Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Г. С. Членове: МАРИЕТА МИЛ. М. при секретар И. И. и с участието на прокурора К. Х. изслуша докладваното от съдията Б. М. по административно дело № 11032/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Д. Арав, А. Е. и Е. Арав, чрез процесуалния представител адв. К., срещу Решение № 1192 от 22.06.2023 г., постановено по адм. дело № 34/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата им срещу заповед № РДЦ-22-797/25.11.2022 г. на кмета на район „Централен“, О. П.

В касационната жалба се релевират касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК – неправилност и необоснованост на съдебното решение. Твърди се, че не отговаря на действителното положение констатациите на решаващия съд, че процесната сграда има статут на единична културна ценност, декларирана през 1985 г. Според касаторите необосновани са изводите на съда, че са налице материално-правните предпоставки за издаване на оспорената заповед. Възразява се също така, че съдът не е разгледал оплакването в жалбата относно приложимостта на чл. 195 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, както и относно това, че не става ясно по какви причини с оспорената заповед е спряно и строителството в самостоятелен обект с идентификатор 56784.518.1035.1.1 при положение, че в него не се извършва нищо. Претендира се отмяна на съдебното решение и вместо него постановяване на друго, с което се отмени оспорената заповед и се присъдят съдебни разноски за две съдебни инстанции.

Ответникът – кмета на район „Централен“, О. П. редовно призован, в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Д. Арав, А. Е. и Е. Арав, срещу заповед № РДЦ-22-797/25.11.2022 г. на кмета на район „Централен“, О. П. с която на основание чл. 224а, ал. 5, във вр. чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, както и въз основа на констативен акт № 26/10.10.2022 г., е наредено незабавно спиране на строеж: „Основен ремонт на стълбището и самостоятелен обект в сграда /СОС/ с идентификатор 56784.518.1035.1.1 в сграда с идентификатор 56784.518.1035.1.“, с възложители Д. Арав и Е. Арав. В мотивите на заповедта е посочено, че в сграда с идентификатор 56784.518.1035.1, която представлява единичен паметник на културата, деклариран с писмо № 395/13.02.1985 г. на Националния институт за паметниците на културата /НИПК/, се извършва „основен ремонт“ по смисъла на § 5, т. 42 от ДР на ЗУТ, за извършването на който не са издадени строителни книжа – одобрени проекти, съгласувани по реда на Закона за културното наследство /ЗКН/ и издадено разрешение за строеж. Съгласно констативния акт, въз основа на който е издадена заповедта, в стълбищата клетка на сградата са монтирани предстенни обшивки от гипсокартонени плоскости, частично възстановени и/или частично заменени и монтирани са нови електрическа и ОВК инсталации, отрязвани и премахнати са дървени греди, представляващи част от подовата конструкция на таванския етаж, а в самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.518.1035.1.1 частично са възстановени и/или частично заменени и монтирани нови електрическа и ОВК инсталации, свързани с тези, монтирани в стълбищната клета. С оглед изясняване на спора от фактическа страна в първоинстанционното производство е допусната и приета съдебно-техническа експертиза, съгласно която извършените строителни дейности в стълбищната клетка на сграда с идентификатор 56784.518.1035.1 и самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.518.1035.1.1 не засягат конструктивни елементи, основни части, съоръжения или инсталации на сградата, както и не е налице промяна на фактическото предназначението на самостоятелния обекти или в общите части на сградата. Установено е от вещото лице, че извършените в самостоятелния обект в сграда с идентификатор 56784.518.1035.1.1 строителни и монтажни работи обхващат: облицовка на стени с гипсокартон, ремонт на дограма и дюшеме, полагане на теракот, подмяна на ел. инсталация, като в общите части на сградата също е монтирана облицовка от гипсокартон, подменена е ел. инсталацията и са прокарани ОВК инсталации. Според вещото лице вида и характера на извършените строителни работи са сред дейностите, попадащи в понятието за „текущ ремонт“ по смисъла на § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ.

За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма, без съществени нарушения на административно-производствените правила и в съответствие с материално-правни норми и целта на закона. Позовавайки се на приетите по делото писмени доказателства, в това число и съдебно-техническа експертиза, съдът е обосновал извод, че според своя обем и вид извършените в процесната сграда строителни и монтажни работи представляват „текущ ремонт“, при който доколкото се засяга сграда – единична културна ценност, е приложима хипотезата на чл. 151, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ЗУТ и чл. 83, ал. 1, т. 1, б. „а“ от ЗКН, поради което на съгласуване подлежат всички видове строителни и монтажни работи. Прието е от съда също така, че доколкото по делото се установява, че такова предварително съгласуване с Министерството на култура на извършените строителни и монтажни работи в случая не е извършвано, както и не се спори, че сградата, предмет на строителна намеса, има статут на единична културна ценност, декларирана през 1985 г. от НИПК, то административният орган законосъобразно е определил извършеното строителство в хипотезата на нарушение по чл. 224, ал. 1, т. 6 от ЗУТ и е издал заповед са спиране на строителството. Според съда неоснователни са възраженията на жалбоподателите относно обхвата на наложената забрана, тъй като хипотезата на чл. 83, ал. 1, т. 1, б. "а" от ЗКН, освен че борави с общото понятие „ремонт“, не диференцира съгласуването съобразно местоположението в сградата, където ще се извършват строителни и монтажни работи, поради и това след като строителни и монтажни работи са извършени в процесния самостоятелен обект в сграда и в общите части на сградата, правилно заповедта по чл. 224а ЗУТ е издадена по отношение на засегнатите от строителните дейности части. Сочената от жалбоподателите съдебна практика, отразена в решение № 4273/21.04.2023 г., постановено по адм. дело № 1387/2022г. по описа н ВАС, съдът намира за неотносима към предмета на настоящия спор, тъй като контролираният в посоченото производство административен акт е издаден на основание чл. 225а от ЗУТ и неговата законосъобразност се подчинява на самостоятелни правни норми – чл. 225, ал. 2 от ЗУТ, чиито обхват не намира приложение към състава на чл. 224, ал. 1 от ЗУТ.

Решението е постановено в нарушение на закона – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо от АПК, поради неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми към изяснената по делото фактическа обстановка.

Решаващият правен извод на първоинстанционния съд за законосъобразност на процесната заповед е постановен при неправилно възприемане на изяснената по делото фактическа обстановка във връзка с предпоставките по чл. 224а, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ, на което правно основание е издадена процесната заповед. От анализа на цитираните разпоредби се налага извода, че първият релевантен факт за законосъобразното издаване на заповед на соченото основание е наличието на извършващ се незаконен строеж. По своята правна същност спирането на изпълнението на строеж е принудителна административна мярка и целта на закона е да се преустанови извършването на едно незаконно строителство, като в хипотезата на чл. 224а, ал. 1 от ЗУТ - спирането е до отстраняване на нарушенията, а в хипотезата на чл. 224а, ал. 5 от ЗУТ, както в случая – спирането е до издаване на заповед за премахване на строежа. Следователно, само в случаите когато е налице един извършващ се строеж, незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ, са налице материално-правните предпоставки за издаване на заповед за спиране изпълнението и забрана достъпа до този строеж в хипотезата на чл. 224а, ал. 5 и ал. 6 от ЗУТ.

В процесния случай с оспорения административен акт е наредено спиране изпълнението на строеж „Основен ремонт на стълбището и СОС с идентификатор 56784.518.1035.1.1 в сграда с идентификатор 56784.518.1035.1.“ и забрана достъпа до него поради това, че строежът е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, доколкото е изграден без необходимите строителни книжа в нарушение на чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал.1 от ЗУТ. От приетите по делото писмени доказателства, включително и от неоспорената от страните съдебно-техническа експертиза, безспорно се установява обаче, че извършените и описани в процесната заповед строително-монтажни работи не представляват „основен ремонт“, а „текущ ремонт“ по смисъла по § 5, т. 43 от ДР на ЗУТ, поради и което в случая не е налице строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ. Доколкото извършените строително-монтажни работи съставляват „текущ ремонт“, то и за тях не се изисква издаване на разрешение за строеж – чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, т. е. те са изключени от разрешителния режим по чл. 137, ал. 3 и чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, поради и което не биха могли да бъдат предмет на заповед за спиране на незаконен строеж в хипотезата на чл. 224а, ал. 5, във връзка чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, което от своя страна обуславя извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед, обратно на приетото от първоинстанционния съд.

Неправилно административният съд приема също така, че процесната заповед е законосъобразна позовавайки се на хипотезата на чл. 224, ал. 1, т. 6 от ЗУТ. Цитираната разпоредба в случая е неприложима, тъй като административният акт е издаден на основание чл. 224а, ал. 5 от ЗУТ, хипотеза различна от тази по чл. 224а, ал. 1, във вр. с чл. 224, ал. 1, т. 6 от ЗУТ. В тази връзка следва да се има предвид, че сочената в заповедта нужда от съгласуване на строителните книжа по реда на чл. 84 от ЗКН, доколкото се твърди, че сградата представлява единичен паметник на културата, не е равнозначно на издаването й с правно основание чл. 224а, ал. 1, във вр. с чл. 224, ал. 1, т. 6 от ЗУТ. Действително чл. 151, ал. 2, изр. 1 от ЗУТ предвижда за недвижими културни ценности в техните граници и охранителни зони дейностите по ал. 1 да се изпълняват след съгласуване по реда на ЗКН. При отсъствието обаче на съгласуване по този ред дейностите не са приравними на „незаконен строеж“ по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ и не попадат в хипотезата на чл. 224а, ал. 5 от ЗУТ, на което правно основание е издадена процесната заповед. Съгласувателната процедура по ЗКН не е тъждествена на разрешаването на строителство по ЗУТ нито по компетентни органи и правила за провеждане, нито по предназначение и краен резултат, както и не може да обоснове приложимост на чл. 224а, ал. 5, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, на каквото правно основание е издадена оспорената заповед. Липсата на съгласуване с Министерство на културата при условията и по реда на ЗКН може да обоснове спиране изпълнението и забрана достъпа до строеж само в хипотезата на чл. 224а, ал. 1, във вр. с чл. 224, ал.1, т. 6 от ЗУТ, на което обаче правно основание не е издадена процесната заповед. С оглед на това следва да се приеме, че оспорената заповед е издадена в противоречие с материалноправни разпоредби, а изводите на административния съд в обратния смисъл са направени в противоречие с материалния закон и събраните по делото доказателства.

Предвид изложеното, съдебното решение се явява неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, поради което следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго по същество, с което се отмени като незаконосъобразна оспорената заповед.

При основателност на касационната жалба в полза на касаторите следва да бъдат присъдени заявените своевременно и в срок разноски за две съдебни инстанции, както следва: 210 лева държавна такса за настоящата съдебна инстанция и 1600 лева реално изплатено адвокатско възнаграждение; 30 лева държавна такса и 1600 лева реално изплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по адм. дело № 34/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, както и внесен депозит за вещо лице в размер на 400 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ, във вр. чл. 222, ал. 1 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1192 от 22.06.2023 г., постановено по адм. дело № 34/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ заповед № РДЦ-22-797/25.11.2022 г. на кмета на район „Централен“, О. П.

ОСЪЖДА О. П. да заплати на Д. Арав, с адрес: гр.Пловдив, [улица], А. Е., с адрес: Израел, гр. Т. А. [улица], и Е. Арав, с адрес: гр.Пловдив, [улица], сумата в размер на общо 3 840 /три хиляди осемстотин и четиридесет/ лева, представляваща разноски за две съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА

секретар:

Членове:

/п/ М. М. п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА