ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2835

Гр. София, 10.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 2183 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищците С. И. С. и С. Я. С. срещу решение № 73 от 01.04.2024 г. по гр. д. 455/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 934 от 09.08.2023 г. по гр. д. 2034/2021 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която са отхвърлени предявените от С. И. С. и С. Я. С. срещу „Обединена българска банка“ АД искове по чл. 439 ГПК за приемане за установено, че ищците не дължат на ответното търговско дружество олихвяема сума за главница в размер на 43 515,85 лева, ведно със законната лихва от 07.09.2021 г., която до постановяване на решението е 96,89 лева, неолихвяема сума за законна лихва в размер на 8 451,97 лева, неолихвяема сума за разноски по делото в размер на 1 152,49 лева, олихвяема сума за главница в размер на 26 080,13 лева, ведно със законната лихва от 07.09.2021 г., която до постановяване на решението е 58,76 лева, неолихвяема сума за законна лихва в размер на 5 154,09 лева, неолихвяема сума за разноски по делото в размер на 848,47 лева, неолихвяема сума за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, претендирани по изпълнително дело № 20218000400867 по описа на ЧСИ с peг. № 800, с район на действие Окръжен съд - Бургас, което производство е образувано въз основа на заповед за изпълнение № 2681 от 10.05.2012 г. по ч. гр. д. № 3967/2012 г. по описа на Районен съд - Бургас и изпълнителен лист от 15.05.2012 г. и заповед за изпълнение № 2658 от 11.05.2012 г. по ч. гр. д. № 3968/2012 г. по описа на Районен съд - Бургас и изпълнителен лист от 15.05.2012 г., поради погасяване на вземанията по давност, поради плащане и/или поради ненастъпил падеж.

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон. Излагат, че вземанията на ответника са погасени по давност, доколкото по първоначално образуваното изпълнително дело е настъпила перемпция на 21.01.2015 г., а новото изпълнително дело е образувано седем години по-късно, през който период е изтекъл установеният в закона 5 – годишен давностен срок. Считат, че във всеки случай на прекратяване на принудителното изпълнение се обезсилват по право всички изпълнителни действия, освен тези, от които трети лица са придобили права, като е без значение дали съдебният изпълнител ще постанови изричен акт за прекратяване на делото, а новата давност тече от последното по време валидно извършено изпълнително действие. Изтъкват, че е налице утвърдена съдебна практика, че извършването на частични плащания няма за последица признаването на цялото задължение, което признание да може да се приеме, че прекъсва давността относно цялото вземане. Сочат, че признанието трябва да е изрично – да е ясно кое вземане се признава, какъв е неговият размер и основанието за възникването му, каквото изявление поддържат, че не е правено от тях. Оспорват и изводите на въззивния съд, че по делото се установява, че вземанията на ответника са станали предсрочно изискуеми, като подчертават, че не са получавали изявление в този смисъл от ответника. Излагат доводи и за неправилност на изводите на съда относно дължим размер на главници и лихви по процесните договори за кредит, като сочат, че неясно остава как експертът е изчислил дължимите лихви и разноски. По тези доводи молят въззивното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което исковете им по чл. 439 ГПК да бъдат изцяло уважени.

В изложенията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не формулират правен въпрос. Повтарят поддържаните с касационните жалби оплаквания за неправилност на въззивното решение предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и практиката на ВКС по приложението им.

Ответникът по касация, “Обединена българска банка“ АД, в предоставения срок не депозира писмен отговор на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания съдебен акт, е приел, че по делото е безспорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че ищците са сключили договори за кредит с ответната банка, както и че през 2012 г. банката е пристъпила към принудително изпълнение, снабдявайки се със заповеди за изпълнение и изпълнителни листи. Намерил е за установено, че по образуваното изпълнително дело ищците са получили поканите за доброволно изпълнение на 14.08.2012 г., като не са възразили срещу заповедите за изпълнение и не са оспорили качеството си на длъжници. Изтъкнал е, че не се оспорва и обстоятелството, че на 25.01.2013 г. са подписани споразумения по двата договора за кредит, с които е постигнато съгласие между страните за доброволно издължаване на задълженията на кредитополучателя и с подписването им длъжниците са признали вземанията на „Обединена българска бана“ АД за безспорни и изискуеми, включително е призната настъпилата предсрочна изискуемост на вземанията на банката по двата договора за кредит. Подчертал е, че с подписването на двете допълнителни споразумения е прекъснат давностният срок поради признаване на вземанията от страна на длъжниците - чл. 116, б. “а“ ЗЗД. Добавил е, че липсва спор между страните и относно извършените от ищците плащания за погасяване на задълженията им през периода м. януари 2012 г. до м. септември 2021 г. Посочил е, че по образуваното изп. д. № 314/2012 г. са извършвани действия по принудителното изпълнение. Намерил е, че между страните липсва спор и по отношение на обстоятелствата, че поради настъпила перемпция по изпълнително дело № 314/12 г. с постановление от 08.10.2020 г. съдебният изпълнител е прекратил изпълнителното производство, както и че въз основа на същите изпълнителни листове на 09.09.2021 г. е образувано ново изпълнително дело № 867/21 г. Изтъкнал е, че с извършването на изпълнителни действия по тези две изпълнителни дела по смисъла на чл. 116, б. “в“ ЗЗД е прекъсвана давността, като съгласно чл. 117, ал. 1 ЗЗД от прекъсването на давността е започвала да тече нова давност, като петгодишният давностен срок е прекъсван многократно. Добавил е, че независимо от перемпцията предприетите по изпълнителното дело изпълнителни действия на общо основание имат прекъсващ давността ефект, като е подкрепил извода си с позоваване на практиката на ВКС по решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г. по описа на ВКС. Посочил е, че ако е поискано изпълнително действие, дори и след настъпила перемпция, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни, като правната последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено. Подчертал е, че новото искане прекъсва отново давността, независимо дали е образувано ново изпълнително дело. Обобщил е, че в процесния случай давността е прекъсвана с предприемане на всяко изпълнително действие и по двете изпълнителни дела, с признаването на вземанията посредством подписване на споразуменията от 2013 г., както и с извършените впоследствие плащания до 2021 г. По поддържаното възражение от ищците, че плащането на част от дълга не прекъсва давността, е намерил, че процесният случай не се влиза в конфликт с това разбиране, доколкото е осъществено плащане на погасителни вноски, продължило от 2012 г. до 2021 г., което не може да се отъждестви с частично плащане по дълга. По тези мотиви е намерил за неоснователно възражението на ищците, че вземанията на ответника са погасени по давност, като е препратил и към подробните мотиви на първоинстанционния съд. Позовал се е на събраното в първоинстанционното производство заключение по ССчЕ, което не е оспорено от страните, и като е кредитирал последното, е приел, че след приспадане на погасените главници по двата договора за кредит и двете споразумения към тях са останали непогасени главници, лихви и разноски в размерите, възприети от първоинстанционния съд, поради което е намерил обжалваното първоинстанционно решение за правилно и го е потвърдил.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Предвид нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Касаторите не са формулирали материалноправен или процесуалноправен въпрос. Именованото от тях „Мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване“ не съдържа формулировка на конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото, а съдържа единствено оплаквания, че въззивното решение е неправилно. Съобразно задължителните указания по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос. Върховният касационен съд не е длъжен да го извежда от изложението към касационната жалба, а може само да го поясни и конкретизира. Липсата на посочен материалноправен или процесуалноправен въпрос от касатора, съобразно разясненията по задължителния тълкувателен акт, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касаторите не сочат и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като при дължимата служебна проверка настоящият състав на съда намира, че същите не са налице.

По изложените съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация „Обединена българска банка“ АД. Не прави искане за присъждане на разноски и не доказва извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъди с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 73 от 01.04.2024 г. по гр. д. 455/2023 г. по описа на Апелативен съд - Бургас.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.