ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1387

гр. София, 25.03.2024 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.11.2023 (петнадесети ноември две хиляди и двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2578 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4884/02.03.2022 година, подадена по пощата на 28.02.2023 година, от М. Б. М. (правоприемник по наследство-дъщеря на починалия в хода на производството първоначален ищец Б. М. П.), чрез нейния настойник и законен представител П. Г. П., против решение № 17/05.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1075/2022 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 260 006/04.02.2022 година на Окръжен съд Враца, постановено по гр. д. № 44/2022 година, с което е отхвърлен предявеният от първоначалния ищец Б. М. П., починал в хода на производството и заместен от правоприемника си М. Б. М., против С. М. Д. иск с правно основание чл. 439 от ГПК, за установяване на това, че не дължи сумата от 234 880.74 лева, предмет на изпълнение по изпълнително дело № 448/2016 година на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, от която 80 000.00 лева главница по запис на заповед от 10.03.2003 година; 153 277.54 лева, законна лихва върху главницата, за периода от 24.04.2003 година до 24.01.2020 година, както и сумата 1603.20 лева разноски-внесена държавна такса за издаване на изпълнителен лист по ч. гр. д. № 574/2003 година по описа на Районен съд Враца, като погасени по давност.

В подадената от М. Б. М., чрез нейния настойник и законен представител П. Г. П. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост.

Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният против С. М. Д. отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК за недължимост на горепосочената сума да бъде уважен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторката твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба С. М. Д. е подал отговор с вх. № 13 833/14.06.2023 година, подаден по пощата на 12.06.2023 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 17/05.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1075/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна като е направено искане за оставянето й без уважение и за потвърждаване на оспорваното с нея решение.

М. Б. М., действаща чрез своя настойник и законен представител П. Г. П. е била уведомена за обжалваното решение на 31.01.2023 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4884/02.03.2022 година, като е подадена по пощата на 28.02.2023 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че пред първоинстанционния съд Б. М. П. бил предявил срещу С. М. Д. иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване недължимост на сумата 234 880.74 лева, предмет на изпълнително дело № 448/2016 година по описа на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, като погасена по давност. П. твърдял, че първоначално образуваното за събиране на сумата изпълнително дело № 66/2006 година по описа на СИС при Районен съд Враца било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, поради настъпила перемпция, на 09.06.2008 година, а последното изпълнително действие в това производство било извършено на 20.01.2006 година.

Впоследствие, в края на 2016 година било образувано второ производство по изпълнително дело № 448/2016 година по описа на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, но към този момент вземането по издадения въз основа на несъдебно изпълнително основание изпълнителен лист било погасено по давност с изтичане на тригодишен давностен срок. С. М. Д. оспорвал иска с възражение, че извършваните по изпълнителните дела действия запор на банкови сметки и възбрана на недвижими имоти, както и многократните признания на вземането по изпълнителния лист, правени периодично от Б. М. П., прекъсвали давността, поради това отричал вземането да е погасено поради бездействието му за период от три години.

Според правилото на чл. 439 от ГПК, длъжникът можел да оспорва чрез иск изпълнението, като този иск можел да се основава само на факти, настъпили подаване на заявлението за заповед за незабавно изпълнение. Тези факти не били преклудирани от издадената в заповедното производство заповед за изпълнение. Предмет на делото била недължимостта на престацията, за която длъжникът бил осъден, и то именно въз основа на фактите, настъпили след приключване на съдебното дирене в предходния процес. Предметът на делото се определял от наведените от ищеца фактически твърдения, на които основавал възраженията си във връзка с възникването, съществуването и изискуемостта на отричаното от него притезание. Предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК било отричаното от Б. М. П. право на принудително изпълнение за вземането на С. М. Д. поради погасяването му по давност, изтекла в периода 09.06.2008 година- 09.06.2011 година или най-късно до образуването на изпълнително дело № 448/2016 година по описа на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители.

По предявения отрицателен установителен иск, че Б. М. П. не дължал сумата общо 234 880.74 лева-главница по изпълнителен лист от 09.05.2003 година, законна лихва за периода 23.04.2003 година-24.01.2020 година и държавна такса, като погасена по давност, в тежест на ищеца било да докаже правния си интерес от предявяване на иска. В случая правният интерес произтичал от висящото изпълнително производство срещу Б. М. П.. С. М. Д. бил длъжен да докаже съществуването на отричаното от ищеца право. При твърдения за погасяване на вземането по давност, ответникът следвало да установи предприемането на действия по принудително изпълнение и признаване на вземането от длъжника, които били извършвани в разстояние на по-малко от три години през периода от 09.06.2008 година до 09.06.2011 година или найкъсно до образуването на изпълнително дело № 448/2016 година по описа на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Фактическата обстановка по делото, изяснена от първоинстанционния съд въз основа на подробен анализ на приетите доказателства, не се оспорвала от страните, с изключение изводите на съда относно договора от 14.10.2014 година.

Установените по делото обстоятелства-изпълнителен лист от 09.05.2003 година, издаден в полза на С. М. Д. по чл.237 от ГПК (отм.) за осъждане на П. да заплати 80 000.00 лева, със законната лихва от 23.04.2003 година и държавна такса 1603.20 лева; образувано първо изпълнително производство № 66/2006 година въз основа на молба от 18.11.2006 година; признания на задължението по изпълнителния лист, правени от Б. М. П. на 15.05.2003 година; 07.06.2005 година; 16.01.2006 година; 25.01.2006 година; 15.11.2006 година; 22.03.2007 година; 21.05.2007 година; 12.07.2007 година; 09.01.2008 година; 28.09.2010 година; 18.09.2012 година, които не се оспорвали от въззивника. Оспорвало се да е извършено признание на вземането с договор между Б. М. П. и С. М. Д. от 14.10.2014 година като се твърдяло, че договорът не бил сключен на посочената в него дата, без да се сочи от ищеца кога според него бил написан този договор.

От неоспореното заключение на вещото лице по съдебно-графическата експертиза се установявало, че текстът на договора е написан от Б. М. П., с изключение на датата, която била написана от С. М. Д.. Подписите за „договарящи се“ били положени от двамата. Вещото лице било посочило, че не можело да се установи дали датата и останалият текст на документа били написани по едно и също време. Във връзка с оплакването във въззивната жалба по обсъждането на този договор въззивната инстанция намирала, че на първо място следвало да се посочи, че документът бил подписан от Б. М. П. като подписът му бил положен под посочената в документа дата. Затова по аргумент от чл. 193, ал. 3 от ГПК при оспорване на датата тежестта за доказване на оспорването било върху ищеца. Твърдението, че вписаната дата в договора не била тази, на която Б. П. бил направил изявление вземането по изпълнителен лист № 93 от 2003 година, изпълнително дело № 66/2006 година по описа на СИС при Районен съд Враца, за сумата 80 000 лева със законната лихва да бъде обезпечено от собствения му имот в [населено място], представлявало опровергаване съдържанието (в частта за датата) на подписан от страната частен документ. В тежест на страната, която оспорвала вписаната в документа дата, било да докаже, че същата била „дописана“ по-късно и че не съответствала на действителната дата, на която било направено писменото изявление и бил съставен документът. Това не се променяло от обстоятелството, че М. Б. М., действаща чрез настойника си Г. Б. М., не била подписала документа, тъй като тя е универсален правоприемник на Б. М. П., който го бил подписал и го е заместила като страна в производството. В този смисъл тя не била трето лице по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК. Обратно на нейното становището на въззивният съд намирал, че датата на договора се обхваща от формалната доказателствена сила на частния диспозитивен документ, тъй като била част от неговото съдържание. Това било така, защото документът материализирал признаване от длъжника Б. М. П. на вземането на С. М. Д., а признаването на дълга било относимо към погасителната давност, по-специално към прекъсването й. Датата на признаването била от съществено значение за преценката дали през определен период се било осъществило основание за прекъсване на погасителната давност, в този смисъл признаване на дълга без посочване на датата, на която изявлението било направено, било без правно значение. По тези съображения съставът на Софийския апелативен съд приемал, че датата била съществен елемент от съдържанието на процесния документ и подписването на документа от Б. М. П. доказвало, че изявлението било направено на 14.10.2014 година. Нямало доказателства датата да била подправена или „дописана“-вписана след съставянето и подписването на документа. Без значение било обстоятелството кой бил вписал датата, след като същата не била преправяна, друга дата не се съдържала в документа и първоначалният ищец Б. М. П., направил признание на вземането, се бил подписал под нея, с което я бил направил част от своето изявление. Неправилно М. Б. М., действаща чрез настойника си Г. Б. М., се позовавала на разпоредбата на чл. 178, ал. 2 от ГПК, след като не били налице хипотезите на посочената норма-в документа не били налице зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други недостатъци. Договорът бил частен диспозитивен документ, като в случая оспорването на датата, на която бил съставен, касаело верността на документа. Ограничението за допустимост на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК обхващало опровергаване на съдържанието на изходящ от страната частен документ. По смисъла на процесуалния закон опровергаване на съдържанието било налице при несъответствие между изразената в документа и действителната воля на лицето, направило изявлението. Поставената на документа дата на съставянето му можело да не се обхваща от изявлението на страната, но можело и тази дата да е част от съдържанието на изявлението. Когато датата на документа била от значение за изявлението на страните с оглед определен правен резултат, то поставената дата представлявала част от съдържанието на документа.

След преценката, че датата била елемент от изявлението на лицето, същата следвало да се счита за включена в съдържанието на документа и съответно опровергаването на верността й било допустимо, но свидетелски показания можели да се събират само при изрично съгласие на страните по чл. 164, ал. 2 от ГПК. Независимо от поддържаното становище за недопустимост на свидетелските показания за оспорване на датата в процесния договор, въззивният съд намирал, че обсъждането на гласните доказателства не водело до извод за доказаност на оспорването в частта за датата, на която договора бил съставен. При възложената на М. Б. М., действаща чрез настойника си Г. Б. М., тежест на доказване оспорването на датата на договора следвало да се приеме, че действителната дата на признанието била датата 14.10.2014 година, посочена в договора.

По отношение на изразеното във въззивната жалба становище, че договорът от 14.10.2014 година не съдържал признаване на вземането, тъй като липсвали изрази като „признавам“, „потвърждавам съществуването“ и други подобни, съдът намирал, че това становище не намирало опора в закона. Не само не били необходими изрични думи и изрази за признаване на дълга, но по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД признаването на дълга можело да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестирали в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В случая документът съдържал достатъчно ясно изявление от страна на ищеца за съществуващо негово задължение към С. М. Д., за да се приемело, че с него била прекъсната погасителната давност за вземането. Не се спорело, че второто изпълнително дело за вземането било образувано на 14.12.2016 година както с молбата за образуване било поискано налагане на възбрана на имот на ищеца-гараж в [населено място]; на 20.12.2016 година и на 26.08.2019 година били поискани действия по принудително изпълнение-възбрани и запори. На 28.01.2019 година бил наложен запор вземанията на С. М. Д. към „Банка ДСК“ ЕАД [населено място]. При тези факти въззивната жалба била неоснователна. Давността била институт на материалното право. Целта на погасителната давност била своевременното упражняване на субективните граждански права, като чрез нея на кредитора се отнемала възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Това ставало след като длъжникът упражнял правото си да погаси с волеизявление пред съд правото на принудително изпълнение на кредитора поради това, че не било упражнено в определен от закона срок от време.

Предмет на делото било отричане на изпълняемо право по запис на заповед, поради което давностният срок за погасяването му бил тригодишен-чл.531, ал.1 от ТЗ. Той започвал да тече от 14.04.2003 година. Съгласно чл. 116, б. „а“ и б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсвала с признаване на вземането от длъжника и във всички случаи на предприемане на действия за принудително изпълнение, и то независимо от резултата от тези действия. Основанията за спиране и прекъсване на давността били изчерпателно изброени в чл. 115 и чл. 116 ЗЗД и не можели да се прилагат разширително. Съгласно задължителните постановки на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година. на ОСГТК на ВКС: „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. д ГПК (отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление № 3/1980 година на Пленума на Върховния съд.“ В мотивите по т.10 на тълкувателния акт било разяснено, че съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането; че изпълнителният процес съществува само доколкото чрез него се осъществявали един или повече конкретни изпълнителни способи; че прекъсвало давността предприемането на кое да било изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Разяснено било и това, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

При изпълнителния процес давността се прекъсвала многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсвало давността, защото съдебният изпълнител бил длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсвала с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Давността се прекъсвала с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение, след което започвала да тече нова давност. Новата давност започвала да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Действията по принудително изпълнение се предприемали от съдебния изпълнител по искане или възлагане на взискателя. За да било годно едно действие да прекъсне давността, то трябвало да е било предприето от съдебния изпълнител, затова не било достатъчно поискването му от взискателя.

Ищецът основавал твърденията си за погасяване по давност на вземането на С. М. Д. на обстоятелството, че давността била изтекла в периода от 09.06.2008 година до 09.06.2011 година или най-късно до образуването на изпълнително дело № 448/2016 година по описа на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители–14.12.2016 година. Във въззивната жалба не се оспорвали изводите на първоинстанционния съд, че погасителната давност е била успешно прекъсвана от действия по принудително изпълнение или признания на вземането от длъжника, последното от които е с дата 18.09.2012 година.

Въззивната инстанция инстанция възприемала извода на първоинстанционния съд, че договорът от 14.10.2014 година също имал за ефект прекъсване на давността, защото съдържал признаване на вземането от длъжника. На 28.01.2019 година по молбата на взискателя от 20.12.2016 година бил наложен запор върху вземанията на длъжника към „Банка ДСК“ ЕАД [населено място] по изпълнително дело № 448/2016 година по описа на М. П. Н.-частен съдебен изпълнител, с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № 723 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители. Налагането на запора прекъсвало давността от датата, на която това действие било поискано-20.12.2016 година. Извършените през 2016 година-2019 година действия по принудително изпълнение срещу ищеца имали за последица прекъсване на погасителната давност, започнала отново да тече на 14.10.2014 година след последното й прекъсване.

С оглед диспозитивното начало в процеса съдът бил длъжен да съобрази дали погасителната давност била изтекла до 14.12.2016 година, съобразно обстоятелствата, на които ищецът основавал иска си, и срещу които ответникът се бил защитавал в процеса. Било установено, че започналата да тече от 14.04.2003 година тригодишна погасителна давност не била изтекла до 14.12.2016 година. По делото не се установило изтичане на тригодишен период в рамките на исковия период 09.06.2008 година- 14.12.2016 година, през който давността за вземането да не била прекъсвана от предприети от взискателя изпълнителни действия или от направени от длъжника признания на дълга. Затова предявеният иск за установяване, че вземането по изпълнителен лист от 09.05.2003 година било погасено по давност, изтекла в периода 09.06.2008 година-14.12.2016 година, бил неоснователен.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. Б. М., действаща чрез настойника си Г. Б. М. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност доказателствата по делото и да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги прецени както поотделно, така и в тяхната взаимна логическа връзка?; за това може ли съдът на основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да ги обсъди в пълнота и да изложи защо възприема едни, а други отхвърля?; за това достоверна ли е датата на частен документ за правоприемниците на лице, участвало в съставянето му и представляват ли същите трети лица, по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ГПК и как се разпределя доказателствената тежест между страните при оспорване на достоверната дата от правоприемниците, на които частния документ се противопоставя? и за това обещанието на длъжника за обезпечаване на паричен дълг, представлява ли признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и води ли до прекъсване на погасителната давност, а също така признанието на вземането едностранен акт на длъжника ли е, следва ли да достигне до знанието на кредитора и от кой момент признанието поражда действие?.

Първите два от посочените по-горе въпроси са обединени от М. Б. М., действаща чрез своя настойник и законен представител П. Г. П., в една група в изложението и по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като по отношение на тях се твърди, че въззивният съд е влязъл в противоречие с разрешението по решение № 409/28.02.2013 година, постановено по гр. д. № 59/2011 година, решение № 205/02.11.2016 година, постановено по гр. д. № 1499/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 164/04.06.2014 година, постановено по гр. д. № 196/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 370/12.10.2012 година, постановено по гр. д. № 61/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

Така поставените въпроси са съществени, но не обосновават допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. При постановяването на същото съдът е съобразил задължението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като при това се спазват правилата житейските и логическите правила следващи от връзката между отделните доказателства.

Въззивният съд е обосновал своите изводи на всички събрани по делото доказателства, за които е приел, че са допустими и са във връзка със спора, като е изложил становището си по всяко едно от тях. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставянето на горните два въпроса е обосновано с това, че въззивният съд не е възприел заключението на изслушаната по делото съдебнографична експертиза с вещо лице Й. А., според която датата „14.10.2014 година“ в договора между Б. М. П. и С. М. Д. представлявала дописан текст, който е вписан след изписването на останалата част от съдържанието на документа.

При възникналия спор за достоверността на тази дата, същият факт бил от съществено значение за изхода на спора, тъй като изключването на този договор като такъв с достоверна дата щяло да промени коренно изводите за съществуването на период по-дълъг от три години между други признания на процесното вземане. Въззивният съд обаче не бил изложил мотиви за неприема на заключението и изключване на изводите на вещото лице, тъй като приемал, че договорът не съдържал дописвания по смисъла на чл. 178, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд обаче е взел предвид посочената експертиза, като е посочил, че от същата се установявало, че текстът на договора е написан от Б. М. П., с изключение на датата, която била написана от С. М. Д., като подписите за „договарящи се“ били положени от двамата, а вещото лице било посочило, че не можело да се установи дали датата и останалият текст на документа били написани по едно и също време.

След това в мотивите към решението си съставът на Софийския апелативен съд е обосновал извода си защо счита, че датата 14.10.2014 година е част от документа и че той следва да се счита съставен на тази дата. Също така е обоснован и извод, че без значение за спора е това кой е вписал датата в документа и са изложени мотиви за това какво, според въззивният съд, представлява добавка в документа по смисъла на чл. 178, ал. 2 от ГПК и защо не приема датата за такава. Отдадено е съществено значение на това, че подписът на Б. М. П. върху документа е положен след спорната дата. Предвид на това не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по така поставените два въпроса, като само несъгласието на касатора с извършената от въззивния съд преценка на доказателствата не е достатъчно за това.

По отношение на третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси се твърди противоречие между въззивното решение и приетото с решение № 80/17.07.2013 година, постановено по гр. д. № 161/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 32/18.06.2019 година, постановено по т. д. № 1109/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Така поставения въпрос не обосновава допускането на исканото касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд, тъй като съгласно установената практика правилото за достоверна дата по чл. 181 от ГПК се прилага по отношение на трети лица, т. е. които не са участвали в съставянето на документа.

Същото обаче не се прилага в отношенията между страните, участвали в съставянето на документа и по отношение на правоприемниците на същите. В случая първоначалния ищец Б. М. П. е участвал в съставянето на оспорвания документ като по отношение на него е неприложимо правилото за достоверна дата по чл. 181 от ГПК, като същото е неприложимо и по отношение на М. Б. М., в качеството й на негов правоприемник. Лицата участвали в съставянето на документа, съответно техните правоприемници, са обвързани от посочената в него дата. При оспорването на тази дата оспорващата я страна носи доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК за установяването на действителната дата, като за целта не е необходимо откриването на производство по чл. 193 и чл. 194 от ГПК. Установяването на действителната дата може да стане с всички допустими от закона доказателства, като в случаите когато датата е част от съдържанието на документа трябва да се преценяват и ограниченията по чл. 164, ал. 1, т. 2, т. 5 и т. 6 и ал. 2 от ГПК. С обжалваното решение на Софийския апелативен съд не е допуснато отклонение от тази практика, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване.

По отношение на четвъртия въпрос се обоснована наличието на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. С ТР № 4/14.10.2022 година, постановено по тълк. д. № 4/2019 година на ОСГТК на ВКС е прието, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. Както е посочено в мотивите съм това ТР признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор.

Признаването на вземането не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт. Неговата единствена последица като законоустановен юридически факт е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност. Прекъсващо погасителната давност по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуване на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора. Насоченото към кредитора признаване на задължението поражда правно действие по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, без да е необходимо установяване, че същото е достигнало до неговото знание. Тъй като признаването на вземането е законодателно уредено като обективен факт с правно значение, меродавен за началния момент на прекъсване на давността е обективният факт на изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, а не моментът на узнаване от страна на кредитора на направеното от длъжника признаване на вземането. Обстоятелствата кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника са без правно значение, поради което денят на получаване на изявлението, респективно-моментът на узнаването му от кредитора, са ирелевантни за прекъсването на погасителната давност.

Признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. Кредиторът като титуляр на вземането, наред с длъжника, признаващ съществуването на задължението, са част от индивидуализиращите белези на правоотношението, поради което насочеността на изявлението, с което се признава вземането именно към кредитора или негов представител, формира съществена част от еднозначността и недвусмислеността на това волеизявление. Неотправянето към кредитора дискредитира изявлението като годно да манифестира волята на длъжника в достатъчна степен, че съществува конкретен дълг към кредитора. Интерес от признаването има кредиторът, който носи доказателствената тежест относно факта и момента, в който признаването е било направено, както и относно обстоятелствата, от които може да се направи извод, че изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването, е било адресирано към кредитора или негов представител.

В тези мотиви към цитираното ТЗ се съдържа отговора на поставения в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на М. Б. М., действаща своя нейния настойник и законен представител П. Г. П., правен въпрос, като в производството по допускане на касационното обжалване касационният съд не може да извършва проверка на това дали изводите на въззивния съд, че представен по делото документ съдържа признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД са правилни. По отношение на правния въпрос въззивното решение не е в отклонение от посочените задължителни указания на ВКС, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Съществуването на така посочената задължителна практика от своя страна изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като не са налице твърдения, сочещи, че тази практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че следва да бъде осъвременена с оглед на промени в обществено икономическите или обществено социалните отношения.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 17/05.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1075/2022 година по подадената против него от М. Б. М., чрез нейния настойник и законен представител П. Г. П., касационна жалба с вх. № 4884/02.03.2022 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17/05.01.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 14-ти състав, постановено по гр. д. № 1075/2022 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.