4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4478

гр. София, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 1288 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Т. С. ЕАД, чрез юрисконсулт А. П., против решение № 6701/05.12.2024 г. по възз. гр. д. № 10745/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 11532/03.07.2023 г. по гр. д. № 7039/2023 г. на Софийския районен съд в частта, с която касаторът е осъден на основание чл.137, ал. 2 ЗЕ, вр. § 4, ал. 4а ПЗР на ЗЕ да заплати на Е. М. Е. сумата 14 386,48 лв., представляваща дължима цена за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г. за ползването на енергийните обект и съоръжения на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], кв. .., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - „мотивите към решението ползват ли се със сила на пресъдено нещо и обвързват ли друг съдебен състав с изложеното в тях; длъжен ли е съдът да изследва правото на собственост върху процесните енергийни съоръжения във всяко едно съдебно производство или има правото да се позовава на влезли в сила решения по съдебни производства, образувани между същите страни на същото правно основание, но за различен период, съдържащи сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащи факти, включително и за принадлежността на правото на собственост“. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС - решение № 271/ 06.01.2015 г. по гр. д. № 2853/2014 г., I г. о., решение № 19/23.03.2021 г. по т. д. № 437/2020 г., I т. о., решение № 317/12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г., II т. о. и решение № 57/26.02.2018 г. гр. д. № 2736/2017 г., IV г. о.

Ответникът по жалбата Е. Е., чрез адв. Т. В., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че на 16.09.2010 г. между „Т. С. ЕАД и Е. Е., като изпълнител, е сключен предварителен договор за изграждане на нов енергиен обект за присъединяване към топлопреносната мрежа на сграда – етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица] – ... С договора е уговорено, че следва да бъдат изградени присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция с конкретно посочени характеристики. Съгласно чл.7 от договора изпълнителят се задължава да изгради за своя сметка строежа съгласно техническите условия и изисквания, като до прехвърляне на правото на собственост върху строежа на дружеството, изпълнителят е негов собственик. На 17.11.2010 г. е издадено разрешение за строеж за изграждане на външен топлопровод по [улица]на жилищната сграда, находяща се в УПИ – I, 7, 8, кв....., а на 16.03.2012 г. е издадено разрешение за ползване на съоръженията. Не е спорно, че за исковия период ответникът не е плащал цена за ползването на изградените топлопреносни съоръжения, както и че за предходни периоди (22.04.2012 г. - 22.04.2015 г.; 23.04.2015 г. - 17.02.2020 г.) с влезли в сила съдебни решения дружеството е осъдено да заплати на ищеца обезщетения за използването на процесните съоръжения. Приетата съдебно – техническа експертиза е дала заключение, че по определените цени на КЕВР, съгласно Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уреди или съоръжения, приета с протокол № 27/04.02.2008 г., цената за ползването на топлопреносните обекти за периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г., възлиза на сумата 14 386,48 лв.

Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за доказан фактическия състав на чл. 137, ал. 2 ЗЕ - ищецът, след съгласуване с „Т. С. ЕАД и съгласно сключения договор от 16.09.2010 г., е изградил нов енергиен обект за присъединяване към топлопреносната мрежа на жилищната сграда, находяща се на [улица] – 88, [населено място]. До изкупуването му от ответника, съоръжението е собственост на изпълнителя – ищец Е.Е.. Аналогично е и приетото с предходните влезли в сила - решение № 222/25.01.2019 г. по възз. гр. д. № 2991/2018 г. на Софийския апелативен съд, касаещо периода от 22.04.2012 г. до 22.04.2015 г.; и решение от 18.08.2022 г. по възз. гр. д. № 2166/2021 г. на Софийски градски съд, касаещо периода от 23.04.2015 г. до 17.02.2020 г. Посочено е, че по делото не се твърди и не се установява наличието на нови обстоятелства досежно правото на собственост, които да са настъпили след постановяване на цитираните решения. Няма спор, че през периода от 18.02.2020 г. до 07.02.2023 г. съоръженията са ползвани от топлопреносното предприятие, поради което на основание разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ, дружеството дължи заплащане на цена за ползването в утвърдения с Методика на ДКЕВР по протокол № 24 от 04.02.2008 г. размер, който съгласно СТЕ възлиза на сумата 14 386,48 лв. За неоснователни са счетени възраженията на ответника за недължимост на претендираната цена за ползване, поради недобросъвестност в поведението на ищеца. Изложено е, че при наличието на влезли в сила съдебни решения, с които ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца обезщетение за ползването на съоръженията за предходни периоди, именно то има интерес да предприеме действия по изкупуването им, а не да бездейства. Със заведените искови молби за заплащане на обезщетение за ползването на съоръженията, ищецът е поканил ответника освен да му заплаща дължимите суми, и да изкупи съоръженията. За неоснователно е намерено поддържаното от ответното дружество твърдение, че процесното вземане е погасено по давност. Обезщетението за ползване на чужда вещ без основание представлява частен случай на неоснователно обогатяване, по отношение на което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, като погасителната давност започва да тече от деня на получаване на престацията. В случая вземанията не са погасени по давност, тъй като исковата молба е подадена в съда на 09.02.2023 г., а началният период, от който се претендират вземанията, е 18.02.2020 г.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата.

Поставеният в изложението въпрос не обуславя селектирането на жалбата, доколкото същият е формулиран според защитната теза на касатора и предпоставя взаимовръзки и правни изводи, каквито не са извеждани от въззивния съд. С въззивното решение е прието, че според приложимата разпоредба на чл. 137 ЗЕ, при присъединяване на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост (ал. 1), а в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от потребителите/клиентите (ал. 2). Съобразил е, че чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира неоснователното разместване на имуществени блага, до което се стига в хипотезата, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден от потребителите/от клиентите, а договорът по чл.138 ЗЕ не е сключен и правото на собственост върху съоръжението все още не е придобито от топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, което ги е изградило за своя сметка, цена за ползването им. В случая, обсъждайки събраните по делото доказателства и клаузите на сключения договор от 16.09.2010 г. за изграждане на нов енергиен обект за присъединяване към топлопреносната мрежа на сградата на [улица] – 88, съдът е приел, че ответникът дължи заплащане на цената за ползване на процесните съоръжения. Позоваването на предходните влезли в сила решения между страните е посочено като допълнителен довод, включително в контекста на възраженията на ответника за липса на покана от страна на ищеца до ответника за изкупуване на съоръженията.

Предвид изложеното, не е налице поддържаното от страната основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на жалбата. Цитираните в изложението решения на ВКС касаят различен вид спорове, при други спорни факти и обстоятелства и не могат да обосноват релевантно противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.

Ответникът по жалбата е направил искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата 1 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6701/ 05.12.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 10745/2023 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „Т. С. ЕАД, с ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Е. М. Е., с ЕГН - [ЕГН], разноски за тази инстанция в размер на сумата 1 200 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.