О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4558

Гр.София, 13.10.2025г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

Д. П.

при участието на секретаря ..., като разгледа докладваното от съдията Русева г. д. N.1474 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. М. С. срещу решение №.846/14.10.24 по г. д.№.439/24 на ОС Бургас, с което е потвърдено решение №.2511/18.12.23 по г. д.№.2188/23 на РС Бургас за обявяване на основание чл.135 ЗЗД за недействителен по отношение на „Ю. Б. АД на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №... от ... ... ..., т..., рег.№..., нот. д. №.../... на нотариус М. А.-Т., в частта, с която А. С. продава на сестра си В. П. 1/6 ид. ч. от апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес] апартамент среден.

Ответната страна „Ю. Б. АД оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, в това число чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, че безспорно по силата на запис на заповед от 09.03.12 неучастващият в производството ЕТ“Хоризонт-К. Г.“, [населено място], се е задължил безусловно и неотменимо да плати при предявяване на записа на заповед на „Юробанк и ЕФ ДЖИ България“АД или на нейна заповед сумата от 28490,30лв., ведно със 17,8% годишна лихва, считано от издаване на записа; последният е авалиран при условията, при които е издаден, от А.С., и е могъл да бъде предявен в срок до 21.04.21; през периода 2.09.16-9.06.21 във връзка със записа се е развило съдебно производство: на 02.09.16 „Ю. Б. АД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу ЕТ и А. С.; на 7.09.16 заповедта /№.2716/07.09.16 по ч. г.д.№5064/16 на БРС за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК/ е била издадена ведно с изпълнителен лист /№.4112/08.09.16 на БРС/; с определение №.1125/23.06.17 по ч. г.д.№.492/17 БОС е отменил разпореждането за незабавно изпълнение от 07.09.16 и е обезсилил изпълнителния лист; същевременно с решение от 07.03.18 по т. д.№.208/17 БОС е приел за установено съществуването на вземането на банката по издадената ценна книга при условията на солидарна отговорност; решението е било обжалвано пред АС Бургас, който с решение №.5/05.02.20 по в. т.д.№.335/19 го е потвърдил досежно дължимата главница; с определение №.60343/09.06.21 по т. д.№.1684/20 ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение; на 31.07.18 А.С. е продала на сестра си В. П. притежаваните от нея идеални части от с оспорения договор, като разпореждането е извършено след възникване на задължението за плащане, включително с оглед датата на падежа на менителничния ефект, след надлежното предявяване на ценната книга на издателя, което обвързва и авалиста А.С., и след получаване от последната на 6.02.17 на покана за доброволно изпълнение по вече образуваното изпълнително дело №.1034/16 на ЧСИ-с което у А.С. се е формирала представа за задължението към кредитора.

При тези обстоятелства е посочено, че за да бъде уважена претенция с правно основание чл.135 ЗЗД, следва да се установи, че ищецът има качеството на кредитор спрямо ответника, да е налице съществуващо вземане на кредитора спрямо ответника към момента на сключване на атакувания с исковата молба договор, обстоятелството, че извършването на определени правни действия от длъжника са довели до намаляване на имуществото му, поради което тези действия се считат за увреждащи интересите на кредитора, както и факта, че длъжникът е знаел за увреждането. В случая е налице неудовлетворено вземане на кредитора; с осъществената през 2018г. сделка от патримониума на длъжника се прехвърлят имуществени права, с което се намалява имуществото му-и следователно тя е увреждаща по отношение на ищеца /индиция за намерението за увреждане е и фактът, че А.С. се е разпоредила и с други свои имуществени права след авалиране на записа на заповед-от 2014г до 2018г./; същевременно, доколкото действието е възмездно и приобретателката е сестра на прехвърлителката, знанието за увреждане се предполага /чл.135 ал.2 ЗЗД/. На база подробно обсъждане на показанията на разпитаните свидетели - поотделно и в съвкупност, в това число при съпоставката им едни с други и с останалите доказателства и при посочване кои и защо кредитира и кои не, съдът е намерил, че презумпцията за знание не е оборена. Отразил е, че анализът на свидетелските показания сочи безспорно на влошени отношения между двете сестри, повод за които е бил процесният имот. Въпреки твърденията на разпитаните свидетели, че А. не е общувала със сестра си и майка си, презумпцията за знание по смисъла на чл.135 ал.2 ЗЗД с оглед родствените отношения между страните, обаче, не е приета за оборена и съдът не е изключил възможността приобретателката да е узнала за задължението на сестра си. Посочено е, че се касае за установяване на отрицателен факт при действието на презумпция, която ответниците не са оборили в рамките на процеса чрез пълно главно доказване, в това число до оборване не се е стигнало и при наличието на косвени доказателства, каквито са били ангажирани по делото - тъй като част от действията на страните, анализирани в тяхната съвкупност и при спазване правилата на формалната логика, водят до изводи в противовес на твърденията по оборване на чл.135 ал.2 ЗЗД. Фактът, че А. С. се е разпоредила първо със земеделските си земи, а след това е участвала като страна по процесната сделка, демонстрира действия, водещи до намаляване на имуществото на длъжника. Уговорката в нотариалния акт за разсрочено плащане на цената, след като приобретателката е работила години в Англия, за да плати дела на сестра си, а сестра й А. С. имала да връща заеми и й трябвали средства, сочи на предварителна договорка, за която обаче разпитаните пред първата инстанция свидетели не споменават-което поставя въпроса за лично договаряне между страните.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Допустимо ли е при оборване на презумпцията за знание, доколкото знанието за увреждането има субективен елемент, и в повечето случаи преки доказателства за наличието или липсата на знание не са налице, да се извърши посредством косвени доказателства?“; 2.“Допустимо ли е с косвени доказателства да се извърши пълно главно доказване?“ /реш. №.226/12.07.11 по г. д.№.921/10, ІV ГО, реш.№.31/9.03.12 по г. д.№.502/11, ІІІ ГО, реш.№.841/19.01.10 по г. д.№.3530/08, ІV ГО/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Съгласно цитираната от касатора практика когато доказването има за предмет факти, за които доказващият носи доказателствената тежест, то е главно; главното доказване трябва винаги да е пълно-т. е. да създава сигурно убеждение в съда в истинността или неистинността на съответното твърдение; пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства; доказването се осъществява с доказателствени средства, които са косвени, когато чрез тях се доказват релевантни факти, въз основа на които съдът може да направи логически извод за осъществяването на правнорелевантни факти; последните са такива факти от живота, от доказването на които може да се заключи, че определен факт, предвиден в хипотезиса на приложимата правна норма, се е осъществил; за да се постигне чрез косвени доказателствени средства пълно доказване, е необходима такава система от доказателствени факти, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил-т. е. косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт. Въззивната инстанция не е отричала горните постановки - нито излагайки изрични мотиви, нито при процедирането си във връзка с оценката на събраните доказателства. Съдът не е отхвърлил възможността презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД да бъде отречена чрез косвени доказателства, респективно чрез такива да се извършва пълно главно доказване. Това, което е приел, е, че въз основа на събраните доказателства не може да се направи извод, че установената от закона презумпция за знание е оборена. Въззивната инстанция е обсъдила всички събрани доказателства, в това число косвените – относно твърдени от ответницата факти, които според нея доказват несъмнено, че приобретателката не е знаела за намерението за увреждане. Преценяйки, обаче, последните, ведно с другите доказателства, е намерила, че са налице разминавания и индиции, които не могат да изключат липсата на знание у преобратетелката /т. е. от свидетелските показания, тълкувани във връзка едни с други и с останалите доказателства, в това число писмени, не може да се установи със сигурност, че приобретателката не е знаела/. Изложени са ясни мотиви, обосноваващи извода на съда защо приема, че не е налице такава система от доказателства, която да създаде сигурност, че фактът, индициран чрез съвкупността на доказаните доказателствени факти, наистина се е осъществил. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил даден доказателствен извод. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускането й до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Същевременно касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.846/14.10.24 по г. д.№.439/24 на ОС Бургас.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: