О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60758

София, 09.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г. о.в закрито заседание на трети ноември през две хиляди и двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като изслуша докладваното от съдията С. Б. гр. дело № 2043 по описа за 2021 год. за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Ю. Б. АД [населено място] срещу решение № 262036 от 26.03.21г. по в. гр. дело № 5967/20г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 90009 от 16.05.20г. по гр. дело № 24846/18г. на Софийски районен съд,28 състав в обжалваните му части.С него, по предявени искове от И. П. П. от [населено място] срещу „Юробанк“АД с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД вр. с чл.146 ал.1 и чл.143 ЗЗП, е прогласена нищожността на клаузите на чл.1 ал.1 /в частта „кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове/, чл.3 ал.5, чл.6 ал.2 /в частта на изр.1 „швейцарски франкове“ и на изр.2/, чл.6 ал.3, чл.12 и чл.24 ал.1 и ал.2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL39275 от 18.07.08г. между страните.Ответникът „Юробанк“АД е осъден да заплати на И. П. П. на основание чл.55 ал.1 ЗЗД следните суми : 4501.99 швейцарски франка, представляващи разлика между предварително договорените анюитетни вноски и заплатените завишени вноски по договора за кредит, считано от 6.01.2011г. до 5.12.2016г.,ведно със законната лихва върху сумата, считано от 7.03.17г. до окончателното изплащане; 20272.88 лв, представляваща платена без основание за периода от 6.01.2011г. до 5.12.2016г. сума по договор за банков кредит за ремонт на недвижим имот № HL39275 от 18.07.08г., формирана в резултат на валутната разлика между швейцарски франк и евро, ведно със законната лихва, считано от 7.03.17г. до окончателното изплащане. Със същото решение е прието за установено, че И. П. П. не дължи на ответника „Ю. Б. АД сумата от 23 94.46 швейцарски франка, както и сумата от 4181.95 лв поради извършено прихващане.

Касаторът поддържа основанието по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1.В хипотезата на банков кредит, по който цялата сума реално е предоставена на разположение на кредитополучателката и е използвана от нея в разервната валута на страната /евро/, а не в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, уговорена в договора за кредит, и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута /швейцарски франкове/, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната /евро/ и в коя валута се дължи връщането на кредита; 2. Уговорена ли е на ясен и разбираем език и трябва ли да се разглежда въпросът за евентуална нейна неравнопоставеност, клауза в договор за кредит, по който кредитополучателят е потребител, която клауза предвижда, че кредитът се предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на определена сума в резервната валута на страната /евро/.

Ответницата по жалбата И. П. П. чрез адв.Д. Ф. счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ го., като прецени наличието на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, приема следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че на 18.07.08г. между страните е бил сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на И. П. кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на стойността на швейцарски франкове на 65 000 евро, по курс „купува” за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, от които равностойността на швейцарски франкове на 13446 евро по курс „купува“за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита –за покупка на имот и равностойността на швейцарски франкове на 51554 евро по курс „купува“ на швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита – за други разплащания, като са подписали приложение № 1, неразделна част от договора, в което е посочен приложимия към същата дата курс „купува” за швейцарския франк.Кредитополучателят се е задължил да върне кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 360 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихви, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план/приложение № 2/.В заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът е кредитирал, вещото лице е представило в табличен вид разликата в курса на швейцарския франк и еврото спрямо лева за процесния период и е изчислило надплатените суми в резултат на курсовите разлики.Установено е още, че ищецът реално се е разпореждал с кредита в евро, независимо, че уговорката е в швейцарски франкове, поради служебно извършено от банката превалутиране от швейцарски франкове в евро.В чл.6 ал.2 от договора е посочено, че погасяването на кредита се извършва в швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева и ли евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ за швейцарския франк към евро.

Исковата претенция се основава на начална липса на основание на банката да получи претендираните суми, която съдът е квалифицирал по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД.

От правна страна въззивният съд е приел, че посочените в исковата молба клаузи от процесния договор /чл.3 ал.5,чл.6 ал.2 и ал.3,чл.12 и чл.24 ал.1 и ал.2/ не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146 ал.2 ЗЗП,тъй като са част от стандартни, предварително изготвени типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е могъл да влияе върху съдържанието им, поради което ищецът може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП,който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5.04.93г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.Посочено е, че по силата на чл.147 ал.1 ЗЗП, клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение следва да намери приложение императивната норма на чл.147 ал.2 ЗЗП, според която при съмнение относно смисъла на определено условие, то следва да се тълкува по благоприятен за потребителя начин.В случая посочените по –горе клаузи от договора, които въвеждат правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като не предвиждат ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен процент и на ищеца не е предоставена предварително достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението, поради което те са и нищожни по смисъла на чл.146 ал.1 ЗЗП.Посочено е още, че поради установеното в чл.6 ал.2 от договора задължение за погасяване на кредита на вноска в швейцарски франкове, като същевременно при неосигуряване на дължимата сума за вноските в швейцарски франкове по сметката в швейцарски франкове /която е била блокирана/, извършеното от банката служебно превалутиране на наличните средства в евро по сметките на кредитополучателя, са оскъпили кредита поради покачването на курса на швейцарския франк, в резултат на което ищецът е внасял по-голяма сума в евро за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове.

По изложените съображения въззивният съд е намерил предявения иск по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД за основателен и го е уважил в посочените от експертизата размери.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Отговор на първия въпрос е даден в решение № 136 от 20.01.21г. по т. дело № 1467/19г. на ВКС, Второ т. о.С него е прието, че в хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната /евро/,а не в чуждестранната валута /швейцарски франкове/, уговорена по кредитния договор, кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.Въз основа на това, че валутата, в която е сключен кредитния договор, има само функцията на парична виртуална единица, служеща за изчисление, в т.20 от постановеното на 22.02.2018г. по дело С-119/17 по чл. 99 от Процедурния правилник на СЕС мотивирано определение е посочено, че договорът за кредит не предвижда поне възможност за реално използване от потребителя на чуждестранната валута. Въпреки това е счетено, че кредитът следва да се погаси в чуждестранната валута независимо, че е предоставен в националното платежно средство и че договорът предвижда преобразуване на налични на кредитополучателя по негова банкова сметка ликвидни средства в националното платежно средство във валутата на кредита с цел осигуряване на плащането на месечните вноски. При тези обстоятелства СЕС е приел, че този договор не може да се приравни на договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, във връзка с който са дадените разрешения с постановеното от СЕС решение по дело С-26/13. Именно поради това, с определението си по дело № С-119/17 СЕС препраща към свое решение от 20.09.2017г. по дело С-186/16 относно критериите, които националният съд трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит в чуждестранна валута от гледна точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/1, транспонирани в чл.143 и чл.145, ал.2 ЗЗП. В цитираната практика на ВКС също е прието, че в очертаната хипотеза кредитът е в чуждестранна валута, а не в местната или резервната валута на страната – еврото, с оглед валутния режим на страната - „Паричен съвет“ /наричан още „Валутен борд“/.

При постановяване на въззивното решение съдът не се е отклонил от тази практика.Решаващите му мотиви са, че потребителят не е разполагал с достатъчно информация, за да изчисли общите разходи по кредита и съответно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл.143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, които го позволяват.

И по втория въпрос обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, обективирана в решение №77/15г. по гр. д. №4452/14 на ВКС, ГК, III г. о.,решение № 424/15 по гр. д. №1899/15 на ВКС, ГК, IV г. о., решение №51/16 по т. д. №504/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №95/16г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/16 по т. д. №154/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №165/16 по т. д. №1777/16г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №201/17г. по т. д. №2780/15г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове. Съгласно цитираната практика предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са - клаузата да не е индивидуално уговорена; да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл.144,ал.3, т.1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143,ал..1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. Въззивният съд, след като е дефинирал изискванията, наличието на които води до извод за неравноправност, и е приел, че за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване общия принцип, въведен с чл.143,ал.1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин, не се е отклонил от тази практика.Също така в съответствие с практиката е прието, че уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл.143 ЗЗП. Съобразено е и това, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, както и от правната природа на договора за банков кредит е изведена необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП. Също така в съответствие с решение № 165/16 на ВКС, ТК, I т. о., съдът е отчел, че когато не е указано нито в договора, нито в общите условия как и поради какви причини, стоящи извън контрола на банката, тя има право да увеличи базовия лихвен процент, когато липсват критерии, по които банката да увеличава възнаградителната лихва, разпоредбата на чл.144,ал.2 ЗЗП не може да бъде приложена.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска до касационно обжалване въззивното решение.

С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените за тази инстанция разноски в размер на 3000 лв адвокатско възнаграждение за един адвокат.

Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 262036 от 26.03.21г. по в. гр. дело № 5967/20г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „Ю. Б. „АД [населено място] да заплати на И. П. П., ЕГН [ЕГН] сумата 3000 лв /три хиляди/разноски за адвокатско възнаграждение за ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.