О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 803
София, 23.02.2024 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Т.
ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 2835 по описа за 2023г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. Й. Д., чрез адвокати М. А., М. Д. и Е. Б., срещу въззивното решение на Окръжен съд – Благоевград №157/23.03.2023г. по в. г.д.№1045/22г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон, установената практика на Европейската общност, както и с актовете на Европейския съд по правата на човека.
Насрещната страна Г. Ж. Д. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Е. Ц., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като решението е постановено при спазване на материалния закон и без нарушения на съдопроизводствените правила. В условие на евентуалност изразява становище за нейната неоснователност. Претендира и присъждане на направените по делото разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение, намира следното:
Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 от ГПК, след отменително решение № 50194/21.11.2022г. по г. д. № 4738/2021г. на ВКС, ІІІ г. о. и връщане на делото за разглеждане от друг състав с указания по приложение на процесуалния закон, изразяващи се в обсъждане на събраните доказателства, в това число при въззивното разглеждане на делото, и на заявените от страните доводи и възражения.
Със същото въззивният съд потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Сандански в частта, с която упражняването на родителските права отношение на малолетното дете Й. С. Д. е предоставено на майката Г. Ж. Д., местоживеенето на детето е определено при майката и е определен режим на лични отношения на детето Й. Д. с бащата С. Й. Д., както следва: всяка първа и трета седмица от месеца от 17ч. в петък до 17ч. в неделя с преспиване; четири часа на рождения ден на детето – 27.10; деня на рождения ден на бащата – 13.05; 20 /двадесет/ дни през лятото, разделени на два пъти по 10 дни, през време което не съвпада с платения годишен отпуск на майката; всяка четна година – 5 дни за Коледните празници и всяка нечетна година – 5 дни за Новогодишните празници по споразумение с майката, а ако такова не е постигнато – от 17ч. на 22 декември до 17ч. на 27 декември за четните години и съответно от 17ч. на 28 декември до 17ч. на 02 януари за нечетните годни; всяка нечетна година на Великден – от 17ч. на Разпети петък до 17ч. на Великден /неделя/; в училищна възраст относно ученическите ваканции – всяка четна година – първата половина на зимната ваканция и всяка нечетна година – втората половина на зимната ваканция; половината от пролетната ваканция, както и всеки път, когато родителите постигнат съгласие за това.
За да постанови този резултат, съдът приел, че страните по делото са родители на малолетното дете Й. (родено на 27.10.2015 г.). С влязлото в сила решение на първостепенния Районен съд – Сандански по г. д.№1341/2018г. сключеният между тях граждански брак бил прекратен с развод. С оглед настъпилата в хода на съдебното производство фактическа раздяла между съпрузите, на основание чл. 323 от ГПК, с определение №845/29.03.2019 г. първостепенният съд постановил привременни мерки по отношение на детето Й., като предоставил упражняването на родителските права по отношение на него на майката Г. Д., определил местоживеенето на детето при нея, режим на лични отношения на детето Й. с бащата С. Д.: всяка първа, втора и четвърта седмица от месеца от 17.00 часа в петък до 17.00 часа в неделя (с преспиване); по четири часа на рождения ден на детето – 27.10 и на рождения ден на бащата – 13.05; 20 /двадесет/ дни през лятото, през време което не съвпада с платения годишен отпуск на майката, както и половината от неработните дни по време на Великденските, Коледните и Новогодишните празници с преспиване, както и дължима месечна издръжка в полза на детето в размер на 200 лв.
Съдът констатирал, че след фактическата раздяла на родителите на детето, същите живеели в различни населени места – майката с детето се установили в [населено място], а бащата останал да живее в семейното жилище в [населено място]. В тази връзка съдът изложил, че в социалните доклади от Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място] било посочено, че в семейното жилище на страните били осигурени много добри битови условия за детето, гарантиращи сигурността му и благоприятстващи неговото развитие. Грижите за детето се полагали и от двамата му родители, като всеки от тях притежавал необходимите родителски качества и умения, както и материални ресурси за да осигури на детето оптимални условия за развитие. И двамата били загрижени и отговорни родители и се грижели за детето с много нежност, любов и внимание, като била установена стабилна и пълноценна емоционална връзка между детето и всеки от тях. Родителите били подпомагани в отглеждането му от бабата и дядото по бащина линия, с които детето имало изградени близки взаимоотношения. Съдът отбелязал, че в изготвените доклади от Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място] било посочено, че в обитаваното от майката и детето жилище (след преместването им) били осигурени много добри битови условия, подходящи за отглеждане на дете. Майката била подпомагана в грижите за детето от своите родители и същата реализирала достатъчно доходи, с които да обезпечи своите и неговите нужди. Посочено било, че майката притежава нужните родителски качества, за да отглежда и възпитава детето, била отговорна към неговото развитието, като между тях била изградена силна и устойчива емоционална връзка. Детето изглеждало усмихнато, спокойно и добре адаптирано в семейната среда, като наричало жилището на баба си и дядо си „вкъщи“.
Съдът кредитирал допуснатата пред първостепенния съд комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, от заключението по която приел, че когато е в присъствието на баща си, детето не се отделяло от него и изисквало постоянно вниманието му. Констатирана била повишена емоционална тревожност и напрежение, че може да бъде разделено от баща си. Тази тревожност у детето била провокирана както от неговите особености, така и от тревожната реакция на самия баща и неговия модел на поведение, който поддържал тази тревожност с постоянното повтаряне на фрази като: „нали знаеш, че много те обичам“, „и аз не искам да се разделяме“. Вещите лица посочили, че бащата бил изключително фиксиран и амбициран в мисията да доказва, че той е добрият, а съпругата му е проваленият родител. Установили, че когато било с майката, детето също оставало до нея, споделяло играта си с нея, търсило одобрението и подкрепата, но не ставало тревожно и прилепчиво. Проекциите му за значими възрастни в живота били свързани с родителите му и дядото по бащина линия, като детето се чувствало значимо и важно и за двамата си родители, имало силна емоционална връзка и с двамата. Въззивният съд отбелязал още, че според заключението на вещите лица у детето се наблюдавали симптоми на разстройство с тревожност от раздялата, заради тревожността на самите родители, които реагирали с тревожност при отделяне на детето от тях и неосъзнато предопределяли и поведението на самото дете, което свързвало разделите с баща си със страх от отхвърляне и неодобрение от страна на майката. Според вещите лица за реакцията при раздялата на детето с бащата, след осъществяване режима на личен контакт, допринасял и факта, че детето било с баща си през почивните дни, когато родителят не е зает с работа или други ангажименти и детето преживявало удоволствието, че е център на вселената. Причина за същата било и обстоятелството, че в детските му възприятия липсвало разбираемо обяснение за отсъствието на бащата от ежедневието в живота му. Промяната, резултат от фактическата раздяла на страните, довела до нарушаване на равновесието на детето и била предпоставка за тревожност и фрустационна криза.
Съдът кредитирал и заключението по допуснатата при първото разглеждане пред въззивната инстанция комплексна съдебно-психологична и психиатрична експертиза, от което приел за установено, че към момента на изготвянето у детето не е установена съществувалата преди това повишена емоционална тревожност и напрежение, че може да бъде разделено от баща си, като тези прояви станали непостоянни и неинтензивни. Детето не проявявало трайна и изразена агресия, като се примирило с факта, че родителите му не живеят заедно. Отбелязал, че според вещите лица заявените агресивни намерения от детето „ще застрелям мама“ не са продукт на детското мислене и желание, не са подплатени от осъзната лична емоция, а били заявени като желание за привличане на негова страна на значим възрастен. Експертите установили, че детето се чувствало значимо и важно и за двамата си родители и имало силна емоционална връзка и с двамата. Посочили, че констатираните симптоми на тревожност у него били провокирани от тревожността на самите родители и техните реакции при отделяне на детето от тях, като по този начин провокирали у него несигурност и страх от раздяла с бащата, както и страх от отхвърляне и неодобрение от страна на майката.
