О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 60527София, 02.11.2021 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на шести октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:БОНКА ЙОНКОВА

ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 2414/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. С. К. и съвместна касационна жалба на К. С. К. и В. С. К., двете от [населено място], срещу решение № 11862 от 13.08.2020 г. по в. гр. д. № 3854/2018 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното то Софийски градски съд, I-6 състав решение № 16268 от 08.08.2014 г. по гр. д. № 1637/2010 г., с което са уважени предявените от ЗД „Б. И. АД, [населено място] срещу тях регресни искове с правно основание чл. 81 ЗЗ (отм.), като всяка от касаторките е осъдена да заплати на застрахователя сумата 90 065.47 лв.

Касаторките поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Изразяват несъгласие с извода, че са налице предпоставките за уважаване на предявените срещу тях регресни искове. Излагат подробни съображения в подкрепа на поддържаната и пред инстанциите по същество своя теза, че: не е доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ за процесния автомобил, извършено плащане на застрахователната премия и влизане в сила на застраховката; не е доказано, че именно техният наследодател е управлявал автомобила при настъпване на произшествието, че е налице виновно и противоправно поведение от негова страна и че е бил употребил алкохол, респ. в каква концентрация. В касационните жалби е релевирано изрично оплакване и срещу размера, за който са уважени регресните искове, като се твърди, че същите са основателни само за по 60 000 лв., или общо за 120 000 лв., т. е. за заплатените от застрахователя на наследниците на другото починало в катастрофата лице обезщетения за неимуществени вреди, но не и за натрупаните законни лихви върху тях, доколкото те са резултат от поведението на самия застраховател.

Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При наличие на изрично оспорване на дадено обстоятелство и доказателство, което съдът не е обсъдил при постановяване на крайния си акт, дори напротив - възприел е липсата на оспорване и въз основа на това е извел своите изводи, представлява ли това процесуално нарушение и води ли до неправилност на съдебния акт; 2. В случай, че висшестоящ съд е върнал делото за ново разглеждане на друг състав с указания, неизпълнението на тези указания и разглеждането му от същия съдебен състав, макар с различни членове, представлява ли процесуално нарушение; 3. В случай, че се оспорва правоотношение и частен документ, който се твърди да го обективира, съдът следва ли да укаже чия е доказателствената тежест за установяване на това правоотношение, като се има предвид, че оспорилата го страна не е страна по същото и не е полагала свой подпис в оспорения документ; 4. В случай на издадена застрахователна полица, по която застрахователят не е заплатил дължимата се премия /респективно първа премийна вноска/ и същевременно липсва договорка по смисъла на чл. 382 ТЗ /отм./ за отлагане на плащането, застрахователят носи ли риск при настъпило застрахователно събитие; 5. Абсолютна предпоставка ли е за успешното провеждане на един регресен иск от страна на застраховател установяването и доказването на валидното застрахователно правоотношение, от което той да черпи правата си; 6. В случай, когато един застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ бъде осъден на основание чл. 407 ТЗ /отм./във връзка с чл. 45 ЗЗД да заплати законна лихва и при наличието на предпоставки за регресен иск по чл. 81 ЗЗ /отм./ срещу прекия причинител на вредата, респ. неговите наследници, следва ли същите да отговарят досежно пълния обем на лихвата в предявения иск предвид следното: Застрахователят, отказвайки да заплати дължимо застрахователно обезщетение, е станал повод за един продължителен процес, който е приключил с принудително събиране с изпълнителен способ на присъдените в полза на пострадалите суми; Малолетните наследници на прекия причинител не са привлечени като трето лице-помагач, не са били страна по делото и дори не са били информирани за започналия процес; Към датата на събитието наследниците на прекия причинител са били малолетни и отделно от това са били в невъзможност да отправят уведомление до застраховател по ГО по смисъла на чл. 406, ал. 1 ТЗ, доколкото на тях не им е било известно наличието на такъв и към датата на възникване на задължението не са били приели наследството; 7. Във връзка с въпрос 6, допустимо ли е кредитор, който със свое целенасочено бездействие или действие сам се е поставил в неизгодна позиция и вследствие на това е увеличен размерът на дълга, да претендира в пълен размер вземането си от длъжника или същото следва да се редуцира до размера, който би се дължал при негово добросъвестно поведение“.

За така поставените въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 111 от 24.10.2014 г. по т. д. № 598/20012 г. на II т. о. и решение № 198 от 11.04.2017 г. по т. д. № 126/2015 г. на I т. о. (без да е посочено изрично за кои въпроси се отнася тази практика).

Освен това, касаторките молят за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението по част от съображенията, изложени в касационните им жалби.

Ответникът по касация – Застрахователно дружество „Б. И. АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 30.11.2021 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на атакуваното решение, след връщане на делото за ново разглеждане с решение № 62 от 26.07.2018 г. по т. д. 1632/2016 г. на ВКС, II т. о., въззивният съд е приел за доказана пасивната материалноправна легитимация на ответниците К. С. К. и В. С. К., като наследници на виновния за настъпилото на 17.12.2005 г. пътно-транспортно произшествие водач С. В. К., по предявените срещу тях регресни искове. След задълбочен анализ на събраните доказателства и съобразявайки дадените от касационната инстанция задължителни указания за произнасяне по всички заявени във въззивната жалба оплаквания, решаващият състав е приел, че са осъществени предпоставките за уважаване на претенциите на застрахователя, а именно: При пътно-транспортно произшествие от 17.12.2005 г., по вина на употребилия алкохол над допустимата в закона концентрация (1.50 промила) водач С. В. К., застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ЗД „Б. И. АД, е причинена смъртта на сина на Р. Г. С. и Л. Г. С.; С влезли в сила решения по гр. д. № 4227/2006 г. на Софийски градски съд, I-3 състав и по гр. д. № 86792010 г. на Софийски градски съд, I-4 състав застрахователят е осъден да заплати на всяко от посочените лица обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв., ведно със законната лихва за забава, считано от 17.12.2005 г., както и разноски в общ размер 6 560 лв.; Така присъдените обезщетения, заедно с лихвата за забава върху тях от датата на произшествието, са изплатени от застрахователното дружество изцяло, като по сметките на Р. Г. С. и Л. Г. С. са преведени по 91 684 лв.

Като неоснователно въззивният съд е преценил основното възражение на ответниците за липса на валидно застрахователно правоотношение. Наличието на такова е счетено за категорично установено от представеното химизирано копие на застрахователната полица със знака на Гаранционен фонд, както и от заверения препис от същата полица. По отношение разпечатката от Информационния център, според която към датата на произшествието не е съществувала процесната полица, съдът е приел, че тези данни не могат да обосноват извод за липса на застрахователно правоотношение, тъй като до 01.01.2006 г. застрахователите не са имали задължение да предоставят информация по сключените полици.

Неоснователността на възражението, че наследодателят на въззивниците не е осъществил произшествието, респ. че поведението му не е виновно и противоправно, е аргументирана с приетите по делото заключения на комплексната автотехническа и медицинска експертизи, установяващи конкретния механизъм на произшествието и стойностите на алкохол в кръвта на починалия водач.

Въззивният съд не е споделил и становището на двете въззивници, че следва да отговарят само до размера на заплатените от застрахователя суми за обезщетения, но не и за натрупаните върху тях лихви, тъй като те са резултат от неоснователната забава на самия застраховател. Приел е, че няма причина лихвата, дължима като законна последица от уважаването на прекия иск срещу застрахователя, да не бъде търсена по реда на регресната отговорност.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, поставените в изложението въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. За част от въпросите този извод произтича от обстоятелството, че са зададени теоретично, без да са били предмет на обсъждане от въззивния съд (трети и четвърти въпрос) или без да са заявени оплаквания във връзка с тях в касационната жалба, което би препятствало възможността ВКС да се произнесе по същите при евентуално допускане на касационния контрол (въпрос № 2). В мотивите на обжалвания акт не е обсъждано нито дали застрахователната премия е платена, нито чия е доказателствената тежест за установяване неистинността на оспорения препис от процесната застрахователна полица. Друг е въпросът, че във въззивната жалба изобщо не е релевирано оплакване досежно разпределението на доказателствената тежест между страните във връзка с това оспорване, поради което и с оглед императивната норма на чл. 269 ГПК въззивният съд не е могъл да обсъжда такова процесуално нарушение от първата инстанция.

Въпроси № 1 и № 5 са относими към обосноваността и правилността на обжалвания акт. Тези въпроси отразяват несъгласието на касаторките с извода на съда, че за процесния автомобил е съществувало валидно застрахователно правоотношение – извод, направен не само на база оспорения препис на застрахователната полица, каквото твърдение се съдържа във въпрос №1, но и с оглед представеното химизирано копие на полицата, съдържащо знака на Гаранционен фонд, което по своята същност представлява екземплярът от полицата, останал в застрахователното дружество. Правилността на горния извод е предмет на касационния контрол, но не и основание за допускането му.

Що се отнася до последните два въпроса (шести и седми), свързани с това, дали застрахователят разполага с регрес по отношение на изтеклите лихви върху заплатените от него застрахователни обезщетения на увредените от произшествието лица, същите нямат характер на значими за делото, доколкото са основани на твърдението на самите касаторки, че застрахователят е допринесъл за нарастването на дълга поради „целенасочено бездействие“ от негова страна, което становище не е било споделено от решаващия въззивен състав.

Освен, че не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, по отношение на поставените въпроси не са осъществени и заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Представените с изложението две решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, не доказват твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Първото от тях е неотносимо, тъй като касае приложимостта на чл. 146 ГПК, какъвто въпрос в случая не е поставен. Второто решение е относимо към въпрос № 2, но обжалваният акт не е в противоречие с него, а напротив – в съответствие е с тази практика, тъй като въззивният съд е изпълнил точно дадените му от ВКС указния и се е произнесъл по всички заявени във въззивната жалба оплаквания, доводи и възражения. С оглед на това и доколкото друга съдебна практика не е посочена, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано.

Що се отнася до второто поддържано основание – това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото изобщо не следва да бъде обсъждано, тъй като е заявено само бланкетно, без изобщо да са изложени съображения в какво именно се изразява значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на указанията в т. 4 от цитирания по-горе тълкувателен акт. По отношение на последните два въпроса това основание не би могло да се счете за осъществено и поради това, че е налице практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 18 от 22.03.2017 г. по т. д. № 1935/2015 г. на II т. о.), в която се приема, че при упражняване на регресното право на застрахователя срещу застрахования застрахователят може да претендира платените на третите увредени лица лихви за забава от увреждането до плащането. Въззивното решение е в съответствие с посочената практика, която се споделя и от настоящия състав.

На последно място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт, тъй като такава не се констатира – решението нито е явно необосновано (поради грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (законът да е бил приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък extra legem (да е приложена несъществуваща или отменена правна норма). В случая касаторките са отъждествили очевидната неправилност с неправилността на преценката на съда, че не е доказано наличието на валидно застрахователно правоотношение и че не следва да отговарят за платените от застрахователя лихви за забава. Тази неправилност обаче не може да бъде преценена като „очевидна“ и да обоснове допускането на касационния контрол, а наличието или липсата й може да бъде установена единствено при разглеждане на касационната жалба по същество.

С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 11862 от 13.08.2020 г. по в. гр. д. № 3854/2018 г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: