12О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 4528
гр. София, 09.10.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: Д. Д.
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1907 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответницата З. М. Й. срещу решение № 18 от 10.02.2025 г. по в. гр. дело № 453/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 689 от 29.05.2024 г. по гр. д. № 1182/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта му, с която на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД касаторката е осъдена да заплати на ищцата д-р Л. Д. А. сумата 69 000 лева, получена без основание, посредством четири банкови превода, извършени както следва: на 25.05.2018 г. – за сумата 20 000 лева, на 09.08.2018 г. – за сумата 27 000 лева, на 29.08.2018 г. – за сумата 10 000 лева и на 27.09.2018 г. – за сумата 12 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 28.04.2023 г. (датата на исковата молба) до окончателното изплащане.
Жалбоподателката - ответница поддържа, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която ищецът не е уточнил кое от трите основания по смисъла на чл. 55, ал. 1 ЗЗД навежда като основание на предявения иск за неоснователно обогатяване, като по този начин е нарушен принципът за диспозитивното начало в гражданския процес. Навежда и неправилност на обжалвания съдебен акт поради съществени нарушения на процесуалния закон, изразяващи се в нарушение на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, при което неправилно са приети за недопустими гласни доказателства от съществено значение за изясняване на спора, от които се установява сключването на договор за паричен заем между родителите на ответницата и ищцата. Поддържа също, че не са взети в предвид съдебни признания на ищцата, съдържащи се в исковата молба, от които може да бъде направен извод за наличието на заемно правоотношение по повод процесната главница, като по този начин е нарушена процесуалната норма на чл. 175 ГПК. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, като делото бъде върнато за разглеждане на друг състав на Пловдивски апелативен съд. В случай, че бъде прието за допустимо, моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторката навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните два въпроса: 1. „Допустими ли са гласни доказателствени средства за доказване на смисъла на постигната между страните договореност, при наличието на частни удостоверителни документи за предаване на сумите на ответника?“, който счита за разрешен в атакуваното въззивно решение в противоречие с решение № 253/2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г. на ВКС, решение № 524/2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 97/22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г. на ВКС, 4 г. о. и решение № 961/07.12.2006 г. по гр. д. № 528/2006 г. на ВКС, 2 т. о., и 2. „Съставлява ли съдебното признание на неизгодни факти годно доказателство и длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на признанието с оглед всички обстоятелства по делото и да изложи конкретни мотиви защо основава или не правните си изводи на него?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 311/27.01.2020 г. по гр. д. № 3463/2018 г. на ВКС, 4 г. о. и решение № 84/23.05.2018 г. по гр. д. № 3361/2017 г. на ВКС, 3 г. о.. Релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение по гореизложените съображения за постановяването му по останала нередовна искова молба.
Ответникът по касационната жалба - ищцата Л. Д. А. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски.
Касационната жалба на ответницата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД с цена над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационното обжалване следното:
Ищцата твърди в исковата молба, че като „основание“ на всеки от четирите процесни парични банкови преводи е посочено - за заплащане на такси за обучение в чужбина, доколкото ответницата се е обучавала в Медицинския университет в [населено място], САЩ, като между страните по делото не е имало каквито и да било договорни отношения по повод преведените суми, включително тя никога не е имала дарствени намерения относно процесните парични суми, както и не е имала задължение да издържа пълнолетната ответница през периода на медицинското й обучение в САЩ, нито е изпълнявала свой нравствен дълг при даването на тези суми. Поддържа, че не разполага с писмен договор и не е участвала в договорни отношения с ответницата, поради което счита, че последната се е обогатила неоснователно за нейна сметка с получаването на процесната сума от общо 69 000 лв.. Въз основа на така изложените обстоятелства в исковата молба и молбата – уточнение към нея, въззивният съд е приел, че предявеният главен иск е по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, доколкото е наведено престиране на процесната парична сума при отсъствието на каквото и да било правоотношение, с който при условията на евентуалност, ако се отхвърли главният, е предявен и иск с правно основание чл. 240 ЗЗД за осъждане на ответницата да плати на ищцата процесната сума от 69 000 лв. като невърнат паричен заем. Счел е за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че исковата молба по делото е нередовна, както и че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, а единственият редовно предявен и допустим иск е по чл. 240 ЗЗД.
Пловдивски апелативен съд е заключил, че първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго (получено въз основа на нищожен акт и на унищожаем такъв, когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта, както и без наличието на каквото и да било правоотношение). Намерил е за установено от приетите в процеса доказателства, че с четири платежни нареждания от 25.05.2018 г., 09.08.2018 г., 29.08.2018 г. и 27.09.2018 г., ищцата е превела от собствена банкова сметка в Уникредит БулбанкАД по банкова сметка на ответницата, съответно, следните сумите - 20 000 лв., 27 000 лв., 10 000 лв. и 12 000 лв., т. е. общо сумата 69 000 лв., при което е приел за доказан първия елемент от фактическия състав на чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Посочил е, че според съдържанието на процесните платежни нареждания, като основание за паричните преводи е посочено: в това от 25.05.2018 г. за сумата 20 000 лв. - обучение, в това от 09.08.2018 г. за сумата 27 000 лв. - такса учение в чужбина, в това от 29.08.2018 г. за сумата 10 000 лв. - такса обучение и в това от 27.09.2018 г. за сумата 12 000 лв. - такса обучение. Намерил е за недоказано от страна на ответницата твърдението за наличие на основание за престиране на процесната парична сума. Първото твърдение за наличие на основание се свежда до това, че процесните парични преводи са извършени от ищцата доброволно и с намерение да надари ответницата. Въззивният съд е посочил, че видно от записаното в преводните нареждания основание за всеки от процесните преводи, липсва изявление на наредителя за надаряване. Посочените в тези нареждания основания обучение, такса учение в чужбина и такса обучение е счел, че не обуславят извод, че наредителят е искал да дари преведените суми на ответницата. Заключил е, че по делото не е налице нито едно писмено доказателство, от което да се направи извод, че ищцата е искала да надари, респ. е надарила ответницата с процесните суми и че последната е приела така извършеното в нейна полза дарение. В тази връзка е обсъдил показанията на свидетелката С. Й., майка на ответницата, според които последната дори не познава ищцата, както и показанията на свидетелката Й. Г., позната на ответницата от студентските години, според които ответницата дори се е притеснила, като видяла, че непознато лице й е превело по банковата сметка около 70 000 лв.. Счел е, че доколкото всеки от извършените парични преводи е на стойност над 5 000 лв., по аргумент от чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК вр. с чл. 164, ал. 2 ГПК, доказването със свидетелски показания на сключване на договор за дарение или друг договор между страните по делото, които не са роднини по права линия, нито по съребрена линия до четвърта степен или по сватовство до втора степен вкл., е недопустимо, с оглед категоричното възражение на насрещната ищцова страна по този въпрос в първото заседание по делото. По гореизложените съображения, решаващият съд е приел, че ответницата не е установила в процеса дарствено намерение при престиране на процесната парична сума от 69 000 лв..
Другото наведено твърдение от ответницата за наличие на правно основание по процесното правоотношение е, че не тя, а нейните родители са поели задължение да върнат процесната сума на ищцата въз основа на договор за паричен заем. Въззивният съд е намерил, че то освен недоказано, неподкрепено от доказателствата по делото, същевременно противоречи на твърдението на ответницата, че процесните суми са й дарени безвъзмездно. Подчертал е, че в процеса не са представени писмени доказателства, установяващи сключването на договор за заем между страните или между ищцата и родителите на ответницата, по който последната да е трето ползващо се лице, а гласни доказателства са недопустими с оглед забраната чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и изричното несъгласие на ищцата, изразено в първото заседание по делото. За недоказано е приел и твърдението на ответницата, че процесните суми не са били предназначени за ответницата, а за баща й, който тогава, а и сега имал дългогодишна любовна връзка с ищцата. Освен неподкрепено с каквито и да било доказателства по делото, това твърдение е възприето като опровергано от доказателствения материал в процеса, сочещ ответницата като единствен адресат на всеки от четирите процесни парични преводи, постъпили по банкова сметка с единствен титуляр - ответницата.
Пловдивски апелативен съд е обсъдил и поддържаното в отговора на исковата молба възражение, че процесните парични суми са били преведени от ищцата в изпълнение на един нейн нравствен дълг, тъй като заради дългогодишните й интимни отношения с бащата на ответницата, последната й била като дъщеря, при което връщане не се дължи на основание чл. 55, ал. 2 ЗЗД. Намерил го е за недоказано в процеса. От приетите доказателства е счел, че не се установява отношенията между страните, както и между ищцата и бащата на ответницата да са били такива, каквито се твърди, включително че ответницата е била като дъщеря на ищцата. Тези твърдения е посочил, че не се установяват дори и от показанията на доведените от ответницата свидетели, от които не може да бъде изведен извод, че ищцата и бащата на ответницата са били в твърдяните дългогодишни отношения, нито че ищцата е била емоционално близка и загрижена за ответницата поради близките й отношения с баща й, както и че съзнателно е взела решение да извърши процесните парични преводи в изпълнение на някакъв свой морален дълг. Напротив, свидетелите са заявили, че ищцата и ответницата дори не са се познавали. Въззивният съд е намерил за недоказано и твърдението в отговора на исковата молба, че процесните парични суми, всъщност, не са собственост на ищцата, а на бащата на ответницата. Посочил е, че по делото няма нито едно доказателство, което да установява, че с оглед счетоводни и данъчни цели, бащата на ответницата е предал процесните, а и каквито и да е парични суми на ищцата през 2018 г., още по-малко такива, получени от бащата в резултат на нелегално практикуване на медицинската професия. Подчертал е, че дори такъв факт да беше установен в процеса, то процесните суми са преведени от банковата сметка на ищцата по банковата сметка на ответницата, което означава, че са излезли от нейния патримониум, а не от имуществената сфера на бащата на ответницата. Поради това, дори хипотетично да се приеме, че преди това ищцата ги е получила от бащата на ответницата, то това само би породило облигационни правоотношения помежду им, но не би могло да рефлектира върху собствеността на парите, преведени от сметката на ищцата по тази на ответницата, т. е. този факт е ирелевантен в процеса.
В заключение, решаващият съд е счел, че по делото не е установено ответницата да е получила процесните 69 000 лв. на някое от основанията (горепосочените), наведени в отговора на исковата молба. Посочил е също, че наличието на записано във всяко от платежните нареждания за кредитен превод формално „основание“ за всеки превод не обуславя извод, че е налице основание за получаване на всяка от сумите от ответницата. Приел е, че се касае за едностранно волеизявление на наредителя (ищцата), обективирано във всяко от процесните платежни нареждания, което, освен в хипотезата на дарение, не би могло да доведе до възникване на облигационна връзка с получателя на сумата, ако помежду им не е постигнато съгласие за възникване на такава. Тъй като от доказателствата по делото не се установява да са възникнали и съществували облигационни правоотношения между страните, включително твърдяните от ответницата, на основание на които последната да е получила и да има право да задържи процесните 69 000 лв., според въззивния съд те са получени при начална липса на основание, т. е. подлежат на връщане на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Поради уважаването на главния иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД изцяло като основателен, не се е произнесъл по евентуално съединения иск с правно основание чл. 240 ЗЗД.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав, намира че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол.
Не е осъществено релевираното основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба, в която са изложени всички релевантни за ищцата обстоятелства по спора при наведено основание – неоснователно обогатяване, изразяващо се в престиране на процесната парична сума без да съществува договорно правоотношение между страните. Въз основа на тези обстоятелства, решаващият съд е извел правната квалификация на предявения главен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, действайки изцяло в съответствие с принципа за диспозитивно начало в гражданския процес. Негово проявление е правомощието на съда да определя правната квалификация на спорното право, съобразно с въведените от ищеца обстоятелства и твърдения в исковата молба. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В настоящия случай не е осъществена такава хипотеза, тъй като въззивният съд е дал правна квалификация на предявения главен иск изцяло въз основа на заявените от ищцата обстоятелства и твърдения в исковата молба. Приел е, че с него ищцата е съединила евентуално съединен иск, в случай, че главният бъде отхвърлен като неоснователен, с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за присъждане на процесната главница поради неизпълнение на договор за паричен заем. По този начин предметът на спора е определен изцяло съобразно заявената в исковата молба воля на ищцата, при точно приложение на принципа на диспозитивното начало, при което атакуваното въззивно решение не е недопустимо.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващите правни изводи в решението. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените от касаторката два горепосочени въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не притежават характеристиките на правни въпроси в гореизложения смисъл, възприет от законодателя в нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият въпрос се отнася до правилността на извода на въззивния съд за недопустимост на свидетелски показания за установяване на едно от твърдяните от ответницата основания за престиране на процесната парична сума от ищцата в полза на ответницата, а именно договор за заем в полза на трето лице, обоснован с нормата на чл. чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. второ ГПК вр. с чл. 164, ал. 2 ГПК, забраняваща гласни доказателства за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., освен ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително, при изрично заявено несъгласие на насрещната страна в контекста на чл. 164, ал. 2 ГПК. За да бъде даден отговор на този въпрос, следва да се извърши преценка на конкретния доказателствен материал по конкретния спор, на наведените доводи и възражения на страните и на правилността на извода на решаващия съд за недопустимост на конкретните свидетелски показания като съответстващ или несъответстващ на процесуалните норми на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 164, ал. 2 ГПК. Това навлизане в съществото на спора е недопустимо за настоящата предварителна фаза на касационното обжалване по селекция на касационните жалби съобразно основанията, залегнали в чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос на жалбоподателката по никакъв начин не би могъл да има обуславящо значение за крайния изход на конкретния спор, доколкото във въъззивното решение не е обсъждано съдебно признание от страна на ищцата на неизгоден за нея факт, съдържащо се в исковата молба. Такова признание не е и направено не само поради необективирането му по никакъв начин в исковия процес, включително в исковата молба, но и поради това, че е несъвместимо със заявената воля на ищцата в исковата молба да предяви главен иск за връщане на получената от ответницата парична престация поради начална липса на основание, който само ако не бъде уважен, съединява с евентуален иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД. Поради отсъствието на съдебни признания от страна на ищцата в настоящото исково производство, вторият въпрос не би могъл да рефлектира върху крайния изход на делото, какъвто и отговор да му бъде даден. Поради неосъществено общо основание за допускане на касационния контрол, по отношение и на двата поставени въпроси, касационният съд не дължи обсъждане на релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото наличието и на двете основания е кумулативно изискуемо, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
На основание изложеното, поради неосъществяване на основанията по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на производството по реда на чл. 288 ГПК и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищцата сумата 6 200 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция, съставляващи платен хонорар за един адвокат.
З. М. Й. е депозирала и частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК срещу обективираното в горепосоченото въззивно решение определение, с което е оставена без уважение частната й въззивна жалба с вх. № 29384/05.09.2024 г. срещу определение № 2099/29.07.2024 г. по гр. д. № 1182/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение молба на касаторката с правно основание чл. 248, ал 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му досежно разноските, присъдени в полза на ищцата. В частната си жалба Й. моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и като необосновано, като вместо него да бъде постановено ново, с което да бъде уважена молбата й по чл. 248 ГПК, като бъдат намалени присъдените в полза на ищцата разноски за адвокатски хонорар, със сумата 6 200 лв.. Поддържа, че на ищцата следва да бъдат възстановени разноските за адвокатското възнаграждение, платено на адв. В. С., който реално е осъществявал процесуалното представителство по делото.
В изложението на основанията за допускане на касационния контрол към частната жалба, касаторката поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да приложи последиците на недоказване съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест, когато се претендират разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ с адвокат, който няма данни да е осъществил процесуално представителство по делото?“; 2. „Длъжен ли е въззивният съд да зачете формалната доказателствена сила на частен документ, когато не е било оспорено авторството му в хода на производството?“; 3. „Основателно ли е искането за заплащане на съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, при положение, че процесуалното представителство в производството е осъществено от един упълномощен адвокат, а възнаграждението е заплатено на друг упълномощен адвокат, който не е осъществил нито едно процесуално действие по делото?“ и 4. „Ако страната е била представлявана от двама адвокати с различни възнаграждения, следва ли да се присъдят разноските за този процесуален представител, който е извършил основните действия по защитата на страната?“, които поддържа, че са разрешени във въззивното решение в противоречие с решение № 269 от 19.12.2013 г. № 654/2012 г. на ВКС, Първо г. о.; решение № 214/2015 г. по гр. д. № 5986/2014 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение № 467/2010 г. по гр. д. № 231/2009 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение № 235/2010 г. по гр. д. № 673/2009 г. на ВКС, Първо г. о.; решение № 261/22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на ВКС; решение № 57/2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение № 748/2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, Четвърто г. о.; решение № 506/2010 г. по гр. д. № 705/2009 г. на ВКС, Четвърто г. о.; определение № 236/16.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1714/2016 г. на ВКС, Четвърто г. о., и определение № 127/09.03.2010 г. по ч. т. д. № 726/2009 г. на ВКС, Първо т. о..
Ответницата по частната касационна жалба - Л. Д. А. подава писмен отговор, в който оспорва същата като неоснователна.
Върховният касационен съд в настоящия си съдебен състав намира частната касационна жалба за допустима, но разгледана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, сита, че тя не съдържа основания за допускане на касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК.
Въззивният съд е приел, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ищцата има право на разноски само за един адвокат, въпреки че е била представлявана от двама адвокати, в пълномощните и договорите за правна помощ на които са договорени два отделни адвокатски хонорара. Заключавайки, че процесуалната норма на чл. 78, ал. 1 ГПК допуска присъждане на възнаграждение само за един адвокат, е присъдил по-голямото такова, платено в брой по първия по време сключен договор с адв. С., представен още с подаване на исковата молба, като е приел, че разноските от 750 лв. по договора с втория адвокат А. Г. не са дължими. В отговор на възражението на ответницата, че е следвало да бъде присъдено на основание чл. 78, ал. 1 ГПК платеното възнаграждение по договора с адв. Г. в размер на 750 лв., апелативният съд е посочил, че от материалите по делото се установява, че с исковата молба е представено пълномощно от ищцата, с дата 24.04.2023 г., с което същата упълномощава адв. В. С. и адв. А. Г. да я представляват, като заведат в Пловдивски окръжен съд иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД срещу ответницата. На гърба на бланката на пълномощното е обективиран бланков договор за правна защита и съдействие, с посочена дата 24.04.2023 г., сключен между ищцата и адв. В. С., с предмет, съответстващ на посочения в пълномощното в полза на двамата адвокати, по който договор е уговорено и отразено като изплатено в брой възнаграждение от 6 200 лв.. В депозираната няколко дни по-късно искова молба от 28.04.2023 г. е посочено, че е подадена от ищцата, чрез процесуален представител адв. А. Г., който я представлява по време на цялото първоинстанционно производство, по което действия от другия упълномощен адвокат С. не са извършвани. Последното обстоятелство, Пловдивски апелативен съд е счел за ирелевантно досежно отговорността на ответницата за съдебни разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като е въпрос на вътрешни отношения между страната и нейните адвокати, както и между самите адвокати на кого се плаща адвокатско възнаграждение и как адвокатите-пълномощници на страната евентуално уреждат въпроса със заплащането за тяхната работа по делото и фактическото осъществяване на процесуалното представителство. От адвокатското пълномощно по първоинстанционното дело е видно, че двамата адвокати са посочили един адрес на практиката си, което според решаващия съд потвърждава извода, изведен от пълномощното към исковата молба в полза и на двамата адвокати, че те са поели съвместно изпълнението на предмета на сключения договор за правна защита и съдействие, за което и двамата адвокати имат надлежно учредена представителна власт. В заключение, въззивният съд е приел, че платените от ищцата 6 200 лв. за адвокатски хонорар по договора с адв. С. съставляват разноски по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и подлежат на присъждане на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тяхната цялост, доколкото искът е уважен за целия предявен размер.
Поставените от частната жалбоподателка въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не осъществяват изискуемото от чл. 280, ал. 1 ГПК общо основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, тъй като нямат обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд в последното. Те се свеждат до това, че двамата адвокати на ищцата са с надлежно учредена представителна власт по силата на представеното с исковата молба пълномощно, която те са упражнявали съвместно с оглед съвпадащия адрес на адвокатската им практика и с оглед волята на упълномощителката – ищца досежно иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което дължим в контекста на отговорността за разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК е един от договорените и платени от ищцата адвокатски хонорари – този, който е по-благоприятен за представляваната. Доколкото решаващият съд е приел, че и двамата адвокати са извършили работата, за която са били упълномощени, разпределяйки я помежду си, което е допустимо от закона, е ирелевнтно кой е бил процесуално по-активен, за да може такова обстоятелство да е от значение при възлагане на хонорара за един адвокат в тежест на насрещната страна в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК. По тази причина страната, която отговаря за разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК не може да възразява, че следва да й се възложи по-ниския по размер адвокатски хонорар, платен на процесуално по-активния упълномощен адвокат, само поради това, че адвокатът с по-високия хонорар не е участвал в хода на процеса. Съдът има правомощие да предпочете кое от платените адвокатски възнаграждения да възложи в тежест на насрещната страна, зачитайки интереса на представляваната страна, като насрещната страна може да възразява само за прекомерността на възнаграждението на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. С оглед тези решаващи правни съображения в атакуваното определение, поставените въпроси, освен че не са правни, са извън приетата за осъществена хипотеза на съвместно процесуално представителство по делото, поради което не биха имали значение за крайния изход на спора по чл. 248 ГПК. Поради неосъществено общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по тях, не следва да бъде допуснат искания с частната жалба касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 18 от 10.02.2025 г. по в. гр. дело № 453/2024 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната му част по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА З. М. Й., ЕГН: [ЕГН], да заплати на Л. Д. А., ЕГН: [ЕГН], сумата 6 200 лв. – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на обективираното в горепосоченото въззивно решение определение, с което е оставена без уважение частната въззивна жалба на З. М. Й. с вх. № 29384/05.09.2024 г. срещу определение № 2099 от 29.07.2024 г. по гр. д. № 1182/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е оставена без уважение молба на касаторката Й. с правно основание чл. 248, ал 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта му досежно разноските.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.