Въз основа на така установеното от фактическа страна и след изслушване на двамата родители, съдът направил извод, че с оглед възрастта на детето, привързаността му към майката и към обичайната си среда, в която понастоящем живее, полаганите адекватни грижи от нейна страна, родителските права по отношение на детето следва да бъдат предоставени на нея. Съдът посочил, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установява непригодност на родителя да отглежда детето си. В тази връзка отчел констатациите в изготвените социални доклади установили силната привързаност на детето към майката, обстоятелството, че същото отдавна било добре адаптирано и социализирано в [населено място], имало освен роднински и приятелски кръг. Към датата на последния доклад детето било ученик в първи клас в ОУ П. С. [населено място]; посещавало извънкласна дейност Ментална аритметика и занималия. Детето участвало активно а в училищни състезания по собствено желание (конкурс за рисунка Коледно чорапче, състезание Аз и знанието, където е получил резултат 47 точки (при максимален брой 50), Аз и числата и др.). Класният му ръководител бил доволен от неговото представяне в училище – бил подготвен, държал се възпитано, имал много приятели, четял много бързо. Изложил още, че от заключенията на вещите лица и социалните доклади е установено, че майката е авторитет за своето дете, със създадена стабилна емоционална връзка помежду им, а то търсело нейните съвети и споделяло с нея. Детето било усмихнато, спокойно и общително, умеело да се изразява ясно по теми свързани с неговите интереси и най-важното било със съхранено емоционално състояние, като не било въвлечено в спора между своите родители. Съдът отчел и обстоятелствата, че майката познавала детето в дълбочина и се отнасяла внимателно и грижовно към неговите нужди, била ангажирана с учебния му процес. Успяла да съхрани връзката между детето и неговия баща, като по делото не е установено наличие на данни за родителско отчуждение. Допълнително съдът посочил, че от събраните доказателства и изслушването на страните е установена фиксация и амбиция у бащата да доказва, че той е добрият и по-добрият родител в сравнение с майката, довела до подаване на сигнали срещу нея, иницииране на проверки от различни институции, от които няма заключение с негативен за майката резултат, но оказват влияние на детето.
С оглед на изложеното, съдът направил извод, че по делото не са установени обстоятелства налагащи промяна в условията на живот на детето и преместването му от [населено място], където живеело трайно от месец март 2019г., ходило на училище, имало среда, социални и приятелски контакти. Съдът определил и режим на личен контакт на детето с неговия баща С. Д., като посочил, че със същия се предоставя широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права; отчита се местоживеенето им в различни и сравнително отдалечени населени места, месторабота на родителите и интереса на детето.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/Следва ли при постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решение по делото? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС: т.4 и т.19 от ТР №1/2000г. ОСГТК на ВКС; т.2 и т.5 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; решение №247/06.01.2020г. по г. д.№540/2018г. ІV г. о.; решение №246/20.01.2020г. по г. д.№4881/2018г. ІІІ г. о.; решение №98/28.01.2020г. по т. д.№2897/2018г. І т. о.; решение №9/10.03.2020г. по г. д.№1440/2019г. ІІ г. о.; решение №35/24.04.2020г. по г. д.№1939/2019г. ІV г. о.; решение №288/28.02.2020г. по г. д.№134/2019г. ІV г. о.; решение №190/07.02.2020г. по г. д.№24/2019г. І г. о.; решение №280/22.01.2020г. по г. д.№1509/2018г. ІV г. о.; решение №77/17.03.2015г. по г. д.№2040/2014г. ІV г. о.; решение №12/11.03.2019г. по г. д.№558/2018г. І г. о.; 2/ за качеството на решението като съдебен акт, постановено в частта „фактически и правни изводи“ с мотиви, в които въззивният съд не е дал отговор на нито един от доводите и възраженията на въззивника и доказателствата, на които те се основават, и в които няма никаква конкретика. Навежда се довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №92/06.11.2019г. по т. д.№2100/2018г. на І т. о. на ВКС.
Тези въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите принципно са значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Когато предметът на спора изисква съдът служебно да следи за интересите на детето, същият не е ограничен от предметните предели на исковата молба/жалбата, като е длъжен служебно да изисква от страните и от социалните служби да установяват относимите към спора обстоятелства или сам да събере нужните му доказателства.
Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Съдът е извел извода си за това на кого от двамата родители да предостави упражняването на родителските права по отношение на детето Й. въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, които преценил в тяхната съвкупност; отчел изготвените социални доклади, кредитирал заключенията по допуснатите експертизи в съвкупност с обясненията на страните и представените по делото писмени доказателства; изложил становище по въведените в производството възражения. Поставените въпроси са свързани с оплакванията на касатора за неправилност на обжалваното решение, доколкото преценката на съда, дали майката е по-подходящия от двамата родител, на когото да бъдат предоставени родителските права се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда. Последните не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването, поради което по поставените въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да са разрешени в противоречие с формираната съдебна практика.
В изложението е поставен и въпросът: Длъжен ли е съдът при новото разглеждане на делото да съобрази указанията на ВКС, дадени с отменителното решение и да изложи мотиви във връзка с тях? Противоречие с практиката на ВКС в решение №193/04.07.2011г. по г. д.№1649/2009г. ІV г. о.; решение №128/29.04.2011г. по г. д.№1356/2009г. ІV г. о.; решение №740/26.10.2010г. по г. д.№1935/2009г. І г. о.; решение №50042/21.04.2023г. по к. г.д.№1905/2022г.
Същият е свързан с приложението на чл.294 от ГПК и по него е налице трайно установена съдебна практика, включително и сочената от касатора, според която указанията за извършване на процесуални действия, дадени от ВКС при връщане на делото за ново разглеждане, са задължителни за въззивния съд. В конкретния случай, с постановеното по отменително решение на ВКС делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за извършване на процесуални действия свързани с обсъждане на събраните по делото доказателства, в това число при въззивното разглеждане на делото, и на надлежно заявените от страните доводи, оплаквания и възражения във връзка с тях. При постановяване на решението въззивният съд е изпълнил дадените указания, в които не е имало такива за допускане и събиране на съдебно-психологична експертиза за отношението на детето към всеки от родителите, поради което по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Формулирани са и въпросите: 1/ за комплекса от предпоставки, обуславящи интереса на малолетното дете кой от двамата родители да упражнява родителските права и при кого да живее; 2/ При спор за упражняване на родителските права по отношение на малолетно дете, съдът следва ли, с оглед цялостната защита на интересите на малолетното дете, да се съобрази с чувствата му и изразеното желание при кого от родителите да живее, заявено пред вещите лица от комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза чрез начина на общуване с бащата и отношението му към двамата родители, като го прецени в контекста на всички доказателства по делото, предвид възрастта и пола на детето, наличието на тревожност, генерирана след принудителното му отвеждане от майката от дома, в който се е родило, родителските качества на всеки от родителите, материалните им възможности и дали, ако настъпи промяна и детето се върне да живее в дома на бащата, от който е изведено преди три години от майката, неговата тревожност, която е причина и за честите му физиологични заболявания, които постоянно се задълбочават, ще намалее.; 3/ Следва ли съдът да зачене чувствата на детето и конкретното му емоционално състояние както и да отчете, че тревожността на детето след отвеждането му от майката за времето, прекарано в дома на родителите на майката, е нараснала и е причина за честите здравословни проблеми, които има.; 4/ При извършване на преценката при кого от двамата родители да живее детето, следва ли съдът да обсъди всяка предпоставка за всеки родител поотделно както и позоваването на избрани обстоятелства и игнорирането на други, позволява ли формирането на законосъобразен извод за най-добрия интерес на детето кой от двамата родители да упражнява родителските права.; 5/ Следва ли съдът независимо от възрастта на детето, за да установи какви са неговите възгледи относно това с кой родител да живее и другите важни въпроси, които го касаят, както и следва ли съдът да направи преценка относно възрастта и зрелостта на детето, с оглед значението което се придава на неговите възгледи и предпочитания при решаване на важните въпроси, които касаят живота му. Навежда се довод за противоречивото им разрешаване от въззивния съд с практиката на ВКС в ППВС №1/1974г., както и определение №388/20.03.2014г. по г. д.№7289/2013г. ІV г. о.; решение №243/08.07.2014г. по г. д.№7289/201г. ІV г. о.; определение № 1254/11.11.2013г. по г. д.№6073/2013г. ІV г. о.; решение №58/12.04.2014г. по г. д.№6073/2013г. ІV г. о.; решение №290/09.10.2012г. по г. д.№640/2012г. ІІІ г. о.; решение №215/21.06.2011г. по г. д.№1325/2010г. ІІІ г. о.; решение №152/18.06.2012г. по г. д.№1066/2011г. ІІІ г. о.; решение №712/15.02.2011г. по г. д.№81/2010г. ІІІ г. о.; решение №280/20.07.2011г. по г. д.№888/2010г. ІV г. о.; решение №176/06.04.2012г. по в. г.д.№82/2012г. ОС Пазарджик; решение №511/26.01.2012г. по в. г.д.№6866/2011г. СГС; решение №744/16.10.2009г. по г. д.№1530/2008г. ІІІ г. о.; решение №39/09.03.2018г. по г. д.№3857/2017г. ІV г. о.;
Тези въпроси са свързани с комплекса обстоятелства, които подлежат на преценка при предоставяне упражняването на родителските права и определяне режима на личен контакт на детето с другия родител. Разрешение на същите е дадено в многобройната и трайно установена практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Според дадените в същата разяснения, съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства и спецификите на всеки конкретен случай, с оглед най-добрия интерес на детето, като вземе предвид: родителските качества на всеки един от родителите; полаганите до момента грижи; желанието и способността им да се грижат за детето; връзката между родителите и детето, отношенията между тях и готовността им да го подкрепят и подпомагат в развитието му като личност, да се съобразяват с неговите особености, интереси и нужди; социалното обкръжение на родителите и възможността да получават помощ при отглеждане на детето от трети лица; привързаността на детето към всеки от тях, желанията, чувствата и потребностите на детето, съобразени с неговата възраст и пол; отношенията между двамата родители помежду им и към детето; наличие на родителско отчуждение, неговата степен и опасността за причиняване или вредата, която евентуално е причинена на детето свързана с отчуждението. Посочено е още, че преценката на конкретните обстоятелства винаги се извършва при зачитане на най-добрия интерес на детето, за съблюдаването на който съдът следи служебно, след изслушване на двамата родители по реда на чл. 59, ал. 6 СК, съобразяване на техните становища, както и на становищата на компетентната дирекция „Социално подпомагане“.
Настоящата инстанция намира, че в случая въззивният съд се е съобразил с посочените разрешения. При преценка на кого от двамата родители да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Й. Д., както и при определяне режима на личен контакт съдът е изследвал и обсъдил всички значими обстоятелства: родителския капацитет и условията на живот при двамата родители, там където се претендира да бъдат упражнявани родителските права; отношенията на детето към всеки един от родителите и тяхното обкръжение; липсата на родителско отчуждение и обстоятелството, че майката е съумяла да не въвлича детето в родителския конфликт и да съхрани връзката с баща му; причините за тревожността на детето свързани с новото положение в семейството (раздялата на родителите му), не разбирането на причините за същата, страха да не бъде изоставено от някой от тях, както и тревожната реакция на самите родителите при раздялата им с детето, провокираща същата тревожност у него. Отчел и обстоятелствата свързани със спад на напрежението у детето, когато е приело раздялата на родителите си; периодът на пребиваване на детето Й. на новото място, където са се установили с майката (гр.Д.), който е приет за достатъчно дълъг за създаване на социална среда, чиято промяна съдът приел, че би се отразила негативно на развитието и емоционалното му състояние.
По поставения въпрос за задължението на съда да изслуша детето, независимо от неговата възраст, също е налице трайно установена съдебна практика, част от която са решение №193/24.10.2019 г. по г. д.№ 4781/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 117/21.05.2019 г. по г. д.№ 4723/2018г. на ІV г. о. Според същата, съгласно чл. 15 Закона за закрила на детето във всяко съдебно производство, по което се засягат права или интереси на дете, то задължително се изслушва, ако е навършило 10-годишна възраст. Когато детето не е навършило 10-годишна възраст, то може да бъде изслушано в зависимост от степента на неговото развитие. Във всички случаи, след като вземе становището на страните и прецени изтъкнатите от тях обстоятелства, съдът може да приеме, че изслушването на детето би навредило на неговите интереси. В конкретния случай въззивният съд се е съобразил с установената практика, приемайки, че предвид възрастта на детето (под 10 години), не са налице основания за изслушването му. С оглед на това, съдът намира, че по така поставените въпроси не е налице соченото основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
В изложението е направено искане за допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на въззивното решение, която отново е обоснована с въведените оплаквания за нарушение на процесуалните правила и формалната логика с приетото от съда, че емоционалните отношения на бащата и детето следва да се поддържат от режима на личен контакт и в същото време го е намалил в сравнение с определените привременни мерки, както и за неправилно определено местоживеене на детето.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
В отговора на касационната жалба е направено искане за разноски, но такива не следва да се присъждат за разглеждане на делото пред настоящата инстанция, поради липса на представени доказателства за реалното им извършване (т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №157/23.03.2023г. постановено от Окръжен съд – Благоевград по в. г.д.№1045/2022г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: