О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4148
гр. София, 18.12.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1907 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 14558/19.12.2022 г., подадена от А. В. Б., Б. В. Б. и С. В. Б., чрез адвокат К. М., срещу решение № 565 от 21.10.2022 г. по гр. д. № 20221200500604/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 8038 от 25.05.2022 г. по гр. д. № 156/2020 г. на Районен съд – Петрич за отхвърляне на предявените от А. В. Б., Б. В. Б. и С. В. Б. срещу И. Т. М.-Г. и Б. К. Г. положителни установителни искове за собственост и искове за делба на недвижими имоти.
Въззивният съд е съобразил, че делото е образувано по предявен от А. В. Б., лично и като пълномощник на Б. В. Б., и С. В. Б. иск срещу И. Т. М.-Г. и Б. К. Г.. Ищците сочат, че са низходящи - дъщери и син, на С. Б. Б., починала на 25.04.2004 г. Твърдят, че майка им е дъщеря на Ф. Н. Т., по мъж Д., и Б. Г. Д., двамата бивши жители на [населено място], които цял живот живели в наследствена къща с адрес: [населено място], [улица]. Излагат, че имотът е останал в наследство от С. Г. Д. - майка на Б. Д., която го придобила чрез покупко-продажба, с продавач Министерство на земеделието (нотариален акт № */1945 г.). През 1985 г. Ф. Н. Т. (Д.) и Б. Г. Д. се снабдили с констативен нотариален акт (№ */1985 г.) за собственост върху дворно място в чертите на [населено място], цялото с площ от 190 кв. м, ведно с масивна жилищна сграда откъм улицата и паянтова сграда в дъното на двора. Ищците твърдят, че след смъртта на Б. Г. Д. (на 12.02.1986 г.), имотът преминал по наследство в патримониума на Ф. Н. Д. и двете им деца - Г. Б. Д. (син) и С. Б. Б. (дъщеря), при квоти - 3/4 ид. ч. за съпругата и по 1/8 ид. ч. за всяко от децата. Сочат, че наследниците на Б. Д. декларирали по ЗМДТ придобитото по наследство имущество и заплащали дължимите данъци и такси за имота, като така обосновават теза за приемане на наследството, останало от Б. Д.. В подкрепа на последното сочат, че Б. Д. оставил в наследство сума от 1000 лв. в „ДСК“, която сума през м. юли 1986 г. тримата наследници изтеглили и си поделили. Към момента на закупуване на имота от С. Д., на първия етаж от масивната жилищна сграда имало търговски обект - държавна собственост. През 1992 г. собствеността върху търговския обект била възстановена чрез реституция. Ф. Н. Д. подала декларация вх. № 5686/16.03.1998 г. по чл. 26, ал. 1 ЗМДТ, с която декларирала собствеността си върху дворното място и построените в него масивна и паянтова сгради, като посочила съсобствеността с низходящите си. До смъртта си на 15.06.2019 г., Ф. Н. Д. била единственият ползвател на жилището, със знанието и съгласието на децата си. Към 1986 г. магазинът не бил част от наследствената маса. Собствеността върху него била възстановена чрез реституция. Ищците твърдят, че след смъртта на Б. Д., в периода 01.12.1989 г. - 01.01.1994 г., С.Б. заедно със съпруга и децата си пребивавала в Ислямска република И.. След приключване на задграничната работа, семейството се установило в [населено място], на [улица]. През същия период Г. Б. Д. живял в [населено място], в собствено жилище с адрес:[жк][жилищен адрес] а по-късно се преместил в [населено място], където живял до смъртта си на 02.10.2019 г. През 2004 г., след смъртта на С. Б., нейният съпруг подал декларация вх. № 31446/11.06.2003 г. на основание чл. 14 ЗМДТ, с която декларирал придобитото от съпругата си имущество, включително процесния имот. Дотогава и след внезапната му смърт на 14.02.2016 г., и до момента задълженията и партидата са на негово име и се заплащат от ищците. Ищците твърдят, че през 2017 г. баба им Ф. Д. се разпоредила чрез дарение в полза на сина си Г. Д. със собствените си 3/4 ид. ч. от процесния имот. Считат, че с тази сделка е нарушена запазената част, която им се полага, като наследници на С. Б.. През 2017 г. Г. Б. Д. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху процесния недвижим имот, легитимиращ го като изключителен собственик на имота. Считат двата нотариални акта за нищожни, като издадени в противоречие на закона. Твърдят, че Г. Д. не е придобил на законово основание собствената на наследодателя на ищците - тяхната майка, 1/8 ид. ч., придобита по наследство от Б. Д., върху процесния имот. Ищците оспорват да е налице отказ на С. Б. Б. от наследството, оставено от Б. Д.. Твърдят, че такъв не съществува, нищожен е и не е породил правно действие. Позовават се на разпоредбите на чл. 48 и чл. 52 ЗС, чл. 54 ЗН и съдебна практика. Твърдят, че на 21.10.2019 г. е издаден нотариален акт № 33, обективиращ договор за продажба на процесния недвижим имот, с продавачи Х. Д. (съпруга на Г. Д.), Б. Г. Д. и С. Б. Д. (деца на Г. Б. Д.), и купувач ответницата И. Г.. Сочат, че за част от продадения имот - магазина, няма никакви документи, удостоверяващи собствеността на продавачите. На основание тази сделка И. Г. и съпругът й Б. Г. са придобили собствеността върху имота в режим на СИО. Оспорват правото на собственост на ответниците по отношение на 1/8 ид. ч. от имота, която е придобита от ищците по наследство от тяхната майка С.Б., починала през 2004 г., и придобила същата приживе по наследство от баща си Б. Д.. Намират, че никой не може да придобие права от лице, което не е титуляр на същите. С това обосновават тезата, че са собственици на 1/8 ид. ч. от земята и жилището, както и на 1/3 ид. ч. от магазина. Искат от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на: по 1/24 ид. ч. от следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 195 кв. м по кадастрална скица, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план: 2372, 2393 от кв. 93, парцел *, при съседи по скица: имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, и съседи съгласно нотариален акт № 90/1985 г.: [улица], наследници на К. В., братя Ф. и държавно място; самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се на втория етаж на сградата в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение: жилище, апартамент на едно ниво, с площ от 62 кв. м по кадастрална карта, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, при съседи на обекта: на същия етаж – няма, под обекта - *****, над обекта -няма; по 1/9 ид. ч. (за всеки) от недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящ се на първия етаж на сградата в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение: за търговска дейност, на едно ниво, с площ от 41 кв. м по кадастрална карта, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, при съседи на обекта: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта - *****. Иска се от съда да допусне гореописаните недвижими имоти до делба между страните по делото, при квоти на собственост, както следва: по 1/24 ид. ч. за всеки от ищците и 21/24 ид. ч. за ответниците в режим на СИО по отношение на поземления имот с идентификатор *** и самостоятелния обект в сграда с идентификатор 56126.602.9939.2.1; по 1/9 ид. ч. за всеки от ищците и 6/9 ид. ч. за ответниците в режим на СИО по отношение на самостоятелния обект в сграда с идентификатор *****.
Ответниците са оспорили исковете с твърдения, че са изключителни собственици на имотите. Позовават се отказ на С. Б. от наследството на Б. Д., извършен през 1991 г. Оспорват твърденията за реституция на собствеността върху магазина. Твърдят, че дълги години магазинът е бил отдаван под наем на различни търговци, като договорите са сключвани от Г. Д. и майка му в качеството на наемодатели. Твърдят, че никой от наследниците на С. Б. не е имал претенции към получавания от Г. Б. Д. и майка му наем.
Въззивният съд е възприел установената от първата съдебна инстанция фактическа обстановка и е препратил към мотивите на първостепенния съд, на основание чл. 272 ГПК, като допълнително е изложил следното:
Съгласно нотариален акт № */29.12.2017 г. по описа на нотариус peг. № * на НК, Ф. Н. Д. е дарила сина си Г. Б. Д. с 3/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и с 3/4 ид. ч. от следните самостоятелни обекти в сграда с идентификатор ****, построена в същия поземлен имот, с административен адрес: [населено място], [улица]: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, на първия етаж, с предназначение на самостоятелния обект: за търговска дейност, брой нива на обекта: 1, с площ по кадастралната карта: 41 кв. м, ведно с прилежащите части: съответните идеални части от общите части на сградата; самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, на втория етаж на сградата, с предназначение: жилище, апартамент на едно ниво, с площ от 62 кв. м по кадастрална карта, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата. С констативен нотариален акт № */29.12.2017 г. Г. Б. Д. е признат за собственик по наследство от баща си Б. Г. Д., починал на 12.02.1986 г., на следните недвижими имоти: 1/4 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, 1/4 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** и 1/4 ид. ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****. С нотариален акт № */21.10.2019 г. Х. Н. Д., Б. Г. Д. и С. Г. Д.-Х. са продали на И. Т. М.-Г. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и самостоятелните обекти с идентификатори ***** и *****, находящи се в жилищна сграда с идентификатор ****, с административен адрес: [населено място], [улица]. С нотариален акт № */11.12.1945 г. Министерство на земеделието и държавните имоти е прехвърлило на С. Г. Д., действаща лично и като законен представител на малолетните си деца Я. и С. Г. Д., и като пълномощник на сина си Б. Г. Д., и З. Г. Д., следния недвижим имот: половината от парцел *, кв. 100 по плана на [населено място], с площ на целия парцел от 381.58 кв. м, при съседи: П., Г. и Д. С., братя К. П., Х. В., братя Ф. и улица. Съгласно нотариален акт № */19.06.1985 г. по описа на Петрички районен съдия, Б. Г. Д. и Ф. Н. Д. са признати за собственици по давност на следния недвижим имот: дворно място в чертата на [населено място] при съседи: [улица], наследниците на К. В., братя Ф. и държавно място, цялото от 190 кв. м, заснето по плана на [населено място] като имот с пл. № * в кв. 93, ведно с масивната жилищна сграда откъм улицата и паянтовата такава в дъното на имота. Съгласно удостоверение № 247/12.10.2020 г. по описа на [община], УПИ *, кв. 93 по регулационния план на [населено място] от 1987 г., в който попада поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], описан в нотариален акт № */2019 г., с административен адрес: [населено място], [улица], съответства на парцел *, парцел * и парцел *, кв. 100 по плана на [населено място] от 1924 г., действал до 1958 г. В удостоверението се сочи, че УПИ *, кв. 93 по регулационния план на [населено място] от 1987 г. е изменен със заповед № 314/17.04.1992 г. на кмета на [община], като същият е разделен на два самостоятелни парцела: парцел *-*, *, в който към настоящия момент попадат поземлени имоти с идентификатори *** и *** по КККР на [населено място], и който парцел (УПИ) съответства на парцел * по плана от 1924 г.; парцел *-*, *, в който към настоящия момент попадат поземлени имоти с идентификатори *** и *** по КККР на [населено място], съответстващи на парцел * и на парцел *в кв. 100 по плана от 1924 г. Съгласно удостоверение за наследници № 731/22.10.1990 г., издадено от [община], Г. Д. П., роден на 22.04.1896 г., е починал на 09.09.1931 г. в [населено място], като е оставил следните наследници по закон: З. Г. К. (дъщеря), [дата на раждане] ; Я. Г. Г. (дъщеря), [дата на раждане] ; С. Г. Д. (син), [дата на раждане] ; Б. Г. Д. (син), починал на 12.02.1986 г. и оставил наследници по закон: съпругата си Ф. Н. Д., [дата на раждане] , и децата си Г. Б. Д., [дата на раждане] , и С. Б. Б., [дата на раждане] Съгласно удостоверение за наследници № 1179/29.10.2019 г., Ф. Н. Д. е починала на 15.06.2019 г., като е оставила следните наследници по закон: С. Б. Б. (дъщеря), починала на 25.04.2004 г. и оставила наследници по закон: В. С. Б. (съпруг), починал на 14.02.2016 г., А. В. Б. (дъщеря), С. В. Б. (син) и Б. В. Б. (дъщеря); Г. Б. Д. (син), починал на 02.10.2019 г. и оставил следните наследници по закон: Х. Н. Д. (съпруга), Б. Г. Д. (син) и С. Г. Д.-Х. (дъщеря). С молба вх. № 727/25.07.1991 г. по описа на Районен съд - Петрич С. Б. Б. е заявила воля за отказ от наследството, останало от баща й Б. Г. Д., бивш жител на [населено място], починал на 12.02.1986 г., който отказ е вписан на 25.07.1991 г. в специалната книга при съда. Въззивният съд е кредитирал изцяло, като компетентни, обективни и необорени от останалите доказателства по делото, приетите по делото еднолична, тройна и повторна тройна съдебно-графологични експертизи, съгласно които подписът върху текста „С уважение“ в молба вх. № 727/25.07.1991 г. до районен съдия при Районен съд - Петрич е положен от С. Б. Б.. С декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 5086/16.03.1998 г. Ф. Н. Д. е декларирала недвижими имоти, представляващи жилище и търговски обект, с административен адрес [населено място], [улица], на основание нотариален акт № 90/1985 г., съсобствен с Г. Б. Д. и С. Г. Б.. С декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 31445/11.06.2004 г. В. С. Б. е декларирал собственост върху недвижими имоти, представляващи жилище и търговски обект, с административен адрес: [населено място], [улица], придобити по наследство от С. Б. Б. (съпруга). Съгласно писмо изх. № 94-00-6184/27.11.2019 г., издадено от [община], задълженията по ЗМДТ относно тези имоти се водят към момента на издаване на писмото на името на В. С. Б.. Съгласно представени справки, задълженията по партидата са изплатени. Съгласно удостоверение изх. № 78/14.02.2020 г., издадено от [община], за семейно положение, съпруг/а и деца И. Т. М.-Г. е омъжена за Б. К. Г. и има три дъщери: М. Б. Г., В. Б. Г. и Т. Б. Г.. Съгласно удостоверение изх. № 20200124141027/24.01.2020 г. по описа на Агенция по вписванията, за лицето И. Т. М.-Г. не е регистриран към 24.01.2020 г. режим на имуществени отношения на съпрузите. Съгласно изготвената по делото, неоспорена от страните и необорена от останалите доказателства по делото съдебно-техническа експертиза процесните недвижими имоти са неподеляеми и не е възможно да се обособят реални дялове от тях за съделителите съобразно описаните в исковата молба квоти в съсобствеността.
Съдът е съобразил показанията на свидетелите С. Л., Я. Г., Л. К., С. Г. Д.-Х., сочещи непротиворечиво, че след смъртта на Б. Д. в процесната жилищна сграда останала да живее Ф. Д. заедно с децата си, както и че относно собствеността върху имота не е имало спор между С. Б. и Г. Д..
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:
По делото не е спорно и се установява от събраните писмени доказателства правото на собственост на Ф. и Б. Д. (баба и дядо на ищците по майчина линия) върху процесните имоти. Не е спорно и обстоятелството, че това право на собственост е включено в наследствената маса след смъртта на Б. Д. през 1986 г. Ищците обосновават претенциите си с твърдения, че тяхната майка С. Б. Б., дъщеря на Б. и Ф. Д., е придобила по наследство от баща си правото на собственост върху имотите, заедно с майка си (Ф. Д.) и брат си (Г. Д.). Твърдят, че С. Б. не е заявявала отказ от наследството на Б. Д. и оспорват автентичността на молба вх. № 727/25.07.1991 г. по описа на РС - Петрич, обективираща воля на С. Б. Б. за отказ от наследството. Съдът е намерил, че от приетите по делото доказателства се установява, че приживе майката на ищците е заявила по предвидения от закона ред волята си за отказ от наследството на своя баща Б. Г. Д., починал на 12.02.1986 г., който отказ е регистриран/вписан в специалната книга при Районен съд - гр. Петрич на 25.07.1991 г. По делото не са налице доказателства, опровергаващи направения отказ от наследство. Недоказани са и твърденията на ищците за извършени от С. Б. Б. действия по приемане на наследството, останало от баща й, преди вписване на отказа през 1991 г. В тази връзка съдът е намерил за неоснователни възраженията им за нищожност на нотариален акт № 136/29.12.2017 г. и констативен нотариален акт № 137/29.12.2017 г. Визирал е, че обстоятелствата, че съпругът на С. Б. е декларирал през 2004 г. пред органа по приходите процесните имоти, като придобити по наследство от последната, както и че е заплащал следващите се данъци и такси, не опровергават горните му изводи доколкото се установява, че С. Б. не е декларирала имотите и не е заплащала дължимите данъци и такси.
Ето защо съдът е приел, че към датата на изповядване на договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 136/2017 г., Ф. Н. Д. е била собственик на имотите, предмет на разпоредителната сделка, поради което приобритателят - синът й Г. Б. Д., е придобил собствеността върху същите. Предвид липсата на доказателства, че последният е изгубил собствеността върху имотите преди 21.10.2019 г., следва и че по силата на договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 33/21.10.2019 г., ответниците са придобили в изключителна собственост процесните недвижими имоти. Това води до неоснователност на предявените искове.
Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулират следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК.
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства.
По този въпрос се визира противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о.
Жалбоподателите сочат, че Окръжен съд – Благоевград не е обсъдил довода им, релевиран още с исковата молба, че процесният магазин, намиращ се на първия етаж на жилищната сграда, е бил одържавен и е функционирал като общински магазин за дамска конфекция и кинкалерия, като същият е бил възстановен най-рано през 1992 г., тъй като ЗВСОНИ е обнародван в ДВ, бр. 15 от 21.02.1992 г., а Законът за възстановяване собствеността върху някои магазини, работилници, складове и ателиета е обнародван в ДВ, бр. 105 от 19.12.1991 г. Следователно, дори да се приеме, че наследодателката им С. Б. Б. се е отказала от наследството, оставено от нейния баща, и този отказ е действителен, той не се отнася до процесния магазин, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, предвид разпоредбата на чл. 91а ЗН.
2. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.
Според жалбоподателите по този въпрос въззивното решение противоречи на приетото в: решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 69/23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, І т. о.
Според жалбоподателите, в настоящия случай въззивният съд е приел, че по делото не са се установили по несъмнен начин релевираните от тях твърдения, че дори тяхната майка С. Б. Б. да е направила отказ от наследство, същата е приела наследството от баща си Б. Г. Д. с конклудентни действия преди вписване на отказа през 1991 г., поради което този отказ е недействителен. Въззивният съд не е обсъдил и анализирал в решението си всички доказателства в това отношение - гласни доказателства, декларацията по чл. 14 ЗМДТ, подадена собственоръчно на 16.03.1998 г. от Ф. Н. Д. - майка на С. Б., в която същата е декларирала съсобственост на процесните недвижими имоти със сина си Г. Д. и дъщеря си С. Б..
Насрещните страни са депозирали отговор, в който излагат съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
По формулираните в изложението към касационната жалба въпроси, които са взаимно свързани, е налице формирана многобройна съдебна практика по чл. 290 ГПК, както и задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В нея е прието, че въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.
Тъй като съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства, които са от значение за делото, той е задължен въз основа на твърденията на страните да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на доказване. Съдът преценява дали даден факт се е осъществил или не въз основа на преценка на доводите на страните и на събраните по делото доказателства. Той е задължен да отрази дейността си по извършването на преценката на доказателствата в изискуемите се от чл. 236, ал. 2 ГПК мотиви към съдебното решение, в което трябва да посочи кои факти е приел за установени и въз основа на кои доказателства, а също така и при наличието на противоречиви доказателства за определен факт да посочи кои от тях приема и кои отхвърля и да обясни защо приема едните и отхвърля другите. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на всички събрани по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила (в този смисъл: решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 327/3.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 40/10.10.2022 г. по гр. д. № 1226/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др.).
В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск.
В случая въззивният съд е обсъдил доводите на страните и всички относими доказателства, посочил е кои правнорелевантни факти намира за установени и кои за неосъществили се; изложил е самостоятелни мотиви и е направил аргументирани правни изводи. Действително, в решението му липсват изрични съображения относно доводите на А. В. Б., Б. В. Б. и С. В. Б., че недвижимият имот с идентификатор ***** (търговски обект), е бил предмет на реституция, поради което по отношение на него приложение намира чл. 91а ЗН. Това обаче е без значение за крайния изход на спора, доколкото по делото липсват каквито и да е доказателства, че търговският обект е бил одържавяван, респ. реституиран впоследствие. Видно от делото, Б. Г. Д. и Ф. Н. Д. са се легитимирали като негови собственици с нотариален акт № *, том І, дело № 198/1985 г. за право на собственост чрез обстоятелствена проверка, като това е единственият документ, удостоверяващ собствеността им.
В действителност, жалбоподателите правят оплаквания за необоснованост на атакувания пред ВКС акт, които оплаквания попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби.
Същевременно решението на Окръжен съд – Благоевград е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба имат право на направените от тях пред ВКС разноски за адвокат в размер на 350 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 565 от 21.10.2022 г. по гр. д. № 20221200500604/2022 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА А. В. Б., Б. В. Б. и С. В. Б. да заплатят на И. Т. М.-Г. и Б. К. Г. разноски пред ВКС в размер на 350 лв. (триста и петдесет лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: