О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2353

гр. София, 15.05.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

разгледа докладваното от съдия Г. Н. гражданско дело № 2337 по описа за 2023 г., и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 1917 от 23.03.2023 г., подадена от Й. Т. П. чрез адвокат Е. В. от АК – Д. срещу въззивно Решение № 53 от 17.02.2023 г. по в. гр. д.№ 473/2022 г. на Окръжен съд – Добрич.

Ответникът по касация Държавен фонд „Земеделие” е подал отговор на жалбата чрез юрисконсулт Д. М.. Счита, че отсъства основание за допускане на обжалването. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 260008 от 17.01.2022 г. по гр. д.№ 245/2019 г. на Районен съд – Добрич в частта, с която е признато за установено по отношение на Държавен фонд „Земеделие”, че направеният от Й. Т. П. отказ от наследството, оставено от покойния й съпруг Г. К. П., който отказ с Определение № 3013 от 11.12.2018 г. по ч. гр. д.№ 5052/2018 г. по описа на ДРС на основание чл. 52 ЗН във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН е бил вписан под № 155 от 11.12.2018 г. в особената книга при ДРС, е нищожен поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2 предложение първо от ЗЗД във вр. чл. 44 ЗЗД; в частта, с която Й. Т. П. е осъдена да заплати на Държавен фонд „Земеделие” - гр. София следните суми: 16 160 лв. - главница по договор № 08136029 от 17.12.2008 г. за предоставяне на кредит на животновъдите за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти с ДФ „Земеделие” и седем анекса към същия договор, а именно: Анекс № 081360291 от 22.12.2009 г.; Анекс № 08136029 от 10.11.2010 г.; Анекс № 3 от 20.10.2011 г.; Анекс № 4 от 11.02.2013 г.; Анекс № 5 от 24.07.2014 г.; Анекс № 6 от 22.07.2015 г. и Анекс № 7 от 16.03.2016 г., сключени между ищеца и наследодателя на ответницата - Г. К. П. (починал на 15.05.2016 г.), заедно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаването на исковата молба (24.01.2019 г.) до окончателното плащане; сумата 974,99 лв. - годишна лихва от 6% върху размера на кредита за периода на срока на анекс № 4 от 11.02.2013 г. - за периода от 27.11.2012 г. до 29.11.2013 г.; сумата 717,10 лв. - годишна лихва от 4.5% върху размера на кредита за периода на срока на анекс № 5 от 24.07.2014 г. от 30.11.2013 г. до 25.11.2014 г.; сумата 644,60 лв. - годишна лихва от 4% върху размера на кредита за периода на срока на анекс № 6 от 22.07.2015 г. от 26.11.2014 г. до 25.11.2015 г.; сумата 644,60 лв. - годишна лихва от 4% върху размера на кредита за периода на срока на анекс № 7 от 16.03.2016 г. от 26.11.2015 г. до 25.11.2016 г.; сумата 2 953,70 лв. - лихва за забава върху размера на вземането за периода от 07.04.2017 г. до 24.01.2019 г.

Прието е, че по силата на договор № 08136029 от 17.12.2008 г. за предоставяне на кредит на животновъдите за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти, сключен между Държавен фонд „Земеделие” гр. София (в качеството на кредитор) и Г. К. П. от [населено място], общ. К., област Д. (в качеството на физическо лице-земеделски производител), между посочените субекти е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит. ДФ „Земеделие“ е предоставил кредит за закупуване на фураж и/или фуражни компоненти в размер на 16 160 лв. (т. 2.2.4 от договора). Първоначалният срок за възстановяване на кредита е до 20.12.2009 г. (т. 3.1.9). Със седем анекса от 2009, 2010, 2011, 2013, 2014, 2015 и 2016 г. падежът на задължението за връщане на кредита е променен многократно, като по последния анекс е уговорено връщане до 25.11.2016 г., т. е. към датата на предявяване на исковете вземанията са изискуеми.

Кредитополучателят Г. К. П. е починал на 15.05.2016 г. Негови наследници по закон са Й. Т. П. (съпруга) и децата му К. Г. К. и И. Г. К.. Съпругата и двамата низходящи са подали заявление вх.№ 23777 от 11.12.2018 г. по описа на ДРС за отказ от наследството на Г. К. П., който е вписан в особената книга при ДРС под № 155 от 11.12.2018 г.

Ищецът ДФ „Земеделие“ счита, че отказът от наследството на Г. К. П., извършен от ответницата Й. Т. П., е нищожен като лишен от предмет. Прието е, че този установителен иск на кредитор на починалия длъжник срещу наследник на последния, извършил отказ от наследството на длъжника, е допустим поради наличие на правен интерес за ищеца. Когато почине длъжник по едно правоотношение, неговите кредитори могат да насочат претенциите си към неговите наследници, ако те са приели наследството. Когато наследството не е прието, кредиторите разполагат с възможността да принудят наследниците в определен от съда срок да заявят дали приемат наследството или се отказват от него (чл. 51 ЗН). Когато наследниците вече са направили своя избор и са се отказали от наследството, кредиторът следва да използва процедурата по чл. 51 ЗН по отношение на призованите наследници от следващия ред и така до изчерпване на законните наследници и до преминаване на наследственото имущество към Държавата. Този път за защита е на разположение на кредитора само тогава, когато отказът от наследство е валиден. Ако отказът е недействителен, вкл. в хипотезата, в която преди извършването му наследството вече е прието, кредиторът не разполага с възможността по чл. 51 ЗН. За защита на правата си в този случай той може единствено да предяви установителен иск, с който да претендира прогласяване нищожността на отказа от наследство. За предявяване на такъв иск е налице правен интерес и кредиторът не може да бъде принуден да води други искове срещу наследниците, ако за защита на интересите му ще е достатъчно да се установи действителното правно положение, а именно, че отказът от наследство не е произвел действие и че наследството е прието. Съществува съдебна практика, че такъв иск е недопустим, ако е предявен от кредитор на наследника, доколкото този кредитор разполага за защита на правата си с иска по чл. 56, ал. 1 ЗН. Настоящата хипотеза обаче не е такава, тъй като искът е предявен от кредитор на длъжника-наследодател, а не от кредитор на наследника-ответник по исковете.

По съществото на спора е прието, че искът за прогласяване нищожността на отказа от наследство, извършен от ответницата Й. Т. П., е основателен. Приемането на наследство и отказът от наследство са безусловни и неоттегляеми. След надлежното им извършване се изчерпва възможността да се осъществи обратното волеизявление. Следващото по ред изявление няма предмет, поради което отказът от наследство е нищожен, ако преди това наследникът е приел наследството изрично или чрез конклудентни действия, показващи по недвусмислен начин воля за това. Когато наследството вече е прието от наследника е налице невъзможност на предмета на отказа. Приемането на наследството освен по реда на чл. 49, ал. 1 ЗН (чрез писмено заявление до районния съдия) може да се осъществи и чрез фактически и правни действия, които несъмнено предполагат намерението на наследника да приеме наследството (чл. 49, ал. 2 ЗН). Приемането на наследството следва да се изрази в активни действия, които водят до промяна в наследственото имущество: прехвърляне, изменение, ограничаване, погасяване или прекратяване на права и задължения на наследодателя, т. е. действията трябва да засягат пряко обема и размера на наследствената маса, а не да са действия на обикновено управление на наследственото имущество, свързани с неговата поддръжка, запазване, събиране на доходи и ползване.

В случая ответницата Й. Т. П. е подала заявление за вписване на обстоятелства относно прехвърляне и поемане на търговското предприятие на нейния наследодател Г. К. П., в качеството му на ЕТ „Петров-93-Г. П. , като съгласие за горното е дадено предварително от тримата наследници по закон чрез декларация от 30.11.2016 г. с нотариална заверка на подписите. Въззивният съд е приел, че поемането на предприятието на ЕТ по реда на чл. 60, ал. 2 ТЗ е действие на разпореждане с него в полза на единия от наследниците, т. е. няма характер на действие по обикновено управление, а е с характер на разпоредително действие по отношение на наследствената маса. Съдът е приел, че в този смисъл то е форма на приемане на наследството от поелата ЕТ наследница Й. П.. Поемането на търговското предприятие на ЕТ е вписано в търговския регистър на 06.12.2016 г., т. е. преди извършване от Й. П. на отказа от наследство, вписан в особената книга на ДРС на 11.12.2018 г. Тъй като отказът от наследство е извършен след приемане на наследството, то същият е нищожен.

За неоснователен е намерен доводът на ответницата, че горните й действия по отношение търговското предприятие на ЕТ не касаели наследството, останало от физическото лице Г. К. П.. По дефиницията на чл. 56 ТЗ едноличният търговец е физическо лице с местожителство в страната. Законът признава търговско качество на едно физическо лице, като по този начин разширява неговата правоспособност - освен да придобива граждански права и задължения, с признаването му за търговец за него се открива възможността да бъде страна и по правоотношения в търговското право. Нов правен субект обаче не възниква. Всички права и задължения във връзка с търговската дейност се обединяват от личността на лицето, признато за търговец. ЕТ е носител едновременно на търговски и граждански права и задължения. С едно и също имущество той отговаря по задълженията, произтекли от търговската му дейност, и от други имуществени отношения, в които влиза в частния си живот. При пълното съвпадение между персоналитета на ФЛ и ЕТ, придобитото от ЕТ имущество е част от наследството, оставено от ФЛ, и действията по приемане наследството на ЕТ са равнозначни на действия по приемане наследството на физическото лице.

Въззивният съд е приел, че при уважаване на главния иск за прогласяване нищожността на отказа от наследство не се дължи разглеждане на евентуалния иск за унищожаване на отказа.

След като отказът на Й. П. от наследството на длъжника по процесния договор за кредит е нищожен и не е породил правно действие, а останалите двама наследници по закон (низходящите на длъжника) са извършили валидни откази от наследството, по смисъла на чл. 53 ЗН задълженията на наследодателя Г. К. П., като пасиви на наследството му, са преминали в пълен размер към ответницата П. като единствен наследник, приел наследството. Същата отговаря за задълженията му по договора за кредит от 17.12.2008 г. изцяло. Осъдителните искови претенции не са оспорени от ответницата изрично по размер. Размерът им е установен чрез неоспореното заключение по допуснатата от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза при съобразяване на уговорките за размер на главницата и договорната лихва по договора и анексите към него. Задълженията са в претендираните размери с изключение на вземането за законната лихва за периода 07.04.2017 г. -24.01.2019 г., което е в размер на присъдената от районния съд сума от 2 953,70 лв. (вместо претендираната сума 3 546,23 лв.). Експертът е установил, че главницата от 16 160 лв. е била преведена на Г. К. П. в деня на сключване на процесния договор 17.12.2008 г., като длъжникът и наследниците му не са извършили плащания по погасяване на главницата и тя се дължи в пълен размер. По първите три анекса от 2009, 2010 и 2011 г. има плащане на договорната лихва от наследодателя П. на 03.01.2012 г. и 25.01.2013 г., но по останалите липсва плащане.

В касационната жалба и изложение към нея са поставени следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. „Действителен ли е отказът от наследство от страна на ответницата или недействителен, кога и в кой момент е станал недействителен и с какъв съдебен акт ?“;

2. „Спазена ли е процедурата по отказ от наследство и какъв е резултатът от нея ?; Валидно ли е заявлението на молителката по отказа от наследство, лично подписано и отправено до съда, в производство по вписване на отказ от наследство, и има ли значение какво имущество се включва в наследството ?; Има ли лична воля, подадена в писмен вид, и има ли правно значение за формата на заявлението за отказ от наследство въпросът дали в наследствената маса влиза и право на собственост върху недвижим имот или прехвърляне на фирмата на наследодателя ?; Може ли съдът да определя форма за действителност на едностранно волеизявление – в случая отказ от наследство, която законодателят не е предвидил в нормативен акт ?“

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторката въпроси.

Питанията по т. 1 нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, по повод на които да може да се допусне касационно обжалване. Отговорът на тези въпроси предполага преценка на правилността на въззивното решение, каквато преценка е недопустима в стадия на производството по чл. 288 ГПК. Несъответствието на формулираните въпроси с общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК).

Втората група въпроси, касаещи формата за валидност на волеизявлението за отказ от наследство по чл. 52 ЗН вр. чл. 49 ЗН, не са обуславящи изхода на спора по делото, тъй като не са били предмет на обсъждане. Въпросите не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд, че отказът от наследство е недействителен, тъй като е направен след извършване на действия по приемане на наследството. Тези изводи са съобразени с трайно установената практика на ВС и ВКС (напр.: Решение № 108 от 14.05.2016 г. по гр. д.№ 5913/2015 г. на ВКС, І г. о., Решение № 1225 от 28.01.2009 г. по гр. д.№ 118/2008 г. на ВКС, III г. о.). Съответствието между произнасянето на въззивния съд и относимата към казуса съдебна практика едновременно изключва възможност за допускане на съдебното обжалване както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 25, ал. 1 НЗПП касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 100 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 53 от 17.02.2023 г. по в. гр. д.№ 473/2022 г. на Окръжен съд – Добрич.

ОСЪЖДА Й. Т. П. ДА ЗАПЛАТИ на Държавен фонд „Земеделие” сумата 100 (сто) лева - юрисконсултско възнаграждение за защитата пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: