О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60397 гр. София, 15.11.2021г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2885 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 263320/22.04.2021 г., подадена от С. Т. С., действаща като ЕТ „Луиза – С. Т. , чрез адвокат Р. Р., срещу решение № 260066 от 4.03.2021 г. по гр. д. № 565/2020 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 155 от 4.08.2020 г. по гр. д. № 822/2019 г. на Белослатинския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката искове, както следва: по чл. 108 ЗС, срещу В. И. Т. и Д. В. Т. - за признаване за установено, че ищецът притежава правото на собственост върху сграда „Краварник“ с площ от 791 кв. м, находяща се в ПИ с идентификатор **** по КККР на неурбанизираната територия на [населено място]; сграда „Кантар за коли 20 тона“ с площ от 174 кв. м, находяща се в ПИ с идентификатор *** по КККР на неурбанизираната територия на [населено място] и сграда „Маслен трансформатор“, намираща се в ПИ с идентификатор **** по КККР на неурбанизираната територия на [населено място], и за осъждане на ответниците да предадат владението на описаните имоти; по чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД, срещу В. И. Т. и Д. В. Т. - за прогласяване нищожността на договор, обективиран в нотариален акт № 113, том ІІ, peг. № 2405, н. д. № 231/29.03.2006 г. по описа на нотариус Г. Х., с който ответниците са придобили чрез покупко-продажба сграда „Краварник“ с площ от 791 кв. м, прогласяване нищожността на договор, обективиран в нотариален акт № 76, том VII, peг. № 3612, н. д. № 261/2.07.2004 г. по описа на същия нотариус, с който ответниците са придобили чрез покупко-продажба сграда „Кантар за коли 20 тона“ с площ от 174 кв. м и сграда „Маслен трансформатор“; по чл. 26, ал. 1, пр. първо ЗЗД, срещу В. И. Т., Д. В. Т. и Министерство на земеделието, храните и горите - за прогласяване нищожността на договор за замяна на недвижими имоти № 32/19.12.2007 г., по силата на който ответниците са придобили в собственост чрез замяна прилежащите терени към описаните по-горе три сгради, в частта му относно ПИ * по КВС на землището на [населено място], обл. В., в местността „Р“, с площ на имота 2 432 кв. м; по чл. 59 ЗЗД, срещу В. И. Т. и Д. В. Т. - за заплащане на обезщетение за ползването без основание за периода 14.06.2014 г. - 14.06.2019 г. на сграда „Краварник“, сграда „Кантар за коли 20 тона“ и сграда „Маслен трансформатор“, в размер на, съответно, 5 000 лв., 1 100 лв. и 50 лв., ведно със законната лихва от завеждане на делото до окончателното им изплащане; по чл. 64 ЗС, срещу В. И. Т. и Д. В. Т. - за определяне на прилежащата площ към сграда „Краварник“, сграда „Кантар за коли 20 тона“ и сграда „Маслен трансформатор“, необходима за използването на постройките според тяхното предназначение.

Въззивният съд е посочил, че в исковата молба се поддържа, че ищецът е придобил в собственост процесните три сгради на основание 3 бр. постановления за възлагане на недвижим имот от 17.06.2009 г. по изп. д. № 20067220400385 по описа на ЧСИ Г. Б., с район на действие Окръжен съд - Враца, влезли в сила на 19.03.2010 г., вписани в СВ на 15.12.2010 г. Придобитото по този начин право на собственост обуславя правния интерес от предявяване на иска с основание чл. 108 ЗС, както и на останалите искове.

С отговора на исковата молба ответниците са оспорили исковете с твърдения, че вписаната през 2003 г. възбрана, на която ищецът се позовава, е по изп. д. № 358/2003 г. по описа на съдебен изпълнител при Районен съд - Б. С. и е неотносима към изпълнителното дело, по което са издадени постановленията за възлагане, тъй като, от една страна, в нея не е упомената никоя от процесните три сгради, а от друга - поради факта, че липсва доказана връзка между изп. д. № 20067220400385 по описа на ЧСИ Г. Б., с район на действие Окръжен съд – Враца, и изп. д. № 358/2003 г. по описа на съдия изпълнител при Районен съд - Б. С., а вписването на възбрана по едно изпълнително дело не може да породи действие по друго такова. Направили са и възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Оспорват правото на собственост на ищеца и с доводи, че изп. д. № 358/2003 г. е било прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради неизвършване на изпълнителни действия от страна на взискателя в продължение на две години, поради което всички изпълнителни действия по него, вкл. възбраната, са изгубили своето правно действие.

О. М. на земеделието, храните и горите също оспорва предявения срещу него иск.

Окръжен съд – Враца е приел за установено по делото, че с договори, обективирани в нотариален акт № 113, том II, peг. № 2405, нот. д. № 231/29.03.2006 г. по описа на нотариус Г. Х., гр. Б. С., вписан в Служба по вписванията, и в нотариален акт № 76, том VII, peг. № 3612, нот. д. № 261/2.07.2004 г. по описа на същия нотариус, вписан в Служба по вписванията, ответниците по делото са придобили чрез покупко-продажба, съответно, сграда „Краварник“ с площ от 791 кв. м, сграда „Кантар за коли 20 тона“ с площ от 174 кв. м и сграда „Маслен трансформатор“. Продавачите по първия договор са се легитимирали като собственици с договор за покупко-продажба на първия имот, закупен от ТПЗТК „Алтимир-93“, с. Алтимир, обл. Враца, обективиран в нот. акт № 51, н. д. № 174/2006 г. на същия нотариус. Останалите два имота, предмет на делото, са закупени директно от ответниците от ТПЗТК „Алтимир-93“, с. Алтимир с нот. акт № 76, р. 3612, нот. д. № 261/2004 г. на нотариус Г. Х.. С договор за замяна на недвижими имоти № 32/19.12.2007 г., вписан в Служба по вписванията - гр. Б. Слатина, Т. са придобили в собственост и прилежащите терени към описаните по-горе три сгради.

Установено е, че по искане на ищеца е образувано изп. д. № 358/2003 г. по описа на съдебен изпълнител при РС - гр. Б. Слатина, с длъжник ТПЗК „Алтимир-93“, с. Алтимир. По искане на ДСИ, след молба на взискателя по изпълнителното дело, е вписана в Служба по вписванията - гр. Б. Слатина, под дв. вх. рег. № 3443, том I, № 43/5.11.2003 г., партида 3132, 10893, възбрана върху недвижимости на длъжника по делото, като под т. 8 от същата е описано: „Кравеферма, състояща се от девет сгради и кантар с обща площ 2 620 кв. м. находящи се в имот № * в землището на [населено място].“.

С три постановления за възлагане на недвижим имот от 17.06.2009 г., влезли в сила на 19.03.2010 г., вписани в СВ на 15.12.2010 г. по образуваното по молба на ищеца изп. д. № 20067220400385 по описа на ЧСИ Г. Б., на ЕТ „Луиза – С. Т. са възложени процесните три сгради.

Съгласно заключението от назначената по делото съдебно-техническа експертиза поземлените имоти, упоменати като местонахождение на процесните сгради в нотариалните актове за покупко-продажба на ответниците по исковата молба, са идентични с поземлените имоти, упоменати като местонахождение на същите сгради в трите постановления за възлагане на недвижим имот. Поземлен имот № *по КВС на землището на [населено място], който съгласно посочените постановления за възлагане е бил с площ от 75.645 дка, в процеса на оцифряване на парцеларните планове е разделен на нови 19 броя самостоятелни поземлени имоти.

Разпитаният по делото свидетел, доведен от ищеца, твърди, че към момента на издаване на постановленията за възлагане от ЧСИ Г. Б. процесните три сгради са били във владение на ответниците-физически лица. Съгласно показанията на доведените от ответниците трима свидетели, Т., като съпрузи, владеят процесните сгради от закупуването им и понастоящем, винаги явно и непрекъснато, като собствени; направили са в тях много подобрения и в тях развиват дейността си като земеделски производители - животновъди. Сградите били полуразрушени и ответниците ги възстановили. През цялото това време никой не е оспорвал правата им със самостоятелни претенции за тези имоти. Въззивният съд е посочил, че дава вяра на свидетелите, които добросъвестно са депозирали показания и последните се подкрепят и от останалите доказателства по делото. Окръжен съд – Враца е визирал, че споделя изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на предявените искове, като краен резултат, но при допълнителни съображения и мотиви, предвид събраните пред втората инстанция нови писмени доказателства на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Относно предявения ревандикационен иск въззивният съд е посочил, че за основателността му е необходимо ищецът да докаже кумулативното наличие на три предпоставки - че е собственик на процесните имоти, че ответниците ги владеят и че това владение е без правно основание. Приел е, че първата от тези предпоставки се установява и доказва от представените 3 бр. постановления за възлагане на недвижим имот от 17.06.2009 г. по изп. д. № 20067220400385 по описа на ЧСИ Г. Б., влезли в сила на 19.03.2010 г., вписани на 15.12.2010 г. За безспорно установено е намерил и владението на имотите от ответниците, считано от 2006 г. Визирал е, че според първоинстанционното решение правото на собственост на ищеца върху същите имоти, респ. постановленията за възлагането им, издадени от ЧСИ, биха били противопоставими на В. Т. и Д. Т. само при наличие на редовно вписана възбрана в рамките на изпълнителното дело, завършило с възлагане на имотите. С. Р. съд – Б. С. ЕТ „Луиза – С. Т. не е представил доказателства за връзката между двете изпълнителни дела, при което се налагал изводът за неотносимост на възбраната към делото на ЧСИ: на първо място - от самия неин текст, от който не можело да се направи обоснован извод, че тя се отнася до някоя от трите процесни сгради, и на второ място - от липсата на доказана връзка между изпълнителното дело, по което възбраната е вписана, и изпълнителното дело, по което са издадени от ЧСИ постановленията за възлагане на недвижими имоти. При наличието на тези факти първоинстанционният съд е приел, че ответниците по делото владеят процесните имоти на правно основание, произтичащо от двете сделки на покупко-продажба, по които те са купувачи. Поради липса на третата от изискваните предпоставки е намерил иска по чл. 108 ЗС за неоснователен.

Окръжен съд – Враца е съобразил събраните пред него нови писмени доказателства и е приел различна фактическа обстановка, водеща до същите правни изводи като краен резултат. Изложил е, че от представеното удостоверение, издадено от ЧСИ Г. Б. по изп. д. № 385/2006 г. се установява, че делото е образувано със страни: взискател – ЕТ „Луиза – С. Т. и длъжник - ТПЗТК „Алтимир-93“, въз основа на заверено копие от заявление за пристъпване към изпълнение и заверено копие от потвърждение за вписване в ЦРОЗ от 14.12.2001 г. Според отразеното в същото удостоверение, към изп. д. № 385/2006 г. е присъединено изп. д. № 484/2008 г. на същия ЧСИ, което е било образувано след прехвърляне на изп. д. № 358/2003 г. по описа на ДСИ при СИС при PC - Б. Слатина по молба на взискателя. Страните са едни и същи. Приложена е молбата на ЕТ „Луиза – С. Т. за прехвърляне на изп. д. № 358/2003 г. от СИС при PC - Б. Слатина на ЧСИ Г. Б., справка за наложената възбрана върху имоти на длъжника, между които и процесните, по изпълнителното дело на ДСИ, молба от 24.11.2008 г. Въззивният съд е заключил, че от представените пред него писмени доказателства се установява връзката между двете изпълнителни дела, респ. връзката между наложената възбрана върху процесното имущество и имуществото, възложено на едноличния търговец с трите постановления за възлагане. Посочил е, че липсват данни кога е образувано изп. д. № 385/2006 г. на ЧСИ, но от отразеното в представеното удостоверение може да се направи извод, че това е станало след 7.08.2006 г. Изп. д. № 484/2008 г. (старото дело на ДСИ № 358/2003 г.) е приложено към изп. д. № 385/2006 г. на 10.12.2008 г. Окръжен съд – Враца е посочил, че при тази фактическа обстановка е видно, че е налице конкуренция на права - ищецът се легитимира като собственик с трите постановления за възлагане от 2009 г., влезли в законна сила, а Т. - с договори за покупко-продажба, обективирани в цитираните по-горе нотариални актове от 2004 г. и 2006 г., по силата на които са закупили процесните имоти от продавачи след налагане на възбрана от ДСИ при СИС при PC - Б. Слатина. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК (чл. 347, ал. 1, б. „а“ от отм. ГПК) брани единствено правото на кредитора, вписал възбрана върху имот, да иска изнасянето му на публична продажба. Извън изпълнителния процес, обаче, кредиторът следва да зачита правото на собственост на третото лице. При конкуренция на придобити права върху недвижими имоти по силата на актове, подлежащи на вписване, следва да бъдат зачетени правата, придобити на основанието, вписано първо по време - в случая на В. Т. и Д. Т.. Към момента на придобиване на процесните имоти – 29.03.2006 г. и 2.07.2004 г., изп. д. № 385/2006 г. на ЧСИ не е било образувано. Т. е. не може да се приеме, че по същото към тези моменти е имало вписана възбрана по силата на присъединяване на изпълнителното дело на ДСИ в по-късен момент - 10.12.2008 г. Договорите на Т. са произвели своето вещноправно действие и са противопоставими на ищеца, присъединил се по делото в по-късен момент с изпълнителното дело, по което има вписана възбрана. Въззивният съд е приел, че вписаната възбрана по присъединеното дело на ДСИ не би могла да породи своето действие по делото на ЧСИ за минал период отпреди присъединяването. При така създалата се ситуация тя би могла да породи действието си и постановленията за възлагане да бъдат противопоставими на кредиторите-взискатели, респ. купувачите при публична продажба, единствено ако договорите на Т. бяха сключени след датата на присъединяването. Купувачът по постановление за възлагане не може да придобие нещо, което длъжникът не е притежавал към момента на влизане в сила на възлагателното постановление. Ако длъжникът не е бил собственик на имота, то постановлението за възлагане, макар и годно правно основание съгл. чл. 77 ЗС, няма вещнотранслативен ефект. При констатираната конкуренция на права, Окръжен съд – Враца е заключил, че приоритет имат правата на Т., чиито актове са вписани по-рано от присъединяването на изпълнителното дело на ДСИ и вписването на постановленията за възлагане. От друга страна, съдът е приел, че В. Т. и Д. Т. са придобили имотите и на основание давностно владение, продължило спокойно и необезпокоявано в продължение на повече от 10 години. Дори да се приеме, че към момента на придобиване на процесните имоти е била налице вписана върху тях възбрана по изпълнителното дело на ЧСИ, по което са издадени възлагателните постановления, според съда няма пречка имотите да бъдат придобити по давност, доколкото се касае до оригинерен начин на придобиване. Забраната за придобиване на възбранен имот по ГПК има предвид придобиване по деривативен начин. При оригинерните способи за придобиване правото на собственост това право се придобива самостоятелно и свободно от всякакви ограничения. Ето защо съдът е приел, че Т. владеят имотите на правно основание - като собственици, което обуславя неоснователност на предявения ревандикационен иск. Неоснователността на иска по чл.108 ЗС води до неоснователност и на останалите предявени искове. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Позовава се, на първо място, на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по следните процесуалноправни въпроси: 1. Правилно ли въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 452, ал. 2 ГПК съгласно изложените мотиви на стр. 6, последен абзац на въззивното решение. Наложената възбрана от 5.11.2003 г. разпростира ли се във времето от момента на налагането й до момента на извършване на публичната продан на имотите, предмет на възбраната. Визира се по тези въпроси противоречие с решение № 133/7.01.2020 г. по гр. д. № 3439/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което интересът на кредитора е защитен от разпоредбите на чл. 452 и чл. 453 ГПК, доколкото с вписването на възбраната всяко последващо разпореждане от длъжника-собственик с възбранения недвижим имот е непротивопоставимо на взискателя-кредитор, респ. и на присъединените кредитори. На тези лица биха били непротивопоставими и претенциите на трети лица спрямо възбранения имот, ако исковите молби, които те са предявили за защита на правото на собственост или друго притезателно право, подлежат на вписване, но не са вписани преди възбраната. Поради това действие на възбраната взискателят-кредитор, респ. и присъединените кредитори, ще могат в рамките на принудителното изпълнение да се удовлетворят от цената на имота, въпреки последващи разпореждания на длъжника и независимо от претенциите на трети лица към възбранения имот. В. на недвижим имот, наложена в хода на индивидуалното принудително изпълнение на парично вземане, както и такава, наложена за обезпечаване на принудителното събиране на парично вземане от имуществото на длъжника, гарантира сигурността на публичната продан от гледна точка на непротивопоставимостта на извършени от длъжника разпореждания със спорния недвижим имот след налагане на възбраната. В един по-широк смисъл наложената възбрана на конкретен недвижим имот защитава и интереса на кредитора с парично вземане, и интереса на купувача от публичната продан. Жалбоподателят твърди, че същото разрешение е дадено и в решение № 105/25.01.2018 г. по гр. д. № 4833/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което, ако вписаната възбрана не бъде вдигната при състояла се публична продан, то правото на собственост се счита към момента на публичната продан в патримониума на длъжника и ще премине по силата на закона към купувачите от публичната продан от датата на влизане в сила на постановлението за възлагане. Ето защо покупко-продажбата в хода на изпълнението е във „висящо“ състояние - състояние на висяща недействителност. Но от момента на заличаване на възбраната и саниране на сделката, правните последици настъпват с обратна сила, тоест те се считат за проявени от момента на сключването й, като по този начин сделката и нейното вписване бранят правата на купувачите и се явяват противопоставими на взискателите по изпълнението. В. по своето правно естество не създава право на предпочтително удовлетворяване на кредитора, който я е наложил. Тя е предназначена единствено да запази имота в патримониума на длъжника, за да може върху нея да се проведе принудително изпълнение за погасяване на задълженията на длъжника, и след като бъде заличена, тази нейна функция отпада с обратно действие. Ако вписаната възбрана не бъде вдигната (при състояла се публична продан), то правото на собственост се счита към момента на публичната продан в патримониума на длъжника и ще премине по силата на закона (арг. от чл. 496, ал. 2 ГПК, респ. чл. 384, ал. 2 ГПК (отм.) към купувачите от публичната продан от датата на постановлението за възлагане, съгласно отменения ГПК, а съгласно действащия ГПК - от датата на влизане в сила на постановлението за възлагане. Визирано е и решение № 129/30.06.2015 г. по гр. д. № 268/2015 г. на ВКС, І г. о., в което е прието, че на взискателите, както и на лицето, придобило правото на собственост върху принадлежащите на длъжника имоти след извършването на публичната продан, са непротивопоставими само извършените от длъжника след налагането на възбраната актове на разпореждане с имуществото, срещу което е насочено изпълнението. Разпоредбите на чл. 453, чл. 496, ал. 2 и чл. 498, ал. 2 ГПК установяват непротивопоставимост и уреждат правните последици на извършените от длъжника актове само по отношение правото на собственост, гарантирайки осъществяването на публичната продан и правото на купувача да придобие собствеността. 2. Допустимо ли е въззивният съд да признае права на собственост на първите двама ответници (по първоначалният иск) едновременно на две основания: първо - на основание, че те са придобили права на собственост по силата на сделки – покупко-продажби преди присъединяване на изпълнителното дело на ДСИ към изпълнителното дело на ЧСИ, но по време на действаща вписана възбрана, и второ - едновременно с това на основание придобивна давност; 3. Правилно ли въззивният съд е зачел стабилитета на продажбата - чл. 482 ГПК и чл. 496 ГПК, при така събраните доказателства и при липса на оспорване на продажбата по исков ред - чл. 496, ал. 3 ГПК; 4. Влязлото в сила постановление за възлагане завършва ли фактическия състав на проданта и ако след това изпълнението бъде прекратено, правата на купувача запазват ли се; 5. Текстът на чл. 427, ал. 5, изр. второ ГПК отнася ли се и до извършените изпълнителни действия от ДСИ по изпълнително дело № 358/2003 г. на ДСИ - [населено място] (а именно конкретните действия по вписване на възбраната по това производство) и до следващите изпълнителни действия, извършени от ЧСИ след като взискателят е поискал продължаване на изпълнителните действия от друг съдия изпълнител в същият район - чл. 427, ал. 5, изр. първо ГПК. Всички изпълнителни действия от образуването на изп. д. № 358/2003 г. на ДСИ - [населено място] (включително и наложената възбрана), до извършването на публичната продан относно спорните имоти през 2009 г., запазват ли своето действие и длъжен ли е правоприлагащият съд да се съобрази с тях. Жалбоподателят твърди и че атакуваното от него решение противоречи на ТР № 1/10.07.2018 г. по тълк. д. № 1/2015 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС. Позовава се на необоснованост и очевидна неправилност на въззивното решение. От ответниците-физически лица и от МЗХГ са постъпили отговори на касационната жалба, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба в частта по исковете по чл. 59 ЗЗД е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, предвид цената на претенциите, и следва да бъде оставена без разглеждане. В останалата част същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая една част от въпросите, формулирани в изложението (под №№ 1, 3, 5), нямат характера на такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и цитираното тълкувателно решение, а са по съществото на спора и предполагат подробен анализ на събраните по делото доказателства. Вторият въпрос е формулиран изцяло според становището на жалбоподателя и не съответства на приетото в атакуваното решение. Видно от последното, Окръжен съд – Враца не е заключил, че ответниците-физически лица са придобили спорните сгради едновременно на две основания, а е посочил, че ако се приеме, че е налице хипотезата на чл. 452, ал. 2 ГПК и придобивните сделки на Т. са недействителни спрямо едноличния търговец, то тогава последните се легитимират като собственици на основание давностно владение, продължило повече от 10 години. Въпросът под № 4 е поставен без връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина е ирелевантен. Освен това по отношение на част от решаващите мотиви на въззивния съд – за това, че по делото не се установява наложената възбрана да има за предмет процесните сгради, както и за изтекла придобивна давност в полза на В. Т. и Д. Т., които обстоятелства сами по себе си обосновават извод за неоснователност на претенциите, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са наведени никакви съображения.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Ответниците имат право на направените пред ВКС разноски. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на С. Т. С., действаща като ЕТ „Луиза – С. Т. , срещу решение № 260066 от 4.03.2021 г. по гр. д. № 565/2020 г. на Окръжен съд – Враца в частта на отхвърлените искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД И ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260066 от 4.03.2021 г. по гр. д. № 565/2020 г. на Окръжен съд – Враца в останалата му част.

ОСЪЖДА С. Т. С., действаща като ЕТ „Луиза – С. Т. , да заплати на В. И. Т. и Д. В. Т. разноски за адвокат пред ВКС в размер на 1 000 лв. (хиляда лева).

ОСЪЖДА С. Т. С., действаща като ЕТ „Луиза – С. Т. , да заплати на Министерство на земеделието, храните и горите юрисконсултско възнаграждение пред ВКС в размер на 100 лв. (сто лева).

Определението в частта за оставяне без разглеждане на касационната жалба и прекратяване на производството подлежи на обжалване от ЕТ „Луиза – С. Т. в 1-седмичен срок от съобщаването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: