№ 579

[населено място], 12.03.2024 година

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в закрито заседание на осми февруари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. К. Н.

А. Н.

като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 730 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. Д. ЕООД и „Николов и партньори“ ЕООД срещу решение № 819 от 22.12.2022г. по в. т.д. № 843/2021г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 260966 от 15.06.2021г. по т. д. № 2162/2020г. на Софийски градски съд. С решението на първоинстанционния съд, постановено по иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД на „А. С. ЕООД, е обявен за относително недействителен спрямо дружеството сключеният между касаторите договор за продажба на недвижим имот, оформен с нотариален акт № 142, том І, рег. № 3573, дело № 135/2020г. на нотариус К. Б., вх. рег. № 40939, акт 41, том СІ, дело 31089/2020г., с предмет изградените в поземлен имот с идентификатор 68134.901.151 недвижими имоти – спа център, търговски обект и 32/1854 идеални части от общия подземен гараж с разпределено ползване на място за паркиране № 29.

Оплакванията на касаторите са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилен е изводът, че винаги, когато определен материален актив (недвижимо имущество) излиза от патримониума на длъжника, дори когато активът е прехвърлен на пазарна цена, е налице увреждащ за кредитора (ищец) ефект, независимо какво е имущественото състояние на длъжника след сделката. С прехвърлянето на активите в случая е било извършено частично погасяване на задължения на купувача към продавача, произтичащо от предходни техни договорни отношения. Налице е хипотеза на „даване вместо изпълнение“, поради което не се е стигнало до реално увреждане на кредиторовия интерес. Въззивният съд не е взел предвид доводите на касаторите за естеството на атакуваната сделка като погасителен способ, подкрепено от доказателствата по делото. Когато длъжникът погасява задължението си към свой кредитор чрез парична престация, останалите не могат да претендират, че са били увредени от това изпълнение. С уважаване на предявения иск се стигна до отклонение от императивната разпоредба на чл. 136, ал. 2 от ЗЗД. Липсва също произнасяне на въззивния съд относно обстоятелствата, въз основа на които се приема, че атакуваната сделка има увреждащ характер.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните въпроси са:

1. В хипотезата на договор за даване вместо изпълнение, когато с прехвърлянето на собствеността върху недвижим имот се погасява по-старо задължение на същия длъжник, налице ли е увреждане по смисъла на чл. 135 от ЗЗД с оглед на това, че имуществото на длъжника следва да се разглежда като съвкупност от пасиви и активи, в която съвкупност се включва и по-старото задължение, което дружеството е имало към приобретателя на имота, и което по-старо задължение е било погасено с въпросната сделка?

2. Изпълнението на паричен дълг от длъжник към негов хирографарен кредитор винаги ли има увреждащ ефект за другите кредитори на същия длъжник, когато е избран погасителен способ, различен от превод на парична сума?

Според касаторите поставените два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Длъжен ли е въззивният съд са обсъди всички събрани по делото доказателства и всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове доказателствените и правните си изводи с оглед на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и с оглед на всички наведени от страните доводи и твърдения?

Касаторите считат, че въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 60287 от 16.02.2022г. по гр. д. № 973/2021г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 63 от 29.07.2019г. по т. д. № 1528/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 63 от 28.06.2019г. по гр. д. № 2296/2018г. на ВКС, ГК, ІІ г. о.

От насрещната страна по жалбата „А. С. ЕООД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че по договор за строителство от 30.05.2008г. е останало непогасено вземане на „Алекс строй“ ЕООД към касатора „А. Д. ЕООД за сума от 42 784. 91 лева. Вземането, ведно със законна лихва за забава от 25.05.2016г. (датата на подаване на исковата молба), е било установено в арбитражно производство, съгласно решение от 06.08.2020г. по в. а.д. № 125/2016г. на Арбитражния съд при БТПП. За обезпечаване на иска е бил наложен запор на две банкови сметки, а въз основа на издаден от Софийски градски съд изпълнителен лист по изпълнително дело № 20167010400182 на ЧСИ А. Ц. е било пристъпено към изпълнение. По запорираните сметки на длъжника не е имало достатъчна наличност, нито дължимата сумата е била платена. Междувременно на 29.07.2020г. между касаторите - ответници, чрез Р. Н. Р., едноличен собственик на капитала и управител тогава и на двете дружества, е бил сключен договор за продажба на собствени на „А. Д. ЕООД недвижими имоти – спа център, търговски обект и идеални части от общ подземен гараж с разпределено ползване на място за паркиране, всички изградени в поземлен имот с идентификатор 68134.901.151. Договорът е бил оформен с нотариален акт. Продажната цена на имотите, съгласно договора, е била 295 000 евро. Също съгласно договора част от тази сума е било извършено прихващане с насрещни вземания на купувача „Николов и партньори“ ЕООД (140 828 евро), а останалата част е трябвало да се плати по банков път. Към датата на сделката „А. Д. ЕООД е имало задължения и към трети лица. От „Николов и партньори“ ЕООД е била платена по сметка на продавача в „Обединена българска банка“ АД сума от 28 805 евро (с равностойност 56 337. 67 лева) на 12.10.2020г. С тази постъпила сума банката, която е била един от кредиторите на дружеството по договор за кредит, се е разпоредила.

При тези установени обстоятелства въззивният съд е намерил предявеният иск по чл. 135, ал. 1 от ЗД за основателен. Според съда е осъществен фактическият състав на разпоредбата – кредиторът може да иска да бъде обявено за недействително спрямо него действие, с което длъжникът го уврежда (осуетява или затруднява осъществяването на правата му), ако при извършването на действието длъжникът е знае за увреждането, както е в случая. За увреждането, настъпило поради разпореждането с имущество на длъжника „А. Д. ЕООД по договор за продажба, е знаел и купувачът „Николов и партньори“ ЕООД. Към 29.07.2020г. дружествата са се представлявали от едно и също физическо лице.

За неоснователни са били приети оплакванията на касаторите във въззивната им жалба, че по делото е било установено наличието на имущество, достатъчно да покрие задълженията на кредитора – ищец, поради което не е налице увреждащо действие; че оспорената сделка е по действителна цена; както и че кредиторът е бездействал – имал възможност да запорира получената в резултат на продажбата сума от 28 805 евро и да се удовлетвори. Според въззивния съд сама по себе си прехвърлителната сделка е увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество, служещо за общо обезпечение на кредитора. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава друго имущество, извън разпореденото, тъй като той не разполага с правната възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества кредиторът ще насочи своето принудително изпълнение. Затруднение на удовлетворението на кредитора е налице и при продажба на имот по действителната му стойност. Този извод се налага с оглед характера и предназначението на Павловия иск. Обявената относителна недействителност възстановява в отношенията между кредитора и длъжника имущественото състояние на длъжника по време на възникване на задължението, когато имуществото, предмет на разпореждането, е притежавано от длъжника и по правилото на чл. 133 от ЗЗД е служило за общо удовлетворение на кредитора. Ако вземането бъде погасено, кредиторът не би могъл да осъществи принудително изпълнение по отношение на имуществото, предмет на разпоредителната сделка. В такъв случай последиците от обявената относителна недействителност отпадат. Без значение е, че кредиторът не е наложил обезпечителна мярка върху получената цена.

При тези установени обстоятелства не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Първите два поставени от касаторите материалноправни въпроса не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпроси, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Първият въпрос е предпоставен от твърдението, че оспореното с иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД действие е даване вместо изпълнение по смисъла на чл. 65, ал. 2 от ЗЗД, съставляващо погасителен способ. Това не отговаря на обстоятелствата по делото, възприети във въззивното решение. Оспореното действие е сключен от „А. Д. ЕООД, длъжник на ищеца „А. С. ЕООД, договор за продажба на недвижими имоти. Същото е по отношение на втория въпрос, съдържащ питане за увреждащия ефект на изпълнението на паричен дълг от длъжник към друг кредитор. Съгласно възприетото във въззивното решение само с част от сумата на продажната цена е било извършено прихващане с насрещни вземания на купувача „Николов и партньори“ ЕООД (140 828 евро). Останалата част е трябвало да се плати по банков път, като погасяване чрез плащане на цялата остатъчна сума до размера от 295 000 евро въззивният съд не е приемал. Въз основа на това са били изложени и съображения относно продажбата като увреждащо кредитора действие.

Третият процесуалноправен въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да обсъди всички наведени доводи и твърдения, както и да съобрази събраните по делото доказателства, в контекста на заявеното в касационната жалба оплакване, че не е бил обсъден доводът за естеството на атакуваната сделка като погасителен способ, подкрепен от доказателствата по делото, и няма произнасяне относно обстоятелствата, обосноваващи оспорената сделка като увреждаща, е въпрос от значение за изхода на делото. Такива доводи са били развити в подадената от касаторите въззивна жалба.

Не е налице обаче поддържаното във връзка с въпроса допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касаторите съдебни решения, както и от задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения в същия смисъл (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно тази практика въззивната инстанция изготвя свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността й като решаваща, включително при действащия ГПК, уреждащ второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване; въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК.

В случая въззивният съд е приел, че оспореното с иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД действие е продажба, а не даване вместо изпълнение. Съобразено е било извършеното прихващане на задължението на купувача за плащане на цената, но поради това, че е било частично и поради характера на сделката (разпоредително действие), е възприето, че се касае за увреждащ кредитора - ищец акт на длъжника. Намалило се е неговото имущество, а то служи за общо обезпечение на кредиторите съгласно чл. 133 от ЗЗД. Поради това оспорената сделка е била приета за увреждаща. Противно на оплакванията на касатора, въззивният съд е посочил защо оспорената сделка уврежда ищеца. Дали правните изводи, до които е достигнал въззивният съд, са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Воден от горното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 819 от 22.12.2022г. по в. т.д. № 843/2021г. на Апелативен съд – София.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.