ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4083

гр. София, 14.12.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав: Председател:Емил Томов

Членове:Драгомир Драгнев

Геновева Николаева

като разгледа докладваното от Д. Д. К. гражданско дело № 20238002102094 по описа за 2023 година

приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Р. Б. и на А. Е. Д. срещу решение № 1328 от 16.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 8371 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-Б въззивен състав. Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди с твърдението, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

А. Е. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 20033654 от 03.05.2022 г., постановено по гр. д. 38961/2016 г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 44 състав, за отхвърляне на предявения от него срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 9 000 лева до пълния предявен размер от 12 000 лева.

Счита, че определеният размер на обезщетението е съществено занижен, не отговоря на действително претърпените вреди, не е съобразен изцяло с фактическата обстановка по делото, тъй като съдът не е взел предвид отражението върху професионалното развитие за ищеца, медийното отразяване на обвинението, както и степента на засягане на личния живот на ищеца във връзка с медийните публикации. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, съдържаща се в т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решения № 57 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4641/2015 г. на ІV ГО, № 709 от 15.11.2010 г. по гр. д. 178/2010 г. на ІІІ ГО, № 232 от 25.07.2011 г. по гр. д. № 1381/2010 г. на ІII ГО, № 365 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 5376/2014 г. на IV ГО, № 344 от 24.11.20141 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на IV ГО, № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV ГО, № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/20140 г. на IV ГО, № 169 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 4593/2017 г. на ІII ГО, № 41 от 12.03.2018 г. по гр. д. № 2208/2017 г. на IV ГО, № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV ГО, № 88 от 16.07.2018 г. по гр. д. № 4209/2017 г. на ІII ГО и др. Твърди също, че несъобразяването на цитираната практика относно критериите, които имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да приложи принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, представлява очевидна неправилност на въззивното решение, което е основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Прокуратурата на Р. Б. не взема становище по касационната жалба на А. Д.. На свой ред обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 20033654 от 03.05.2022 г., постановено по гр. д. 38961/2016 г. по описа на Софийския районен съд за присъждане на 9 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Желае да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1.Как се съотнася правната възможност „обикновени вреди“ да се предполагат /презюмират/ при неоснователно обвинение за конкретно престъпление, имайки предвид разрешението, дадено в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС относно необходимостта от установяване причинно-следствената връзка между неимуществените вреди и процесното обвинение, когато в периода на увреждането ищецът е търпял неимуществени вреди паралелно и от други водени против него неоснователни обвинения, по които е предявил отделни три искови молби, в които е заявил претенция за обезщетение за едни и същи по вид, характер и интензитет неимуществени вреди? 2.Как следва да се прилага указанието в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС за „глобално обезщетение“ при незаконно обвинение в повече от едно престъпление, по което в периода на водене на наказателното производство предмет обезщетение по конкретното гражданско дело са налице паралелно и други водени наказателни дела, по които ищецът е оправдан или производството е било прекратено и по повод на които ищецът е предявил отделни общо три искови молби /не е предявил общ иск за всички неимуществени вреди/ срещу ответника – Прокуратурата на Р. Б. в които е заявил претенция за обезщетение за едни и същи неимуществени вреди и допустимо ли е в подобна хипотеза обезщетението по конкретното дело да се определя, като се игнорира обстоятелството, че за същите неимуществени вреди ищецът вече е обезщетен по по-рано приключилите граждански производства?

3.Какъв е начинът за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли решаващият съд да обсъди всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение при определяне обезщетението за вреди от незаконно наказателно преследване, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД? По първия въпрос касаторът сочи противоречие между въззивното решение и решения № 55 от 11.03.2013 г. по гр. д. 1107/2012 г. на IV ГО и № 542 от 15.01.2013 г. по гр. д. 1568/2011 г. на ІV ГО. По втория въпрос се поддържа противоречие с решения № 162 от 14.06.2019 г. по гр. д. 300/2019 г. на IV ГО, № 359 от 25.09.2012 г. по гр. д. 1221/2011 г. на IV ГО, № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. 2516/2014 г. на IV ГО, № 480 от 23.04.2013 г. по гр. д. 85/2012 г. на IV ГО, № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. 593/2010 г. на IV ГО, № 449 от 16.05.2013 г. по гр. д. 1393/2011 г. на IV ГО, № 185 от 03.12.2015 г. по гр. д. 61/2015 г. на III ГО, № 216 от 28.11.2014 г. по гр. д. 1604/2014 г. на III ГО, № 61 от 28.04.2016 г. по гр. д. 4546/2015 г. на III ГО. По третия въпрос противоречието е с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като се посочва, че по отношение на този въпрос е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

А. Е. Д. счита, че няма основания за допускане на касационното обжалване по поставените от Прокуратурата на Р. Б. въпроси.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: С постановление от 13.05.2011 г. А. Е. Д. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4, вр. с ал. 3, вр. а ал. 2, вр. с чл. 20, ал. 2 НК, за това че в периода 22.11.2001 г. – 31.07.2002 г. в качеството му на длъжностно лице – член на Съвета на директорите на „Софийски имоти“ ЕАД, в съучастие като съизвършител с други членове на управителния орган, въпреки служебните си задължения не упражнил контрол върху работата на лице, на което е възложено управлението и разпореждането с обществено имущество, а именно изпълнителния директор на дружеството, във връзка със сключена от него неизгодна сделка за продажба на акции, като деянието е извършено умишлено, последвалата от него щета е в особено големи размери и представлява особено тежък случай. На обвиняемия е наложена мярка за неотклонение „подписка“. По внесен срещу десет лица, включително и срещу ищеца, обвинителен акт е било образувано н. о.х. д. № 5798/2011 г. по описа на Софийския градски съд. По делото били проведени четири съдебни заседания, в които ищецът и неговият защитник участвали. С протоколно определение от 30.10.2012 г. съдебното производство било прекратено, а делото - върнато на прокуратурата за отстраняване на процесуални нарушения. С постановление от 01.03.2013 г. /деловодно изведено с изх. номер от 14.3.2013 г./, влязло в сила на 26.3.2013 г., наказателното производство в частта му срещу ищеца и останалите осем членове на управителния съвет на дружеството било прекратено поради недоказаност на обвинението и били отменени наложените им мерки за неотклонение.

От справки от НСлС и от СДВР е установено, че в периода 2010-2011 г. срещу ищеца са били повдигнати и други обвинения, също по престъпни състави за умишлена безстопанственост в особено големи размери, по част от които наказателното производство е било прекратено, а по други е била постановена оправдателна присъда. От разпечатка от интернет страницата на прокуратурата е видно, че на 14.05.2010 г. и на 01.06.2010 г. била публикувана информация за внесени срещу ищеца обвинителни актове. Ищецът е встъпил в длъжност като адвокат на 10.12.2003 г., а на 01.02.2005 г. е сключил с "Екозона" АД договор за възлагане на управление, подновен за нов петгодишен срок на 01.02.2010 г. На 05.12.2011 г. ищецът уведомил председателя на съвета на директорите на дружеството за воденото срещу него наказателно производство. На 31.05.2012 г. общото събрание на акционерите на дружеството взело решение за освобождаване на Д. от състава на съвета на директорите. От събраните показния на св. Любимка Д. – съпруга на ищеца, които са кредитирани от съда като обективни, пълни, всестранни и логически последователни, е установено, че наказателното производство е разгласено по медиите, имало публикации на сайта на прокуратурата, като по този начин обвинението е станало достояние не само на негови близки, познати и роднини, но и на много други лица, включително такива, с които ищецът контактувал служебно. Това повлияло негативно върху емоционалното състояние на ищеца, отразило се сериозно на живота му, включително и на семейството му. Ищецът бил изолиран от обичайната си среда, приятели и клиенти се отдръпнали от него, пострадала професионалната му кариера като адвокат. Влошило се здравословното му състояние, започнал да приема лекарства за високо кръвно, както и за подпомагане на съня. Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Р. Б. за причинените от незаконно воденото наказателно производство неимуществени вреди на А. Д.. Присъдено е обезщетение за тези вреди в размер на 9 000 лв., а над тази сума до пълния предявен размер от 12 000 лв. искът е отхвърлен. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в тези части. За да определи като справедлив присъденият от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди от 9 000 лв., този съд е съобразил, че ищецът бил обвинен в извършване на престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК. Констатирал е от събраните свидетелски показания, че неоснователното обвинение се е отразило негативно върху личността на ищеца и неговото психическо състояние, повлияло е отрицателно както на неговия личен живот, така и на професионалната му кариера. Отчел е, че наказателното производство е продължило около две години, тоест се развило и приключило в разумен срок, както и че на ищеца е наложена лека мярка за неотклонение - „подписка“, която не е от естество да ограничи в значителна степен неговия личен и професионален живот. Взел е предвид, че ищецът не е бил осъждан. Софийският градски съд е посочил също, че за процесния период са се развили и други наказателни производства срещу ищеца за извършване на други престъпления, поради което обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи при отчитане на факта, че през този период ищецът е изпитвал тревога и безпокойство във връзка с хода на разследването и по тези други наказателни производства.

От тези мотиви на въззивния съд не се констатират основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от страните въпроси. Въззивният съд не е разрешил първия въпрос на Прокуратурата на Р. Б. относно необходимостта от установяване на причинно-следствена връзка между неимуществените вреди и процесното обвинение в противоречие с практиката на ВКС. Второинстанционното решение е съобразено напълно с приетите в т. 11 № 3/2005 г. на ТР №3 от 22.04.2004 г. и в ППВС № 4/68 г. указания. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди са отчетени всички установени по делото факти, които са от значение за тази преценка - обвинението е било за тежко престъпление, наказателното производство е приключило в разумен срок, по отношение на ищеца е била взета лека мярка за неотклонение, негативното влияние на незаконно обвинение върху личния и професионалния живот на ищеца, като е отчел, че през процесния период са водени и други наказателни производства срещу ищеца. В този смисъл обезщетението е присъдено за всички доказани вреди, чието настъпване е в причинно - следствена връзка с воденото наказателно производство, като обжалваното решение е мотивирано.

По втория формулиран от Прокуратурата на РБ въпрос освен принципната постановка за глобалното определяне на обезщетението, съдържаща се в т. 11 от ТР № 3/22.04.2004 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, е формирана и практика за случаите, при които е предявен иск за обезщетение за вреди от едно незаконно обвинение, когато са били повдигнати и други незаконни обвинения за същия период– решение № 34 от 15.04.2019 г. по гр. д. № 2821/2018 г., ІV ГО на ВКС, решение № 60174 от 03.08.2021 г. по гр. д. № 2982/2020 г. на ІІІ ГО на ВКС и други. В тези решения е прието, че когато искът е за присъждане на обезщетение въз основа на едно от незаконните обвинения, при установяване по делото, че срещу ищеца е имало и други обвинения, този факт е от значение както при изследване на причинно-следствената връзка, така и при съобразяване на критерия по чл. 52 ЗЗД. Условие за тази значимост е въпросът законни ли са били обвиненията да е вече разрешен с оглед целите на ЗОДОВ, с постановяване на влязла в сила оправдателна или осъдителна присъда, или при прекратяване на наказателното преследване с акт, довел до снемане на обвиненията при възникване на отговорност от страна на правозащитните органи за тях. Наличието на други обвинения е относимо като факт и без да е въведено като основание на иска, като при изследване на причинния процес и определянето на дължимото обезщетение по делото е от значение дали ищецът е вече обезщетен - изцяло или за част от вредите, които претендира, вкл. чрез иск за обезщетяване на вредите от тези други обвинения, производството по който е приключило с влязло в сила съдебно решение. В последната хипотеза съдът дължи да съобрази присъденото с влязло в сила решение обезщетение за неимуществени вреди при определяне на обезщетението - предмет на предявения пред него иск, като го приспадне, ако вредите са търпени през един и същи период от време, през който двете различни наказателни производства за различните престъпления са се движели паралелно и не могат да бъдат разграничени по двете производства, ако е установена причинната връзка. В случая въззивният съд, в съответствие с установената съдебна практика, е определил справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е отчел, че ищецът е изпитвал безпокойство и притеснение и по други, водени срещу него наказателни производства през процесния период. Поради това въпросът не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

И двете страни в производството поставят въпроса относно приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Прието е, че понятието не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Според установената съдебна практика обстоятелства от значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на мерките на процесуална принуда; броя и продължителността на извършените с участие на пострадалия процесуални действия; наличието на данни за причиняване на претендираните за обезщетяване вреди и от водени срещу ищеца други наказателни производства през процесния период; начина, по който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и др. фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. В разглеждания случай въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, а именно около две години, факта, че е била взета лека мярка за неотклонение - подписка, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищецът, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания, отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката и социалния му живот, факта, че през процесния период е изпитвал безпокойство и от други водени срещу него наказателни производства, тоест обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намаляването. Противно на тезата на Прокуратурата на Р. Б. не е нарушен критерият за съобразяване на обезщетението с жизнения стандарт в страната, не е пренебрегнато и обстоятелството, че за същия период от време са водени други наказателни производства, което е довело до намаляване на обезщетението. Именно затова присъденият размер, към който следва да се прибавят обезщетенията за другите незаконни наказателни производства, като общ сбор не е занижен с оглед накърняването на доброто име и професионалната компетентност на ищеца. По същата причина не могат да се сравняват получените обезщетения от други лица, имащи същото процесуално качество в наказателното производство и да се счита, че аналогични случаи не са сходно разрешени, както се твърди в изложението на касатора ищец. Следователно и по този общ на двете страни въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

Накрая, не е налице и твърдяната от касатора А. Д. очевидна неправилност на въззивното решение, която според него се състои в несъобразяване със съдебната практика относно критериите, въз основа на които се определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Такъв порок не може да се установи само от съдържанието на решението, а и не е налице по съображенията, изложени в предходния параграф. Не се установява грубо вътрешно противоречие на изводите на съда с правилата на формалната логика, не е приложена несъществуваща правна норма, нито е приложена правна норма противно на нейния действителен смисъл. Ето защо касационно обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.

При този изход на спора всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1328 от 16.03.2023 г., постановено по гр. д. № 8371 по описа за 2022 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II – Б въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.