О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2820

гр. София, 09.10.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров к. т.д. № 996 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „КИНГ ТРАВЕЛ“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 94 от 10.12.2024 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в. т.д. № 154 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 108 от 18.04.2024 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т. д. № 325 по описа на съда за 2023 г., с което на свой ред касаторът е осъден да заплати на „СЛЪНЧЕВ БРЯГ ХОТЕЛ ХОЛДИНГ“ АД, ЕИК:[ЕИК] сумата 190 140,96 лева - цена за осъществена туристическа услуга - хотелиерство за м. юли 2018 г., за която е издадена фактура № [ЕГН] от 31.07.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.07.2023 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по нередовна искова молба, за неговата очевидна неправилност, поради нарушение на основните начала на гражданския процес, както и необоснованост.

Излагат се оплаквания, че с оглед обстоятелството, че въззивното решение е подписано от тримата членове на въззивния съдебен състав в различно време /установено според касатора според времето, в което същото е подписано в ЕИСС с квалифицирани електронни подписи от тримата съдии/, то липсвало активно участие на целия съдебен състав при обсъждане и решаване на всички въпроси, свързани с постановяване на решението.

Твърди се нередовност на исковата молба, отстранена според касатора с ненадлежно депозирана последваща молба, поради което и исковата молба е останала нередовна, като се оспорват и действията на първоинстанционния съд, който въпреки че не приел депозираните с уточняващата молба доказателства, приел исковата молба за редовна. Оспорва се дадената от въззивния съд възможност на назначените на ищеца – насрещна на касатора страна особени представители, да потвърдят извършените в първоинстанционното производство действия с твърдението, че особените представители могат да извършват действия от името и за сметка на представлявания само след назначаването им. Оспорва се и възможността за назначаване в случая на особени представители, като се твърди нарушение на нормата на чл. 29, ал. 4 от ГПК. Твърди се промяна от страна на въззивния съд на дадената от първоинстанционния такъв правна квалификация на спора като такъв по чл. 79 от ЗЗД, докато въззивният състав се е произнесъл по иск според него по чл. 355 ТЗ вр. чл. 284, ал. 2 ЗЗД и чл. 79 ЗЗД. Оспорват се като неправилни процесуалните действия и на двете съдебни инстанции по съществото на спора по изготвянето на доклад по делото, допускането и приемането на доказателства и оценката им, както и по определянето на действителния предмет на делото.

Иска се допускането на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, отмяната му и отхвърлянето на предявения срещу касатора иск, претендират се разноски. При условията на евентуалност се иска след отмяна на въззивното решение делото да бъде върнато на въззивния съд с указания за събиране на искани от касатора доказателства.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

В частта досежно основанието по т. 1 от посочения законов текст се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба относно това, че след като решението е подписано в различен времеви порядък от съдиите, сочени в него като постановяващи го, то следва да се приеме, че не е било налице активно участие на целия съдебен състав при обсъждане и решаване на всички въпроси, свързани с постановяване на решението, поради което и същото е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд, обективирана в тълкувателно решение 1/19.02.2010 г., т. 2 по тълкувателно дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на Върховния съд, обективирана в Постановление на Пленума на Върховния съд № 1 от 13.07.1953 г. Повтарят се оплакванията и за нарушаването на чл. 29, ал. 4 от ГПК в каквато насока са посочени актове на ВС и ВКС, на които според касатора въззивното решение противоречи.

По отношение твърденията за наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК не се формулира конкретен правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Наличието на основанието по чл. 280, ал. 3 /явно се има предвид ал. 1, т. 3 ГПК, а не ал. 3 от същия текст, който урежда изключенията от касационно обжалване/ се обосновава с твърдения, че по следните поставени от касатора въпроси не е налице съдебна практика и същите биха имали значение за развитието на правото:

1. Длъжен ли е съдът в открито съдебно заседание да направи подробен устен доклад по делото по чл. 146 от ГПК, особено при условията на направени възражения и искания за допълнение на проекта за доклад, връчен на страните преди разглеждане на делото в открито съдебно заседание?

2. Длъжен ли е съдът да изброи изчерпателно всички приети по делото писмени доказателства, които приема по делото или е достатъчно с определение да приеме всички писмени доказателства, приложени с исковата молба от страните и допустимо ли е да бъдат приети по делото копия от документи, без да са заверени за вярност от страната, която ги представя?

3. Може ли особеният представител, назначен на ищеца след постановяване на решението на първата инстанция и депозирана от ответника въззивна жалба да потвърди всички нередовно извършени от представляваното лице в първата инстанция и преди назначаването му процесуални действия и с това потвърждаване да се счита, че тези действия са редовно извършени и приложима ли е нормата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД в този случай?

4. Налице ли е хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК за допускане на повторна съдебна експертиза, с поставени към нея допълнителни задачи от въззивния съд, ако изслушаната от първоинстанционния съд съдебна експертиза е оспорена и оспорващият е поискал в същото заседание повторно изготвяне на заключение, и е поставил допълнителни задачи, искането не е уважено от първоинстанционния съд и, ако при изготвяне на повторната експертиза би се стигнало до друг резултат? Длъжен ли е въззивният съд при отхвърляне на това искане да се мотивира? Може ли вещото лице да мотивира заключението си на база събрани от самия него при изготвяне на експертизата свидетелски показания, които не са изслушани от съда?

5. Длъжен ли е въззивният съд в случай, че промени правната квалификация на предявения иск, да докладва делото като посочи различната правна квалификация, определена от него?

Ответникът по касация чрез назначените му особени представители в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд е изложил в частта от мотивите си, относими към оплакванията на касатора в жалбата му и съдържанието на изложението му на основания за допускане на касационно обжалване, че претенцията е с правно основание чл. 355 ТЗ вр. чл. 284, ал. 2 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Според въззивния състав оплакванията на ответника /сега касатор/ за нередовности в исковата молба и за допуснати съществени процесуални нарушения са неоснователни. Съдът сочи, че няма спор, а и е видно от приложената л. 47 от делото справка от НБД „Население“, че изпълнителният директор на ищцовото дружеството Й. Й. е баща на управителката на ответното дружество К. Й., поради което е налице явно противоречие между интересите на законните представители на дружествата - страни по делото. Според съда неразбирателството между двамата изпълнителни директори на ищеца „Слънчев бряг Х. Х. АД е обосновало назначаването на особени представители на тази страна пред въззивната инстанция по реда на чл. 29, ал. 4 от ГПК, които особени представители с молба от 28.10.2024 г. са потвърдили всички извършени от името на ищеца процесуални действия, както и са пояснили също, че процесната данъчна фактура препраща към проформа фактури - „инвойси“, които касаят предоставяне на туристически услуги не само за месец юли 2018 г., както формално е заявено на места в обстоятелствената част на исковата молба, а и за юни и август на същата година - съобразно изложеното в потвърдената допълнителна искова молба. Така направеното уточнение е прието в проведеното открито съдебно заседание на 21.11.2024 г.

Според въззивния състав по-натам първоинстанционният съд, макар да не е дал посочената по-горе правна квалификация, е събрал необходимите за изясняването на спора доказателства. В мотивите на обжалваното решение подробно са обсъдени т. нар. „инвойси“ (представляващи сметки с отчети за направените чрез ответника туристически резервации в хотелите на ищеца) за месеците юни, юли и август 2018 г., към които препраща процесната данъчна фактура. Инвойси № 8, 9, 10 и 11 от 24.07.2018 г. и № 12 и 13 от 07.08.2018 г. (л. 78 - 89 от делото на ОС) касаят туристически услуги, предоставени в хотел „Т. П. на обща стойност 43956 евро (85970,46 лева), от които 37937,86 евро - за юли и 6018,14 евро - за август 2018 г. Инвойси № 1 от 12.07.2018 г., № 2 и 3 от 16.07.2018 г., № 4 - 9 от 23.07.2018 г. и № 10, 11, 12 и 13 от 07.08.2018 г. (л. 90 - 103) пък се отнасят за услуги, предоставени в хотел „Т. П. А. на обща стойност 53 261,53 евро (104170,50 лева), от които 38 212,65 евро - за юни, 12814,48 евро - за юли и 2 234,40 евро - за август 2018 г. Според съда упоменаването в обжалваното решение, че услугата по процесната фактура е за юли 2018 г., следва да се свърже само с посочената дата на издаване на този документ - 31.07.2018 г.

Според съда по-натам видно от изслушаната икономическа експертиза, ответното дружество е осчетоводило издадената от ищеца данъчна фактура и я е включило в дневниците за покупки по ЗЗДС за месец август 2018 г. с право на пълен данъчен кредит. Прието е за вярно, че в част от т. нар. „инвойси“ са посочени дати от август 2018 г., но според съда те касаят настанявания, започнали през юли същата година. Съдът е приел за установено от показанията на свидетелите Г., Я. и В., че много преди 2018 г. имало установена търговска практика по резервиране на нощувки в хотелите на ищеца чрез ответника като туроператор. Резервациите обичайно се правели месеци преди летния сезон, когато цените били по-ниски. Ответникът издавал на туристите ваучери, предимно в електронна форма. Туристите се регистрирали при ищеца, който изпращал на ответника т. нар. „инвойси“ и след съгласуване издавал данъчни фактури. В същия смисъл е и изслушаната експертиза.

Според съда обстоятелството, че ответникът е осчетоводил данъчната фактура и я е включил в дневника си за покупки по ЗДДС с право на данъчен кредит следва да бъде оценено като признание, че услугите са му предоставени и че той дължи заплащането им. Такава е и трайната практика на ВКС - напр.: решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., II търг. отд., решение № 109 от 7.09.2011 г. по т. д. № 465/2010 г., II търг. отд., решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г., II търг. отд.

За съда е показателно, че до завеждането на делото близо пет години след осчетоводяването на фактурата ответникът не е имал никакви възражения по нея. Според съда не следва друго от заявлението на ищеца, че не съхранява издадените от ответника ваучери (голяма част от тях са били в електронна форма), доколкото тези документи имат значение най-вече в отношенията между ответника като туроператор и неговите клиенти.

Според настоящия състав касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо. Дори и да е била налице първоначална нередовност на исковата молба, същата е поправена в рамките на производството пред инстанциите по същество и преди произнасянето на въззивния съд по спора, поради което оплакванията в изложената насока в касационната жалба не следва да бъдат споделени.

Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. За да бъде въобще преценявано наличието на същите, по делото касаторът следва да формулира въпрос или въпроси, съставляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., главното съдържание на които задължителни за съдилищата разрешения е възпроизведено по-горе в настоящите мотиви.

В случая по отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК правен въпрос – годно общо основание за допускане на касационно обжалване въобще не е поставен.

От въпросите досежно основанието по т. 3 от същия законов текст вторият, четвъртият и петият не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Вторият въпрос е хипотетичен, не разкрива връзка с конкретна част от мотивите на въззивния съд към решението му и е основан на твърдения на касатора, съответстващи на защитните му тези по делото и изразяващи всъщност несъгласие с начина на процедиране по същото от страна на инстанциите по съществото на спора. Отговорът на четвъртия въпрос в първата му част, освен че е основан на изцяло хипотетичното твърдение, че повторна експертиза би стигнала до друг резултат, също така изцяло зависи от конкретните обстоятелства по делото, поради което и въпросът е относим към правилността на въззивното решение, но като основание за касирането му /чл. 281, т. 3 ГПК/. Последната може да бъде проверявана само в последващо допускането на касационното му обжалване производство по чл. 290 от ГПК, но така поставен, въпросът на касатора в тази му част не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от с. з. – годно общо основание за такова допускане. С оглед обусловеността им от отговора на първата част от въпроса, такова годно основание не съставляват и останалите части от същия четвърти въпрос. Петият въпрос е несъответен на действителните обстоятелства по делото – нормата на чл. 79 от ЗЗД, посочена от първоинстанционния съд като квалификация на иска е обща и поглъща всички форми на договорно неизпълнение, включително в хипотезите, посочени като приложими по делото от въззивния съд. Освен това, според господстващото в практиката на върховната съдебна инстанция, включително задължителната становище, в случаите, когато въззивният съд не споделя определената от първата инстанция правна квалификация, той дава на иска произтичащата според него от твърденията на ищеца в исковата му молба такава и се произнася съобразно същата. Тази му дейност не е от естество да доведе до недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд се произнася по предявения иск. Ако прецени, че посочената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства (т. 2 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Това негово задължение възниква обаче само в очертаната хипотеза (дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти вследствие променената правна квалификация), докато в случая въззивният съд нарочно е приел в мотивите си, че първоинстанционният съд, макар да не е дал посочената от него правна квалификация, е събрал необходимите за изясняването на спора доказателства.

По отношение на останалите въпроси на касатора не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосноваван от касатора само с твърдения, че по същите не е налице съдебна практика, поради което и отговорите им биха били от значение за развитие на правото /последното, съобразно задължителните за съдилищата разрешения в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., не съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване, а заедно с точното прилагане на закона формира общото такова, установено в посочения законов текст./ Не всяка липса на практика по даден въпрос сочи на наличието на визираното основание за допускане на касационно обжалване и доколкото такова наличие не е обосновано от касатора с конкретни твърдения измежду посочените в задължителната за съдилищата т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., това основание в случая не може да бъде приложено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение ОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 94 от 10.12.2024 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в. т.д. № 154 по описа на съда за 2024 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: