Р Е Ш Е Н И Е
№ 315
гр. София, 30.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
при участието на секретаря С. Т. като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2397 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.
С определение № 881 от 28.02.2024 г., постановено по настоящото дело, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение е допуснал касационно обжалване, по касационната жалба на А. А. с вх. № 1335/18.04.2023 г., на решение № 25 от 06.03.2023 г. по гр. д. № 2/2023 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е отменено решение № 522 от 16.11.2022 г. по гр. д. № 655/2022 г. на Районен съд – Търговище за отхвърляне на предявения по делото ревандикационен иск, като вместо това въззивният съд е признал за установено по отношение на И. А. А. и А. Х. А., че Л. И. М. и М. И. М. са собственици на имот, представляващ жилище, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, съгласно схема № 15-250951/26.05.2016 г. на СГКК - гр. Търговище - самостоятелен обект с идентификатор ***** с площ от 80.21 кв. м, построено в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ***, при граници и съседи: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта - няма, и е осъдил И. А. А. и А. Х. А. да предадат на Л. И. М. и М. И. М. собствеността и владението върху така описания имот, на основание чл. 108 ЗС; отменил е нотариален акт за собственост на недвижим имот № 158, том I, дело № 136/2022 г. по описа на нотариус с peг. № *, с който И. А. и А. Х. А. са признати за собственици на същия имот, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпроса: Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК, за проверка дали по него въззивното решение не влиза в противоречие с решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, І г. о.
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва изводите на съда, че тя и И. А. не са владели спорния имот, а са осъществявали търпими действия.
Насрещните страни Л. М. и М. М. считат жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:
Окръжен съд – Търговище е приел, че по делото не е спорно, че ответниците по делото И. А. А. и А. Х. А. са родители на ищцата Л. И. М.. През 1993 г., по силата на реституционен закон, на ищцата и родителите й била възстановена собствеността върху празно дворно място с площ от 605 кв. м, находящо се в [населено място], [улица], който факт се установява и от договор за прехвърляне на държавен недвижим имот на граждани от 13.12.1993 г., сключен между кмета на О. Т. от една страна, и ищцата и първия ответник, от друга. По силата на този договор ищцата придобила собствеността на 1/3 ид. ч. от мястото, а ответникът - 2/3 ид. ч. С нотариален акт № 7, том III, рег. № 3638, дело № 501/2006 г. по описа на нотариус Я. Б. ищцата, въз основа на дадените й пълномощни от страна на нейните родители, под формата на договаряне сама със себе си, се разпоредила в нейна полза с притежаваните от тях 2/3 ид. ч. от имота. Това се случило с договор за дарение, като по този начин тя придобила права по отношение на целия имот. Не се спори между страните и че ищците построили и са собственици на сградата в имота, в която е и процесното жилище, която съгласно приложените писмени доказателства - удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж № РВЕ-01-1/12.01.2009 г., издадено от гл. архитект на О. Т. била въведена в експлоатация през 2009 г. Съгласно приложената схема № 15-250951/26.05.2016 г., издадена от СГКК - гр. Търговище, процесното жилище е отразено в КК на града като самостоятелен обект с идентификатор. 73626.509.534.1.4 с площ от 80.21 кв. м, построено в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ***, при граници и съседи: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта - няма.
Съдът е приел, че от гласните доказателства по делото се установява, че от построяването на сградата през 2009 г. ответниците били допуснати от ищците в един от техните апартаменти и оттогава и към момента упражняват фактическата власт спрямо него. Установява се още, че ответниците извършили редица ремонтни дейности по довършването и привеждането на имота в състояние, годно да се обитава. Въззивният съдебен състав е посочил, че в тази част показанията и на двете групи свидетели са безпротиворечиви и последователни. Свидетелите, сочени от ответниците, установяват, че последните дарили на ищцата свой имот, за да може тя да построи жилищна сграда в него, като уговорката била да им прехвърли собствеността върху едно от построените жилища. Поради тази причина, родителите на ищцата започнали да обзавеждат жилището, в което тя ги допуснала, и да го привеждат в състояние, годно за обитаване. Въпреки уговорката, Л. М. отлагала във времето и не изпълнявала поетото обещание. През годините родителите й продължавали да живеят в имота, като за няколко месеца пребивавали при другата си дъщеря в Р. Т. В процесния имот отсядали и приятели на ищцата, като родителите й не се противопоставяли на това. Въззивният съд е приел, че след обсъждане поотделно и в съвкупност, и преценка съгласно чл. 172 ГПК, следва да кредитира показанията на свидетелите и на двете страни, тъй като между тях не е налице противоречие за общите факти; разказът на свидетелите е логичен и последователен.
Окръжен съд – Търговище е посочил, че предвид фактите, се поставя въпросът дали ответниците са владелци или държатели на спорния имот, съответно в тяхна полза текла ли е придобивна давност от момента, в който са установили фактическата власт по отношение на него. Приел е, че няма спор, а и съзнанието на ответниците е било през годините, че построената сграда и жилищните имоти в нея са собственост на тяхната дъщеря и съпруга й - ищците. Поради естеството на техните семейни отношения, ищцата ги е допуснала в имота си, но това им придава качеството на държатели. Очевидно е от поведението й, че тя е възприемала имота като свой и бранейки собствеността си, е отказвала да изпълни уговорката между нея и родителите й да им учреди права върху него, а за наличието на такава уговорка сочат показанията на свидетелите на ответниците. Според въззивния съд, в конкретния случай става въпрос за извършването на т. нар. търпими действия, предвид установените близки родствени отношения между страните. В тази връзка се е позовал на практика на ВКС относно търпимите действия, съгласно която става дума за фактически състояния, при които се извършват действия спрямо вещ, без те да произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски или други лични отношения. Търпими според правната теория са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той търпи да се извършват поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения. Пример за такива действия е, когато някой разреши друг да се настани временно да живее в неговата къща. Търпимите действия са именно действия, а не фактическа власт, поради което и не могат да са основание за придобиване на владение. Съдът е приел, че имайки яснота, че имотът е на дъщеря им, ответниците са предприели ремонтни дейности в него. Поддържането на имота, привеждането му в състояние, годно за обитаване, оборудването му с необходими за нормално живеене в битово отношение домакински уреди, извършено от ответниците по иска, представлява израз на държане на този имот. Тези действия имат за цел да облекчат обитаването на ответниците и не могат да бъдат възприети като манифестиране спрямо ищците на субективното им отношение за своене на имота. Съдът е посочил и че регистрация на административния адрес на имота също не е доказателство за установено владение. Изложил е, че индиция в тази насока би било откриване на партида за електричество и вода в имота на името на ответниците, но доказателства в тази насока не са представени. Визирал е, че извършените ремонти са имали за цел създаване на обикновени удобства на обитателите, като пораждат облигационни отношения между страните, а не са действия по демонстрация на намерението да се свои вещта.
Окръжен съд – Търговище се е позовал на решение № 159/14.06.2013 г. по гр. д. № 1492/2013 г. на ВКС, ІІ г. о., съгласно което лицето, което е било допуснато до имота със съгласие на собственика с уговорката за ползване (при т. нар. търпими действия), е само държател на имота, дори при наличие на уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост. Такава уговорка изначално изключва владение, с оглед на това, че от самото начало на установяване на фактическата власт лицето, допуснато в имота, е със знанието, че правото на собственост принадлежи на други лица и липсва субективният елемент за своене. Очакването за придобиване на правото на собственост въз основа на сделка изключва намерението вещта да се свои преди това. Държателят упражнява фактическата власт със знанието, че вещта не му принадлежи, но е с очакване, че ще придобие собствеността в бъдеще. Въззивният съд е посочил, че наличието на такава уговорка между страните се установява от свидетелските показания, а и се твърди от самите ответници по иска. Те аргументират с нея намерението си за своене на имота, но по същество такава уговорка изключва подобно намерение. Държателят упражнява фактическа власт върху вещта за другиго, а не за себе си, и затова по отношение на него презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение. За да придобие качеството на владелец, държателят следва да промени субективното отношение към вещта и то по начин, по който да стане достояние на собственика на имота, че неговото владение е отблъснато. В този смисъл субективното отношение на ответниците към имота като към техен не е достатъчно, за да се установи трансформиране на упражняваната фактическа власт във владение; то следва да намери външна изява чрез конкретни действия, които недвусмислено говорят за такава промяна. Не на последно място, тези действия следва да са осъществени така, че да станат известни на собственика. Едва след като бъде обърнато по този начин намерението на държателя, за него би могла да започне да тече придобивна давност и да намери приложение презумпцията на чл. 68 ЗС.
Съдът е изложил, че действия, характеризиращи поведение на явно демонстриране своене на имота от 2009 г., когато са установили фактическа власт върху него, до момента, в който са се снабдили с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка - 13.05.2022 г., ответниците не са извършвали, съответно в тяхна полза не е текла придобивна давност. И. А. и А. А. са променили своето намерение и са започнали да владеят имота за себе си, като явно са демонстрирали това, именно при снабдяването с нотариалния акт. Приел е, че оттогава в тяхна полза е започнала да тече давността, но не е изтекъл нужният срок.
Като последица от основателността на ревандикационния иск, съдът е намерил, че на отмяна подлежи издаденият в полза на ответниците нотариален акт за собственост на спорния имот.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият съд намира следното:
Във визираното от А. А. решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, І г. о., като са цитирани и други решения на ВКС, посочени в изложението на жалбоподателката, е прието, че решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, като съдът определя силата, с която страната по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност, което означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован, или такива, които вредят на противната страна, но преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Изводът защо следва да бъде дадена вяра на показанията на един свидетел, а на друг не, следва да се основава на анализ на показанията на всички свидетели, включително с оглед възможността да възприемат определени факти пряко и непосредствено, с оглед условията, при които са възприели тези факти, както и с оглед на обстоятелството дали всички, респ. част от свидетелите, са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, тъй като обстоятелството, че единият свидетел твърди нещо различно от това, което казва другият свидетел, само по себе си не може да обуслови извода, че казаното от последния не отговаря на истината. С оглед на това, показанията следва да бъдат съпоставяни и с данните за релевантните факти, съдържащи се в останалите събрани по делото доказателства.
В горния смисъл е и утвърдената практика на ВКС по чл. 290 ГПК. Така, в решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г., І г. о. и решение № 50084/30.11.2022 г. по гр. д. № 3966/2021 г., ІІ г. о. и др. е прието, че при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Той следва да изложи аргументи налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако се приеме, че свидетелските показания са достоверни, като основани на лични и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани.
В настоящия случай въззивният съд е дал вяра на свидетелите и на двете страни по спора, въпреки че между тях съществуват противоречия, и въпреки данните за заинтересованост на някои от тях по смисъла на чл. 172 ГПК. Като не е отчел тези противоречия, същият не се и мотивирал на кого дава вяра и защо. Ето защо съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, визирана по-горе.
По основателността на касационната жалба:
По делото се установява по категоричен начин, че процесният апартамент е построен в жилищна сграда, разположена в имот, собственост на Л. М., като тя е получила 1/3 ид. ч. от последния по силата на договор с О. Т. от 13.12.1993 г. и 2/3 ид. ч. - по силата на дарение от своите родители И. А. и А. А., извършено в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД – нотариален акт № 7, том ІІІ, рег. № 3638, дело № 501/2006 г. Жилищната сграда, състояща се от три етажа, е въведена в експлоатация с удостоверение № РВЕ-01-1/12.01.2009 г. За изграждането на сградата Л. М. е ползвала банкови кредити, обезпечени с договорна ипотека.
По делото са приети писмо рег. № 363000-15281/13.06.2022 г. и справка към удостоверение рег. № 363000-23952/20.09.2022 г., изходящи от Областна дирекция на МВР – Търговище, от които се установява, че И. А. и А. А. са пътували многократно до Р. Т. в периода от 05.12.2014 г. до 24.11.2021г.; периодите на отсъствие от Р. Б. варират от часове до четири-пет месеца, като дългите отсъствия са основно през студените месеци на годината.
От представени 2 бр. удостоверения за промени на постоянен адрес е видно, че И. А. и А. А. са се регистрирали на адрес: [населено място], [улица], на 06.07.2010 г.
Съгласно гаранционни карти и фискални бонове, представени от А., на 17.06.2009 г. И. А., посочен като живущ на [улица], е закупил 2 бр. врати, а през 2010 г. и 2012 г. – електроуреди, мивка, кран за баня. С вносна бележка от 09.01.2019 г. А. А. е внесла по сметка на „Аресгаз” ЕАД, по клиентски номер на името на Л. М., сума в размер на 1365.28 лв.
По делото са разпитани шестима свидетели, като в показанията им по някои от релевантните за спора въпроси се констатират съществени различия, като по този начин са обособени две групи свидетели – едната включваща С. Б., Ф. И. и А. А., а другата – Х. И. и Й. И..
Настоящият съд не кредитира показанията на свидетелите Х. И. (зет на ищците) и Й. И. (дъщеря на ищците) в частта, според която А. и И. А. повечето време от годината прекарвали в Турция, като в отсъствието им апартаментът се ползвал и от посочените двама свидетели, както и от приятелки на Й. И. и Л. М. и от други хора; никога А. и И. А. не били поставяли въпрос да им бъде прехвърлена собствеността на апартамента. Тези показания изхождат от лица, които поради роднинската си връзка с ищците са пряко заинтересовани от изхода на спора в полза на последните, и не се подкрепят от другите доказателства по делото. Те влизат в посочената част в противоречие с показанията на свидетелите С. Б. (съпруг на малката дъщеря на И. и А. А.), Ф. И. (работил заедно с И. в ОП „БКС“) и А. А. (брат на И. А.), съгласно които дарението през 2006 г. било извършено в полза на Л. М. с устната уговорка, че впоследствие родителите й ще получат един от апартаментите в бъдещата сграда; И. и А. направили всички довършителни работи в жилището, обзавели го и заживели в него от построяването на сградата, като се чувствали негови собственици; често се говорело за прехвърлянето на апартамента, но ищците отлагали да го сторят; пред С. Б. и А. А. ищците казвали, че апартаментът е на А. и И. А., като това ще бъде оформено и по документи. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение кредитира показанията на свидетелите С. Б., Ф. И. и А. А., тъй като те взаимно се подкрепят и са в синхрон, основани са на лични и непосредствени впечатления, събирани в продължителен период от време, и защото няма основание да се съмнява в достоверността на изявленията на последните двама - не може да се приеме, че те са заинтересовани от изхода на делото или проявяват особено пристрастие към някоя от страните, пречещо на обективността им. По въпроса за пътуванията до Р. Т. и пребиваването там представените документи са в подкрепа на тези показания и опровергават показанията на свидетелите Х. И. и Й. И., че жалбоподателите повечето време са прекарвали в Р. Т.
Въз основа на показанията, на които дава вяра, както и на останалите събрани доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият съд приема, че по силата на уговорката между страните по делото, веднага след построяването през 2009 г. на жилищната сграда в [населено място], на [улица], Л. М. и М. М. са предали на И. А. и А. А. с конклудентни действия владението върху апартамента на третия етаж. За да направи извод за предаване на владението, съдът съобразява, че съгласно събраните доказателства жалбоподателите не са завладели имота, а са били допуснати в него от собствениците М., без допускането да е по силата на някакъв договор, който да ги прави негови държатели. Същевременно извършените от И. А. и А. А. действия по довършването и привеждането на апартамента в състояние, позволяващо ползването му за жилищни нужди, обитаването му за период по-дълъг от 10 години, не могат да бъдат квалифицирани като търпими действия. Съгласно утвърдената практика на ВКС (напр. решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г., I г. о. и решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, I г. о.), търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот и които се извършват с изричното или предполагаемо негово съгласие, поради обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, близки приятелски, съседски или роднински отношения. Тези действия не са фактическа власт, не почиват на договор между страните, не представляват упражняване на права и се характеризират с откъслечност и несистемност. При така даденото описание в цитираната съдебна практика на т. нар. търпими действия, е видно, че извършеното от А. не съответства на него, а осъществява състава на владението. Установените по делото факти и обстоятелства сочат, че очевидно по волята на Л. М. и М. М., като собственици, И. А. и А. А. са получили, след построяването на жилищната сграда, владението върху процесния апартамент, като това обяснява защо същите веднага са започнали да се отнасят към него като към свой, без противопоставянето на собствениците му – довършили са го според предпочитанията си и са заживели в него, афиширали са пред близки и познати, че това е техен имот.
При това положение, след като от самото начало упражняването на фактическата власт от А. е започнало като владение, с изтичането на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС те са станали собственици на апартамента. В такава хипотеза не е необходимо да се манифестира намерение за своене, за да се осъществи фактическият състав на придобивната давност, тъй като действа презумпцията на чл. 69 ЗС.
По изложените съображения предявеният иск по чл. 108 ЗС се явява неоснователен.
Изложеното обуславя отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за отхвърляне на ревандикационната претенция срещу А. А., както и срещу И. А. – предвид разпоредбата на чл. 271, ал. 3 ГПК, доколкото същите се явяват необходими другари (ТР № 3/29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС).
Предвид изхода на спора, А. А. и И. А. имат право на направените разноски по делото, вкл. заплатеното възнаграждение на един адвокат, като за производството пред ВКС следва да бъдат присъдени само разноските, направени във връзка с касационната жалба, по която е допуснато касационното обжалване. При това положение, А. А. има право на разноски за първата съдебна инстанция в размер на 1000 лв., за втората – в размер на 1909.06 лв., а за касационната – в размер на 3528.50 лв. Дължимите на И. А. разноски, са: 1000 лв. за производството пред Районен съд – Търговище и 1909.06 лв. за производството пред Окръжен съд – Търговище.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 25 от 06.03.2023 г. по гр. д. № 2/2023 г. на Окръжен съд – Търговище, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. И. М., ЕГН [ЕГН] и М. И. М., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], срещу И. А. А., ЕГН [ЕГН] и А. Х. А., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], иск с правно основание чл. 108 ЗС - за признаване за установено правото на собственост и за предаване владението върху имот, представляващ жилище, с административен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, представляващо самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-18/17.06.2005 г. на изп. директор на АГКК, с площ от 80.21 кв. м, построено в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ***, при граници и съседи: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта - няма, като неоснователен.
ОСЪЖДА Л. И. М. и М. И. М. да заплатят на И. А. А. разноски по делото в размер на 2909.06 лв. (две хиляди деветстотин и девет лева и 6 ст.).
ОСЪЖДА Л. И. М. и М. И. М. да заплатят на А. Х. А. разноски по делото в размер на 6437.56 лв. (шест хиляди четиристотин тридесет и седем лева и 56 ст.).
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: