решение № 271/2013 г. по гр. д. № 1403/2012 г., ІV г. о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г., ІV г. о. и др.).
На четвърто място, жалбоподателката твърди, че по отношение прилагането на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД – за възможността общината да отговаря по реда на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за бездействие на органа по настойничеството и по попечителството, за обхвата на задълженията на този орган и за обхвата на отговорността му, решението на Апелативен съд – Пловдив влиза в противоречие с: решение № 124/18.07.2019 г. по гр. д. № 3057/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение на ВКС, ІV г. о. по гр. д. № 899/2010 г., ППВС № 7/29.12.1958 г. и ППВС № 9/28.12.1966 г., решение № 35/12.08.2022 г. по гр. д. № 3901/2018 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1444/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о.
На пето място, в изложението към касационната жалба се твърди, че по отношение прилагането на чл. 3 КЗПЧОС следва да се отговори на правния въпрос кои условия следва да се разглеждат като унизителни и нечовешки по смисъла на чл. 3 КЗПЧОС, като в тази връзка следва да се има предвид подходът на ЕСПЧ в решението С. срещу България. Същото се отнася и до установяване на нарушения по чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС, като делото С. може да бъде използвано като отправна точка за установяване на обхвата на нарушението на чл. 5 КЗПЧОС, но не и на чл. 8 (тъй като чл. 8 не е бил предмет на произнасяне в това дело).
На шесто място, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че не е имало повод да бъдат разрешени от ВКС и разглеждането им ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1. Какво е положението на поставения под запрещение в правоотношението между настойника му и органа по настойничеството и по попечителството, и по-конкретно: в това производство настойникът от чие име действа - от свое име, като лице, отговорно за упражняване на правата на поставения под запрещение, или от името на поставения под запрещение. В този смисъл, явява ли се поставеният под запрещение трето лице в правоотношението между настойника и органа по настойничеството и по попечителството. Докладът на настойника, дължим към органа по настойничеството и по попечителството, съставлява ли документ, от който поставеният под запрещение черпи права; 2. Каква е процесуалната роля на поставения под запрещение в производство по чл. 160 СК. Ако поставеният под запрещение не се представлява самостоятелно в това производство и няма обособена процесуална роля, следва ли да се приеме, че постановеното съдебно решение в това производство има сила на пресъдено нещо спрямо него/нея. В тези случаи каква обвързваща сила спрямо поставения под запрещение имат мотивите на съдебния акт, постановен в производство по чл. 160 СК; 3. Какъв е обхватът на контрола и надзора, който органът по настойничеството и по попечителството упражнява върху настойника по силата на чл. 170 и чл. 171 СК. Достатъчно ли е органът да получи доклад от настойника, за да се счете, че задълженията му са изпълнени, или се дължи ефективен и пълноценен контрол и надзор върху дейността на настойника. С оглед на обстоятелството, че националното ни право не предлага никакви други възможности за гарантиране спазването на правата на поставения под запрещение от страна на настойника, освен контрола и надзора по чл. 170 и чл. 171 СК, може ли да се приеме, че тези разпоредби следва да се тълкуват в светлината на чл. 12 КПХУ, в частност изискването за създаване от страна на държавата на гаранции, пропорционални на степента на ограничаване на правата на хората с увреждания. Т.е. разгледани по този начин, разпоредбите на чл. 170 и 171 СК следва ли да се прилагат в степен, предоставяща максимална степен на гаранции за човека, чиято дееспособност по силата на съдебен акт е отнета, и каква е отговорността на органа, натоварен с предоставянето на тази гаранция при претърпени вреди от поставения под запрещение; 4. Какъв е обхватът на дължимия отчет на настойника по чл. 171 СК и какви са минимално необходимите действия на органа по настойничеството и по попечителството за защита на интересите на поставения под запрещение; 5. Допустимо ли е да се приеме, че сума, получена в резултат на продажба на имот на поставен под запрещение, може да бъде изразходвана по друг начин, а не в полза на поставения под запрещение, и има ли хипотеза, в която настойникът не дължи отчет за начина, по който е изразходвал сумата. Дължи ли органът по настойничеството и по попечителството контрол и надзор на начина, по който се управляват банковите сметки и финансовите средства на поставения под запрещение, както и на управлението на имуществото му/й; 6. Допустимо ли е съдът да замести волята на органа по настойничеството и по попечителството, която е следвало да бъде изразена по реда на чл. 171, ал. 3 СК, чрез предположения и тълкуване на отчета на настойника; 7. Какви са условията на живот в частен дом, които могат да бъдат определени като нечовешки и/или унизителни по смисъла на чл. 3 КЗПЧОС. Какви са условията, за да се приеме, че едно лице е лишено от свобода, в условия на частен дом. Какъв е обхватът на защита на правата по чл. 8 КЗПЧОС, дължим от държавата чрез нейните органи на човек, поставен под запрещение; 8. Какъв е обхватът на безвиновната гаранционно-обезпечителна отговорност на общината в случаите, касаещи хора, поставени под запрещение, от гледна точка на задължението на органа по настойничеството и по попечителството да осигури гаранции за спазване на правата на поставения под запрещение и добросъвестно изпълнение на функциите на настойника.
На последно място, в изложението е визирана очевидна неправилност на въззивното решение.
Относно присъдените с въззивното решение разноски жалбоподателката счита, че то е очевидно неправилно и недопустимо, като твърди, че съдът не само не се е съобразил с направените възражения, но е присъдил разноски, направени пред друга инстанция.
Насрещната страна е депозирала отговор, в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира въззивното решение за валидно и допустимо.
Същият счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Какъв е обхватът на контрола и надзора, който органът по настойничеството и по попечителството упражнява върху настойника по силата на чл. 170 и чл. 171 СК.
При разглеждане на спора по същество, ВКС ще вземе отношение и към други въпроси от изложението към касационната жалба.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 21 от 07.02.2023 г. по гр. д. № 20225000500555/2022 г. на Апелативен съд – Пловдив.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: