О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1936

гр. София, 18.04.2024 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 2839 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото З. К. С. срещу решение № 66/11.01.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 1952/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение (предвид и уточнението, направено с поправената касационна жалба чрез процесуалния му представител адв. Д. П.) в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 260360/05.10.2020 г., допълнено с решение № 261310/23.11.2020 г., постановени по гр. дело № 1689/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Д. С. Д., обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетения по изп. дело № 20128670400097 за неимуществени вреди – в размер 25 000 лв. и за имуществени вреди – в общ размер 32 110 лв; в тежест на касатора са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото.

С определение № 1136/13.03.2024 г., постановено по настоящото дело, касационната жалба на ищеца З. С., като процесуално недопустима, е оставена без разглеждане в частта срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени обективно кумулативно съединените му искове за заплащане на обезщетения на имуществени вреди; в същата част е прекратено касационното производство по делото. Касаторът-ищец не е обжалвал това определение и същото е влязло в сила. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК е влязло в сила и въззивното решение в частта му по исковете за обезщетения за имуществени вреди, като необжалваемо в тази негова част.

Със същото определение № 1136/13.03.2024 г. настоящият съдебен състав е приел, че касационната жалба на ищеца е процесуално допустима в останалата `и част, с която въззивното решение е обжалвано в частта за отхвърлянето на иска за обезщетение на неимуществени вреди в размер 25 000 лв. В жалбата (също предвид уточнението `и, направено чрез адв. Д. П.) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора-ищец, уточнено чрез адв. Д. П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) кой е компетентен да се произнесе по искане за освобождаване от внасяне на държавни такси и разноски, дължими за съдебно производство, което се развива по реда на ГПК; 2) влязлото в сила определение, с което страната се освобождава или не от държавна такса по жалба, дължима в производство пред съд по реда на ГПК, преюдициално ли е по отношение проверката за допустимостта на тази жалба; 3) може ли без наличие на влязло в сила съдебно определение за отказ от освобождаване на жалбоподател от заплащане на държавна такса, дължима за производство по реда на ГПК, администриращият жалбата орган да му даде указание да внесе държавна такса и да върне жалбата при неизпълнение в срок на това указание; 4) когато жалбоподателят по жалба срещу действия на съдебен изпълнител заедно с жалбата е направил искане за освобождаване от държавни такси, има ли право съдебният изпълнител да дава указания за внасяне на държавна такса и да върне жалбата при неизпълнение на тези указания, без наличието на влязло в сила определение на съд, с което жалбоподателят да се освобождава или не от държавна такса по жалбата; 5) има ли право ЧСИ да отказва да администрира жалби срещу свои действия, като дава указания на жалбоподателя за внасяне, освен на дължимите по тези жалби държавни такси, още и на такси, които са дължими към ЧСИ съгласно ТТРЗЧСИ; 6) представлява ли невнасянето на таксите по ТТРЗЧСИ основание за оставяне на жалбата срещу действията на ЧСИ без движение, респ. – за връщане на жалбата, по смисъла на чл. 262, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 261, т. 4 от ГПК; и 7) в случай на отмяна на влязло в сила решение по реда на чл. 303 от ГПК, обезсилват ли се по право с обратна сила или се считат за правомерни извършените въз основа на това съдебно решение изпълнителни действия в периода преди неговата отмяна. По отношение на първите три правни въпроса от страна на касатора се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като се поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с т. 12 от тълкувателно решение (ТР) № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, определение № 399/06.11.2018 г. по ч. гр. дело № 3281/2018 г. на III-то гр. отд. и определение № 87/19.05.2017 г. по ч. гр. дело № 1704/2017 г. на I-во гр. отд.; вторият и третият въпрос – в противоречие с определение № 184/31.05.2022 г. по ч. гр. дело № 5160/2021 г. на IV-то гр. отд. По отношение на останалите четири правни въпроса се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се излагат съображения, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Насрещните страни – ответникът-ЧСИ Д. Д. и третото лице – помагач на ответника – „ДЗИ – общо застраховане“ ЕАД, не са подали отговори на касационната жалба.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

За да отхвърли предявения от касатора иск за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че ответникът-ЧСИ не е извършил противоправни действия по изп. дело № 97/2012 г. (№ 20128670400097), което е обусловило и извода на съда, че липсва първият елемент от фактическия състав на деликта по чл. 441, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и с чл. 45 от ЗЗД.

Последният (седмият) правен въпрос в изложението на касатора се поставя по повод следните приети за установени по делото обстоятелства и изложени съображения от САС, обусловили горния негов решаващ извод: Изп. дело № 97/2012 г. е образувано по изпълнителен лист от 14.01.2011 г., издаден въз основа на решение № 72/15.10.2009 г. по гр. дело № 1483/2008 г. на Старозагорския районен съд (СзРС), с което е бил уважен иск по чл. 45 от ЗЗД на взискателя Д. И. срещу ищеца по настоящото дело З. С. – длъжник в изпълнителното производство, като решението на СзРС е било потвърдено с влязло в сила въззивно решение № 362/15.03.2010 г. по възз. гр. дело № 238/2010 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС). По изпълнителното дело ответникът-ЧСИ е извършил три публични продани, като първите две са обявени за нестанали; третата публична продан е осъществена и с постановление за възлагане от 18.03.2015 г., влязло в сила на 01.04.2015 г., имотът е възложен на купувача, предложил най-високата цена, а с постановление от 11.05.2015 г. изпълнителният процес е бил прекратен. С решение № 242/10.10.2017 г. по гр. дело № 1488/2017 г. на ВКС, на основание чл. 303, ал. 1, т. 3 от ГПК е отменено влязлото в сила въззивно решение № 362/15.03.2010 г. на ПОС, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 72/15.10.2009 г. на СзРС, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С ново влязло в сила (недопуснато до касационно обжалване) въззивно решение № 67/19.01.2018 г. по гр. д. № 2827/17 г. на ПОС е отменено в осъдителната му част първоинстанционното решение № 72/15.10.2009 г. на СзРС и искът по чл. 45 от ЗЗД на взискателя Д. И. срещу ищеца З. С. е отхвърлен изцяло. При тези обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че изп. дело № 97/2012 г. е образувано по молба на взискателя въз основа на изпълнителен титул, издаден на основание съдебно решение, с което в негова полза е присъдено парично притезание, което да бъде събрано от съдебния изпълнител в индивидуалното принудително изпълнение. Приел е също, че извършените действия от ответника-ЧСИ, при наличието на изпълнителен титул, са законосъобразни, тъй като той трябва да се съобрази с него и да предприеме всички необходими изпълнителни действия срещу длъжника за удовлетворяване на взискателя. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че взискателят е предприел такива действия срещу ищеца въз основа издадения от съда изпълнителен лист, и изпълнителният процес е приключил със събиране на вземането и удовлетворяване на взискателите – както първоначалния така и присъединените. Изтъкнал е също, че до този момент изпълнителните титули не са били обезсилени или актовете, въз основа на които са издадени, не са били отменени по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, като е приел, че последващата им отмяна не прави изпълнителния процес незаконосъобразен, респективно – и действията на съдебния изпълнител.

Настоящият съдебен състав намира, че седмият правен въпрос (с изключение на частта му за обезсилване на изпълнителните действия) е от обуславящо значение за горните правни изводи на въззивния съд, но при поставянето на въпроса от страна на касатора не е съобразена установената съдебна практика, разграничаваща процесуалната и материалноправната незаконосъобразност на принудителното изпълнение, което макар и да не е изрично посочено, е съобразено от въззивния съд. Процесуално незаконосъобразно е принудителното изпълнение извън обективните и субективните предели на изпълнителния лист и когато предприетите изпълнителни действия са в нарушение на правилата за осъщесвяване на съответния изпълнителен способ, а материално незаконосъобразно е принудителното изпълнение върху имущество, което не принадлежи на длъжника, както и когато принудителното изпълнение е осъществено без да съществува изпълняемо право за взискателя (т. е. той е привиден кредитор – т. 1 от ТР № 4/2017 от 11.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС). Последната хипотеза е налице и когато бъде отменено (независимо по кой процесуален ред) съдебното решение, въз основа на което е издаден изпълнителният лист, каквато е и настоящата хипотеза, която е визирана във формулировката на обсъждания седми правен въпрос. Съдебният изпълнител отговаря за вредите от процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение, а взискателят – за вредите от материално незаконосъобразното. В този смисъл са и разясненията, дадени с решение № 93/13.02.2024 г. по гр. дело № 4644/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието следното: „Фактическият състав на отговорността по чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 74 от ЗЧСИ включва следните елементи: 1) противоправно действие или бездействие, извършено от съдебния изпълнител при или по повод осъществяваните от него функции, т. е. да е налице хипотезата на така наречената процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение. За материално незаконосъобразно принудително изпълнение съдебният изпълнител не отговаря, защото той е обвързан от изпълнителния лист в неговите обективни и субективни предели, като за длъжника съществува друг ред за защита срещу материално незаконосъобразно принудително изпълнение – исковете по чл. 439 и чл. 440 от ГПК; 2) трябва да са настъпили вреди; 3) причинна връзка между противоправното действие или бездействие извършено от съдебния изпълнител и настъпилите вреди; и 4) вина, която се предполага – арг. от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. Съдебният изпълнител отговаря по реда на чл. 441 от ГПК, във вр. с чл. 74 от ЗЧСИ и с чл. 45 от ЗЗД, само и единствено когато е провел незаконосъобразно индивидуално принудително изпълнение по реда на ГПК, вследствие на което на длъжника са причинени вреди.“. Настоящият съдебен състав споделя тази практика на ВКС, която е актуална и не се нуждае от промяна или осъвременяване, и с която са изцяло съобразени горните съображения на апелативния съд в обжалваното въззивно решение, поради което по отношение на седмия правен въпрос не е налице наведената от страна на касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Останалите шест правни въпроса в изложението на касатора се поставят по повод изложените в мотивите на САС съображения относно другото въведено, като основание на иска за обезщетение на неимуществени вреди, твърдение – за неправомерно бездействие на ответника-ЧСИ, изразяващо се в неадминистриране на подадени от ищеца жалби срещу действия по принудителното изпълнение. В тази връзка въззивният съд е приел, че съгласно чл. 436, ал. 2 от ГПК, съдебният изпълнител има процесуалното задължение да администрира подадената жалба, което включва и събиране на държавна такса, която да бъде заплатена по сметка на съответния окръжен съд, който следва да се произнесе по жалбата. Приел е и че бездействието на съдебния изпълнител по своевременното `и администриране е незаконосъобразно процесуално действие, тъй като се препятства правото на защита на участник в изпълнителното производство. От фактическа страна въззивният съд е установил, че от СГС на ответника-ЧСИ са изпратени за администриране пет подадени от ищеца жалби, със следните входящи номера: № 133531/18.12.2012 г., № 54/02.01.2013 г., № 1050/07.01.2013г., № 1054/07.01.2013 г. и № 1057/07.01.2013 г. Три от тях – посочени са такива с вх. № 133531/18.12.2012 г., вх. № 1050/07.01.2013 г. и вх. № 1050/07.01.2013 г. (последните две се дублират), ответникът-ЧСИ е оставил без движение за внасяне на държавна такса по сметка на съда, както и такси, които се дължат на него. Съдът е приел, че поради неизпълнение на указанията, в съответствие с чл. 436, ал. 4 от ГПК, тези жалби са върнати, като е намерил, че не е налице неправомерно бездействие на ответника-ЧСИ, изразяващо се в неадминистриране на тези жалби на ищеца, тъй като той изпълнил задължението си да ги администрира, както предписва процесуалният закон. Въззивният съд е приел още, че обстоятелството, че ищецът не е изпълнил указанията на ответника-ЧСИ, не може да му се вмени във вина. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът не спори, че не е внесъл държавната такса по жалбите, а е заявил, че е поискал освобождаване от заплащането на такава, но съдът е изтъкнал, че той не е бил освободен от заплащане на държавна такса във връзка с обжалваните действия. Съдът е посочил още, че за указанията на ответника-ЧСИ ищецът е бил уведомяван лично, видно от приложените съобщения по изпълнителното дело. По отношение „останалите две жалби“, изпратени от СГС до ответника-ЧСИ, въззивният съд е посочил, че няма данни, тъй като не се намират в изпълнителното дело. Апелативният съд е обсъдил още, че в исковата молба, уточнена пред въззивната инстанция, ищецът е посочил и жалба с вх. № 5774/21.01.2013 г., като за нея е приел, че няма данни да е изпратена от СГС на ответника-ЧСИ за администриране, поради което е намерил, че тази жалба не може да се отнесе към неправомерно бездействие от страна на ответника поради неадминистрирането `и. Съдът е приел, че същото се отнася и до жалба с вх. № 5773/21.01.2013 г.

Настоящият съдебен състав намира, че първият и петият от формулираните от страна на касатора правни въпроси не са обуславящи горните изводи на въззивния съд, поради което не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). На това общо изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК отговарят останалите четири въпроса, чиито формулировки се припокриват помежду си по смисъл и съдържание, като обобщени и уточнени, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, те се свеждат до следния процесуалноправен въпрос: може ли съдебният изпълнител да върне жалба срещу негови действия, поради неизпълнение на указанията му, дадени на жалбоподателя за внасяне на такси по жалбата, без да е налице произнасяне с влязло в сила определение по искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя за освобождаване от тези такси. Налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посоченото от касатора, определение № 184/31.05.2022 г. по ч. гр. дело № 5160/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и със служебно известните на настоящия съдебен състав, определение № 527/31.07.2019 г. по ч. търг. дело № 1003/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 335/19.06.2018 г. по ч. търг. дело № 1173/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 345/20.06.2018 г. по ч. търг. дело № 1198/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 50389/10.10.2022 г. по ч. гр. дело № 2705/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС, съгласно която практика на ВКС, преди да е налице произнасяне с влязло в сила определение по искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя за освобождаване от такса по жалбата му, връщането на жалбата е незаконосъобразно.

В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: може ли съдебният изпълнител да върне жалба срещу негови действия, поради неизпълнение на указанията му, дадени на жалбоподателя за внасяне на такси по жалбата, без да е налице произнасяне с влязло в сила определение по искането по чл. 83, ал. 2 от ГПК на жалбоподателя за освобождаване от тези такси.

Жалбоподателят-ищец е освободен от внасянето на държавни такси и разноски по делото с разпореждане от 29.05.2018 г. на първоинстанционния съд.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 66/11.01.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 1952/2021 г. на Софийския апелативен съд, – в частта, с която е отхвърлен предявеният от З. К. С. срещу частен съдебен изпълнител Д. С. Д. осъдителен иск с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ и с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер 25 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени по изп. дело № 20128670400097.

В останалите части, като необжалвано, респ. – необжалваемо, въззивното решение е влязло в сила.

Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: