Върховният административен съд на Р. Б. - Четвърто отделение, в съдебно заседание на седми ноември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: К. Х. Членове: М. Р. М. Р. при секретар И. А. и с участието на прокурора И. С. изслуша докладваното от съдията М. Р. по административно дело № 8172/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е касационната жалба, подадена от М. Махмуд, гражданин на И. Р. И. чрез процесуалния му представител адвокат Т. И., срещу решение № 4319/29.06.2023 г., постановено по адм. дело № 66/2023 г. по описа на Административен съд-София град. По подробно изложени съображения за неправилността на атакуваното решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон, се претендира неговата отмяна и постановяване на нов акт по същество на спора, с който да бъде уважена жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство.

Ответникът - заместник председателят на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет /ДАБ при МС/, чрез процесуалния му представител юрк. А. Г., в съдебно заседание по делото оспорва касационната жалба и отправя искане обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото приема, че касационната жалба като подадена от надлежна страна в законоустановения срок е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения:

С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. Махмуд, срещу решение №18017/ 09.12.2022г., издадено от заместник председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т.4 във връзка с чл. 8 и чл.9 и чл. 75, ал. 1, т.2 и т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ на лицето е отказано предоставянето на статут на бежанец и хуманитарен статут. Пред административния съд е събрана цялата административна преписка по издаване на процесния акт и е приета справка с вх. № ЦУ- 849/ 19.06.2023г. Въз основа приобщените по делото доказателства съдът приема за установени фактите и обстоятелствата така, както същите са отразени и в атакувания акт. Най-общо и с оглед правилото на чл. 220 АПК, следва да се отбележи, че установената от първата инстанция фактическа обстановка се свежда до следното: М. Махмуд пристига в България нелегално през 2022 г., задържан е и отведен в затворен център; за първи път подава молба до ДАБ за предоставяне на международна закрила, във връзка с която от административния орган е издадено обжалваното пред АССГ решение. Видно от данните по делото, в хода на административното производство с чужденеца е проведено интервю на 19.01.2022г., при което последният твърди, че е [заличен текст] още от ранна възраст. Според думите му не е имал проблеми в това отношение в Иран, където [заличен текст] е забранен, но искал да живее свободно и да показва чувствата си без да има проблеми. Твърди, че в университета се увличал от предмета философия и принадлежал към група без име, която се занимавала с философски въпроси. Според него членове на подобни групи могат да бъдат осъдени на смърт в Иран. Разказва, че веднъж е бил задържан заради присъствието си на среща на групата, бит е, а след това пуснат. При тези данни по делото, за да отхвърли предявената срещу процесния акт жалба административният съд приема, че решението на председателя на ДАБ е издадено от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в установената форма, в съответствие с приложимия материален закон и с неговата цел. Така мотивиран, съдът постановява атакувания пред настоящата инстанция съдебен акт.

Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, но при отчитане на следните допълващи мотиви:

Според чл. 8, ал. 1 и ал. 2 ЗУБ статут на бежанец в Р. Б. се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. За предоставянето на статут по ал. 1 е без значение обстоятелството дали чужденецът принадлежи към тази раса, религия, националност, социална група, или изразява политическо мнение, които са в основата на преследването. Достатъчно е органът или организацията, осъществяващи преследването, да смята, че чужденецът има такава принадлежност. Съгласно чл. 8, ал. 5, т. 1 ЗУБ действията на преследване могат да бъдат наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни.

Горепосочените разпоредби на Закона за убежището и бежанците, въвеждат в българското законодателство разпоредбите на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/ЕС/, поради което единствено прочитът им в контекста на транспонираните европейски правни норми и съобразно даденото им от Съда на Европейския съюз /СЕС/, задължително тълкуване, би могъл да разкрие най-добре истинския им смисъл и значение, а оттам - да предопредели правилното им приложение в контекста на фактическите установявания по делото. Следва да се има предвид и че в ЗУБ липсва легална дефиниция на понятието определена социална група, но според 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби /ДР/ на закона раса, религия, националност, определена социална група и политическо мнение или убеждение са понятия по смисъла на Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г., /позната още като Женевска конвенция/ и чл. 10, 1 от Директива 2011/95/ЕС. Съобразно чл. 10, 1, б. г от директивата, при оценяването на мотивите за преследване държавите-членки вземат под внимание, че една група се счита за определена социална група, когато по-специално нейните членове споделят една вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен, съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях, и тази група има собствена идентичност в съответната държава, защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество. Съответно - според чл. 10, 1, б. г, ал. 2 и 2 от Директива 2011/95/ЕС, в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, специфична социална група може да бъде и група, чиито членове имат като обща характеристика определена сексуална ориентация, при което когато се оценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, което е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика. Трайно застъпено в практиката на СЕС е и схващането, че наличието на наказателно законодателство, което е насочено конкретно към хомосексуалните лица, позволява да се установи, че тези лица трябва да се разглеждат като съставляващи отделна социална група, както и че сексуалната ориентация представлява характеристика, по която може да се определи принадлежността на молителя към определена социална група по смисъла на чл. 2, б. г от Директива 2011/95/ЕС, когато групата от лица, [заличен текст], се възприема от заобикалящото я общество като различна /решение от 07.11.2013 г. по дело С-199/12, т. 49, и решение от 25.01.2018 г. по дело С-473/16 г., т. 30/.

Също така, по аргумент от чл. 9, 1, б. а и б. б от горецитираната директива, за да бъде разглеждан като действие на преследване даден акт трябва да бъде достатъчно сериозен по своето естество или по повтаряемия си характер, за да представлява тежко нарушение на основните права на човека, и по-специално на правата, упражняването на които не е възможно да бъде ограничено по какъвто и да било начин по силата на чл. 15, 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/ или да представлява съвкупност от различни мерки, включително нарушения на правата на човека, която е достатъчно тежка, за да засегне отделно лице по начин, несравним с вече посоченото в б. а. Както в чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ, така и в чл. 9, 2, б. в от Директива 2011/95/ЕС е предвидено, че действия на преследване по смисъла на 1 от разпоредбата могат да приемат формата на наказателно преследване или наказания, които са непропорционални или дискриминационни. Но според практиката на СЕС за да бъде преследване по смисъла на чл. 1, раздел А от Женевската конвенция, дадено нарушение на основните права трябва да достигне до определена степен на тежест, а оттам и не всяко нарушение на основните права на търсещото убежище хомосексуално лице достига непременно тази степен на тежест. В тази връзка следва да се отбележи, че специфично свързаните със сексуалната ориентация основни права, каквото е правото на зачитане на личния и семейния живот, закриляно от чл. 8 ЕКПЧ, съответстващ на чл. 7 от Хартата на основните права на ЕС /Хартата/, разгледан евентуално във връзка с чл. 14 ЕКПЧ, послужил за модел на чл. 21, 1 от Хартата, не попадат в кръга на основните права на човека, за които няма никаква възможност за дерогация. Единствено наличието на законодателство, обявяващо за наказуеми [заличен текст], не би могло да се счита за акт, който засяга молителя толкова съществено, че да достига степента на тежест, която е необходима, за да се приеме, че тази наказуемост представлява преследване. В този смисъл, предвиденото от законодателна разпоредба наказание лишаване от свобода, с което се наказват [заличен текст], е възможно само по себе си да представлява акт на преследване, но само ако действително се прилага в приелата такова законодателство, страна на произход /решение от 07.11.2013 г. по дело С-199/12, т. 53 - т. 56/.

Така, с оглед установеното по делото от фактическа страна и направеният по-горе правен анализ, се налага изводът за правилността решението на административния съд, с което е прието, че не са налице основания за предоставяне на статут на бежанец по чл. 8 ЗУБ. Противно на изтъкнатите в касационната жалба оплаквания, данните по делото сочат единствено, че касаторът заявява принадлежност към ЛГБТ обществото, но не и че предвид тази си принадлежност при евентуално завръщане в държавата му по произход би бил изложен на преследване, като задължителна и необходима предпоставка за уважаване на молбата му за международна закрила. Твърденията на търсещото убежище лице относно сексуалната му ориентация, , представляват само отправна точка при оценяването на фактите и обстоятелствата, предвидени в чл. 4 от Директива 2011/95/ЕС, съответно в чл. 75 ЗУБ, но не са единствено подлежащото на преценка обстоятелство в производството за предоставяне на международна закрила. В разглеждания случай не се установява по отношение на чужденеца да е налице опасност от преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5, т. 3 ЗУБ и чл. 9, 2, б. в от Директива 2011/95/ЕС във връзка с даденото от СЕС задължително тълкуване на това понятие. Според настоящият състав събраните пред първата инстанция доказателства, в това число и приложената по административната преписка справка № ЦУ-168/16.03.2023г. съдържаща сведения за положението на представителите на ЛГТБ общността в Иран, не обуславят различен от приетия от административния съд извод. Обосновано в мотивите на обжалваното решение е споделена тезата на административния орган за противоречивостта, непоследователността и нелогичността на бежанската история на лицето, поради следното: Видно от данните от визираната справка, според иранските закони всички граждани от мъжки пол над 18 годишна възраст да трябва да служат в армията, като се изключат [заличен текст], тъй като същите се квалифицират като лица, страдащи от психически проблеми. Същевременно, обаче, М. Махмуд сам заявява, чее отбил военната си слежба от 20.09.2018г. до 19.05.2020г., или 21 месеца е служил в армията, което е в противоречие с тезата му, че принадлежи към [заличен текст]. Нещо повече, след ареста, за който жалбоподателят е разказал в интервюто си /по отношение на който, всъщност, не се твърди да има нещо общо с [заличен текст] и поведение на лицето/, М. Махмуд е бил почти веднага освободен от полицията и впоследствие, не е бил възпрепятстван от местните власти да напусне легално страната си. Иначе казано, дори и да се приеме, че в страната по произход на касатора самата принадлежност към [заличен текст] е инкриминирана, в каквато насока са подробните доводи на пълномощника на касатора в съдебно заседание, то установените по делото факти за безпроблемното, легално напускане на М. Махмуд на Иран, сами по себе си изключват възможността да се приеме, че е налице акт на преследване с изискуемата от националното и европейското законодателство степен на тежест.

В аналогичен смисъл е и решение № 2521/09.03.2023г. по адм. д. № 11824/2022г. на ВАС, четвърто отделение, постановено по сходен казус.

Настоящата инстанция счита за правилен и извода на административния съд, за липсата в случая на основания за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ. Установеното от фактическа страна въз основа съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, в т. ч. и приложената справка в настоящото производство за Иран от 26.09.2023 г., сочи, че по отношение на чужденеца не са налице предпоставките за предоставяне на международна закрила в никоя от предвидените в чл. 9 ЗУБ хипотези. Не са налице данни касаторът да е бил принуден да напусне Иран поради реална опасност от тежки посегателства, тъй като напускането на страната се дължи на лични причини - изтъкнатите доводи са, че чужденецът иска да живее като свободен човек и да изразява чувствата си, но същите не попадат в предметния обхват на ЗУБ, както правилно е констатирал и решаващият съд. Настоящата инстанция не споделя доводите в касационна жалба, че в мотивите на атакуваното решение не е изследвана цялостната обстановка в Иран, с оглед данните от приложените справки. Съдът е установил, че в Иран няма нито вътрешен, нито международен въоръжен конфликт, и обосновано е приел, че не е лице, което може да търси субсидиарна закрила съгласно чл. 15, буква в от Директива 2011/95/ЕО на Съвета от 13.12.2011г., тъй като не са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако се върне в страната си по произход, съществува реална опасност от тежки посегателства спрямо него, така както са определени в чл. 9, ал. 1 от ЗУБ и чл. 15 от Директивата. Видно е от доказателствата по делото, търсещия закрила не е имал никакви сериозни проблеми с официалните власти, както и, че спрямо него не съществува бъдещ или евентуален риск от посегателство. В конкретния случай, противно на твърдениятана касатора, не са налице предпоставки за възникването на обоснован страх от преследване и индивидуализиране на заплаха за живота на чужденеца. Не се установява спрямо него и да са налице сериозни и потвърдени основания да се счита, че единствено с присъствието си на територията на Иран той би бил изправен пред реален риск да бъде обект на заплаха, релевантна за предоставянето на хуманитарен статут. В тази връзка в атакувания съдебен акт са изложени конкретни, споделени от състава, мотиви, които на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК, не е нужно да бъдат повтаряни в настоящото решение.

По изложените по-горе съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила при направеното допълване на мотивите.

Ответникът не претендира разноски, поради което такива не му се дължат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4319/29.06.2023 г., постановено по адм. дело № 66/2023 г. по описа на Административен съд-София град.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ КРЕМЕНА ХАРАЛАНОВА

секретар:

Членове:

/п/ МИРА РАЙЧЕВА

/п/ МАРИЯ РАДЕВА