О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60578

Гр. София, 19.11.2021 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

П. Х.

изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2119/2020 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на финансите, чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 1413 от 01.07.2020 г., постановено по в. т.д. № 891/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, единадесети състав, с което при променена от въззивната инстанция правна квалификация на предявения иск с такава по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД е потвърдено решение № 8036 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 17266/2018 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-14 състав. С последното Държавата, представлявана от министъра на финансите, е осъдена да заплати на „Н. Е. ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], на основание чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 7 от КРБ сумата 43 919.67 лева – удържана такса по чл. 35а от ЗЕВИ (обявен за противоконституционен с решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд на Р. Б. за периода 01.01.2014 г. – 23.06.2014 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 28.12.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски.

В касационната жалба се релевират подробно изложени доводи за недопустимост, незаконосъобразност и неправилност на атакуваното въззивно решение, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговото обезсилване, евентуално – отмяна и отхвърляне на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е формулирал правни въпроси, по отношение на които се позовава на всички от предвидените в закона допълнителни селективни критерии за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а именно:

1. По кой ред следва да се търси възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания по чл. 35а от ЗЕВИ – по общия съдопроизводствен ред в ГПК с предявяване на кондикционен иск с предмет частноправно вземане в полза на заинтересуваното лице, от което е събрана държавната такса, или по установения в ДОПК, АПК или ЗДТ ред за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания?; 2. Отпада ли публичноправният характер на получени от държавата такси съгласно чл. 35а от ЗЕВИ, удържани за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., с влизане в сила на Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС на 10.08.2014 г., с което нормата е обявена за противоконституционна и допустимо ли е възстановяването на платените суми за този период да се търси по общия исков ред като частноправно вземане на финансово задълженото лице срещу държавата?; 3. Запазва ли се публичноправният характер на вземането на държавата за такса съгласно чл. 35а от ЗЕВИ след влизане в сила на решение на КС, с което чл. 35а от ЗЕВИ и сл. са обявени за противоконституционни, и по кой процесуален ред следва да се търси връщане на удържаните суми за погасяване на публичноправно задължение за такса по чл. 35а от ЗЕВИ за периода преди влизане в сила на решение по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ?; 4. Отпада ли публичноправният характер на приключило публично правоотношение след влизане в сила на решение на Конституционния съд за обявяване противоконституционност на законовите разпоредби, които са уреждали публичното отношение, и по какъв ред следва да се претендира възстановяване на суми, удържани недължимо за погасяване на публичноправни задължения за периода преди законът да бъде обявен за противоконституционен – съответно по съдопроизводствения ред на ГПК като вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване, или по специален ред, установен от законодателя за възстановяване на недължимо платени публични държавни вземания?; 5. Представлява ли приложимо право нормата на чл. 35а от ЗЕВИ за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. преди да бъде обявена за противоконституционна с решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС, в сила считано от 10.08.2014 г., и удържаната въз основа на нея такса за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. събрана ли е на годно правно основание или е събрана без основание?; 6. Може ли гражданският съд на основание чл. 5, ал. 1 и ал. 2 от КРБ да откаже да приложи чл. 35а ЗЕВИ, който е влязъл в сила на 01.01.2014 г. в съответствие с чл. 5, ал. 5 от КРБ, на основание чл. 86, ал. 2 от КРБ е бил задължителен до 10.08.2014 г., от която дата на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ е налице забрана за неговото прилагане?; 7. Представляват ли приложимо право и пораждат ли правно действие разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от момента на влизането им в сила в съответствие с чл. 5, ал. 5 от КРБ, до момента на обявяването им за противоконституционни с влязло в сила решение на КС, което има за правна последица забрана за прилагане на закона за в бъдеще съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, и запазва ли се действието на извършеното въз основа на нормите от ЗЕВИ в този период или следва да се приеме, че извършеното е при начална липса на основание?; 8. Извършено ли е въз основа на съществуващо и годно правно основание удържането и събирането на държавни такси по реда на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ за периода преди да бъдат обявени за противоконституционни с влязло в сила Решение № 13/31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на КС?; 9. Представляват ли приложимо право и запазва ли се правното действие на разпоредбите на чл. 35а – чл. 35в от ЗЕВИ и чл. 73 от ЗЕВИ от влизането им в сила в съответствие с чл. 5, ал. 5 от КРБ на 01.01.2014 г. до обявяването им за противоконституционни с влязло в сила на 10.08.2014 г. решение на КС, с което се забранява прилагането им за в бъдеще на основание чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ?; 10. Влизането в сила на решение на КС, с което се обявява противоконституционност на закон (в случая на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ) има ли за правна последица суспендиране или отмяна на действието му с обратна сила, което да е равнозначно на начална липса на основание за прилагането на закона по смисъла на тълкуването му, дадено в т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд във връзка с хипотезите, при които е налице първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД?; 11. Извършено ли е при начална липса на основание съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД удържането на такси по чл. 35а от ЗЕВИ в периода преди разпоредбата да е обявена за противоконституционна с влязло в сила решение на КС, и ако е така съобразно разясненията в т. 1 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд в коя от хипотезите на първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД попада претенцията за възстановяване на удържаните за периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. такси по чл. 35а от ЗЕВИ?; 12. Допустимо ли е органите на съдебната власт да извършват косвен контрол за конституционосъобразност на закон, без това да е нормативно уредено, правните последици от него не са установени в закон и са в пряко противоречие с чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, чл. 4, ал. 1 от КРБ и с чл. 8 от КРБ?; 13. Допустимо ли е гражданският съд да извърши косвен контрол за конституционосъобразност на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, след като същите вече са обявени за противоконституционни с влязло в сила решение на КС, този контрол да има различни правни последици от тези, с които се ползва решението на КС съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, и вследствие на осъществения контрол суспендира ли се влизането в сила на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, установено в чл. 5, ал. 5 от КРБ, и задължителната им сила на основание чл. 86, ал. 2 от КРБ от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., вкл. ?; 14. Представлява ли допустима правораздавателна дейност на гражданския съд упражняването на неуреден по съдържание и последици косвен контрол за конституционосъобразност на чл. 35а и сл. от ЗЕВИ, след като са обявени за противоконституционни с решение на КС, и въз основа на упражнения косвен контрол допустимо ли е гражданският съд да приеме, че чл. 35а от ЗЕВИ е противоконституционен от момента на приемането му, както и че процесните разпоредби от ЗЕВИ не са били приложимо право?; 15. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да обсъди всички доказателства по делото, съотнесени едно към друго и към твърденията на страните?; 16. При вътрешно противоречие на мотивите, съответно неразбираемост на същите, съдебният акт опорочен ли е, съответно какъв е порокът?

Приложното поле на касационното обжалване се обосновава с позоваване на допълнителните селективни критерии за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. първо и предл. второ ГПК, като се цитира следната съдебна практика на ВКС, КС и СЕС, в противоречие с която се твърди да е постановено решението, а именно: определение № 857 от 13.12.2016 г. по гр. д. № 3504/2016 г. на ВКС, III г. о. (по чл.288 ГПК), определение № 69 от 01.02.2018 г. по ч. т.д. № 176/2018 г. на ВКС, I т. о., определение № 65 от 18.03.2015 г. по ч. гр. д. № 690/2015 г. на ВКС, II г. о., определение № 269 от 30.04.2014 г. по ч. т.д. № 1192/2014 г. на ВКС, II т. о., определение № 478 от 01.11.2012 г. по ч. гр. д. № 493/2012 г. на ВКС, II г. о., определение № 557 от 26.10.2009 г. по ч. т.д. № 585/2009 г. на ВКС, I т. о., определение № 300 от 15.05.2009 г. по т. д. № 88/2009 г. на ВКС, I т. о. (по чл.288 ГПК), определение № 130 от 18.02.2013 г. по ч. т.д. № 559/2012 г. на ВКС, II т. о., определение № 634 от 12.12.2017 г. по ч. т.д. № 2496/2017 г. на ВКС, I т. о., определение № 796 от 20.12.2017 г. по ч. т.д. № 2206/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 86 от 31.01.2018 |г. по ч. т.д. № 3001/2017 г. на ВКС, II т. о. и определение № 157 от 02.03.2018 г. по ч. т.д. № 432/2018 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси от № 1 до № 4, вкл.; решение № 172 от 26.01.2017 г. по гр. д. № 1670/2016 г. на ВКС, II г. о., решение № 79 от 14.03.2000 г. по гр. д. № 1456/1999 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 6043/2015 г. на ВКС, II г. о., определение № 569 от 10.07.2019 г. по гр. д. № 1886/2019 г. на ВКС, III г. о. (по чл.288 ГПК), определение № 162 от 12.03.2020 г. по т. д. № 1403/2019 г. на ВКС, I т. о. (по чл.288 ГПК), определение № 98 от 17.02.2020 г. по т. д. № 539/2019 г. на ВКС, I т. о. (по чл.288 ГПК), определение № 109 от 20.02.2020 г. по т. д. № 623/2019 г. на ВКС, I т. о. (по чл.288 ГПК), определение № 214 от 14.04.2020 г по т. д. № 1997/2019 г. на ВКС, II т. о. (по чл.288 ГПК), решение № 9/1996 г. по к. д. № 9/1996 г. на КС, решение № 1 от 28.01.2014 г. по к. д. № 22/2013 г. на КС, решение № 22 от 31.10.1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС, решение № 24/1995 г. по к. д. № 30/1995 г. на КС, решение № 13/1994 г. по к. д. № 13/1994 г. на КС, решение № 14/2013 г. по к. д. № 17/2013 г. на КС, решение № 7/2016 г. по к. д. № 8/2015 г. на КС и определение № 1 от 14.01.2014 г. по к. д. № 21/2013 г. на КС – по въпроси от № 5 до № 10, вкл.; горецитираната практика на ВКС във връзка с поставените въпроси с №№ 5 – 10, както и т. 1 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. и Определение на СЕС от 30.04.2020 г. по съединени дела С-818/19 и С-878/19 – по въпрос № 11; решение № 3 от 10.04.2003 г. по к. д. № 22/2002 г. на КС – по въпроси от № 12 до № 14, вкл. и ППВС № 1 от 13.07.1953 г., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпроси №№ 15 и 16.

Извън изложеното, касаторът счита, че постановеният въззивен акт е вероятно недопустим и очевидно неправилен, във връзка с което се позовава и на тези самостоятелни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК.

Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от „Н. Е. ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], гр София, чрез процесуален пълномощник, със становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на оплакванията срещу допустимостта и правилността му. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да достигне до обжалвания резултат, въззивната съдебна инстанция на първо място е променила правната квалификация на спора, дадена от първоинстанционния съд, тъй като е приела, че тя не съответства на фактическите твърдения в исковата молба и заявения петитум. Според тях се претендира връщане на сума, внесена от ищеца в държавния бюджет по силата на законова норма, която впоследствие е обявена за противоконституционна, което обосновава извод за правна квалификация на предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Въпреки доводите за наличие и на противоправно поведение на ответника в качеството му на работодател на Народното събрание, изразяващо се в приемане на противоконституционна правна норма, фактическото основание на иска се базира на твърдението за осъществено плащане в полза на държавния бюджет от ищеца, в качеството му на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници, по силата на законово задължение, установено с разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ, както и за последващо прогласяване на нейната противоконституционност. На тези фактически твърдения съответства и наведеният петитум за връщане именно на така внесената сума, предоставена от ищеца на ответника при липса на валидно правно основание. Твърденията за претърпяна вреда от приемане на противоконституционна правна норма са намерени за ирелевантни за спора, тъй като от една страна твърдяната „вреда“ е в размер на внесената такса, а от друга – петитумът за връщане на същата сума изключва възможността за обезвреда, която винаги предполага невъзможност пострадалият да бъде удовлетворен по друг начин, освен чрез заместваща парична облага. В настоящия случай претенцията за връщане на внесена такса изключва възможността за квалифицирането й като искане за заплащане на заместваща парична облага, а и връщане на сумата, внесена при липса на валидно правно основание, е фактически възможно и допустимо.

При тази правна квалификация на предявения иск, въззивната инстанция е приела, че исковете на производители на електрическа енергия срещу Държавата за връщане на заплатени на основание чл. 35а, ал. 1 ЗЕВИ държавни такси за производство на електрическа енергия от възобновяеми източници, предвид обявяването на нормата за противоконституционна, подлежат на разглеждане по правилата на неоснователното обогатяване и по общия съдопроизводствен ред, пред граждански съд, поради което искът е счетен за допустим.

Съдебният състав е посочил, че между ищеца, в качеството му на производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и обществен доставчик, е сключен договор за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. За периода 01.01.2014 г. – 30.06.2014 г. „Енрго-П. П. АД е удържало от ищеца такса по чл. 35а от ЗЕВИ в размер на 43 919.67 лв., която е внесена по сметка на държавния бюджет, както следва: с платежно нареждане от 15.04.2014 г. в размер на 14 625.04 лв. за второто тримесечие на 2014 г. и с платежно нареждане от 15.07.2014 г. в размер на 29 294.63 лв. за третото тримесечие на 2014 г. С решение № 13 от 31.07.2014 г. по к. д. № 1/2014 г. на Конституционния съд Р. Б. разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ е обявена за противоконституционна, като същото е влязло в закона сила на 10.08.2014 г., т. е. исковият период попада изцяло в периода преди датата на влизане в сила на решението на КС.

Въззивната инстанция е приела, че съгласно разпоредбата на чл. 22, ал. 2 от ЗКС съд актовете, обявени за неконституционни, не се прилагат, като ал. 4 от същата разпоредба предвижда, че възникналите правни последици от акта по ал. 2 се уреждат от органа, който го е постановил. Доколкото по делото не са наведени твърдения и липсват доказателства държавата да е уредила чрез приемане на нормативен акт или по друг начин правните последици, възникнали от обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 35а от ЗЕВИ, основният според въззивния съдебен състав правен въпрос, релевантен за правилното решаване на спора по делото, е какво е действието във времево отношение на решението на Конституционния съд на Р. Б. с което се обявява за противоконституционна дадена законова правна норма, вкл. по отношение на заварени и неприключили правоотношения и факти. Отговорът на този въпрос съставът на Апелативен съд – София е приел, че се съдържа в задължителното тълкувание на конституционните разпоредби, извършено по реда на чл. 149, ал. 1, т. 1 КРБ с решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС на РБ.

Възззивният съдебен състав е посочил, че следва да бъде съобразен диспозитивът на това решение, но и решаващите мотиви на КС, съдържащи следните ръководни съображения: по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а правният ефект на решението е в неприлагане закона от деня на влизане в сила на решението на Конституционния съд, от който момент той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба (чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ); възникналите от прилагането на закона правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС по принцип се запазват, но Народното събрание е конституционно (а и законово – чл. 22, ал. 4 ЗКС) задължено да уреди тези възникнали последици по начин, който да обоснове пълно отстраняване на допуснатото конституционно нарушение, само по който начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения; до произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават като прилагат пряко Конституцията и принципите на правото.

Съблюдавайки тези принципи и при съобразяване на обстоятелството, че правоотношението, предмет на настоящия спор, е приключило изцяло преди прогласяване на разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ за противоконституционна (доколкото исковата сума е внесена по сметка на държавния бюджет на 15.07.2014 г.) съставът на въззивния съд е намерил, че въпреки предявяването на иска след тази дата – на 28.12.2018 г., обявената за противоконституционна норма на чл. 35а от ЗЕВИ не може да бъде приложена спрямо процесните правоотношения по настоящото дело. Изхождайки от горното, решаващият съдебен състав е приел, че са установени всички елементи на фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – наличие на плащане в полза на държания бюджет, осъществено от ищеца по силата на разпоредбата на чл. 35, ал. 1 от ЗЕВИ, както и установено реално постъпване на сумите в държавния бюджет. Основанието за осъществяване на плащането – по силата на нормата на чл. 35а от ЗЕВИ, обявена за противоконституционна с решение № 13 от 31.07.2014 г. по конст. дело № 1/2014 г. на КС на РБ и съобразно разясненията, дадени в решение № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. за неприлагане на обявената за противоконституционна правна норма по заварени висящи производства, обосновава извод за извършване на плащането при първоначална липса на валидно правно основание, респективно – за основателност на предявения иск.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка, предвид следното:

Поставените множество въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са годни да обосноват искания касационен контрол. Голяма част от тях са пряко относими към правилността на обжалвания съдебен акт, която е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК; паралелно с горното някои въпроси не са обсъждани в решението, респ. не са обусловили решаващата воля на съда и поради това нямат нужното значение за изхода от правния спор, а по въпросите, удовлетворяващи общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се установява наличието на допълнителните касационни основания, поддържани от касатора /напр. големият брой цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК решения и определения или не представляват практика по чл. 280, ал. 1 ГПК, или са неотносими към предмета на спора, или липсва противоречие между тях и цитираните актове, или им липсва актуалност/.

Същественото в случая е, че по принципните въпроси, релевантни и за изхода по конкретното дело, е налице съвременна и последователна практика на ВКС по чл.290 ГПК, споделяна от настоящия съдебен състав, според която е допустимо /а и правилно/ връщането на заплатените такси на основание обявената за противоконституционна норма на чл. 35а ЗЕВИ да се иска на плоскостта на неоснователното обогатяване /решение № 207 от 06.01.2021 г. по гр. д.№ 4662/2019 г. на ІІІ г. о., решение № 184/21.01.2021 г. по гр. д.№ 2686/2019 г. на ІІІ г. о., решение № 22/18.02.2021 г. по гр. д.№ 664/2019 г. на ІІІ г. о., решение № 60054 от 15.07.2021 г. по т. д.№ 1802/2019 г. на І т. о. и др./. Обжалваният съдебен акт е в пълно съответствие с тази практика, включително по приложението на Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС на РБ.

Не налице основание за достъп до касация и в хипотезите на чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Въззивното решение не се преценява като вероятно недопустимо. Спорът за правилната правна квалификация на иска, когато са разгледани фактите и обстоятелствата, на който той се основава, не обуславя недопустимост, а евентуално неправилност на същото; а съобразно цитираната по-горе практика на ВКС не се споделят и доводите на касатора, че решението би могло да бъде недопустимо поради некомпетентност на гражданския съд да се произнася за връщане на суми от публичноправен характер, както и поради некомпетентност на съда да постановява актове с правни последици, несъответни на посочените в чл. 151, ал. 2 изр. 3 КРБ. Липсват основания и за квалифициране на въззивното решение като очевидно неправилно - постановяването му в смисъла на горепосочената практика по чл. 290 ГПК е достатъчно за отхвърляне на доводите на касатора по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото спорът по конкретното дело е изцяло правен. Не съответства на данните по делото и оплакването на касатора /формулирано като въпрос № 16/ за противоречие в мотивите на обжалваното решение, водещо до тяхната неразбираемост – порок, за който проверяващият съд също следи служебно.

С оглед неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване, в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените за защитата му съдебно-деловодни разноски, доказани в размер на 1 995.41 лв. /уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение/.

Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1413 от 01.07.2020 г., постановено по в. т.д. № 891/2020 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, единадесети състав.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „Н. Е. ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сумата 1 995.41 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: