№ 60571
[населено място], 26.10.2021г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди двадесет и първа година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Е. Ч.
ЧЛЕНОВЕ: Р. Б.
В. Х.
като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 2257/2020 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по чл. 288 ГПК и чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. П. и И. П. против решение № 11572/16.07.2020 г. по гр. д.№ 2378/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 22.10.2018 г. по гр. д.№ 13208/2016 г. на Софиийски градски съд, поправено с решение от 14.03.2019 г. по същото дело, като краен резултат исковете на касаторите, с правно основание чл. 226 ал.1 КЗ / отм./ са отхвърлени за разликата над присъдената на всеки от тях сума от 130 000 лева и до претендираната от всеки от тях сума от 200 000 лева. Оспорва се правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – липса на мотиви, доколкото изложените, според касаторите, са схематични, бланкетни, без оценъчни съждения за тежестта на всяко едно, релевантно за определяне размера на справедливо обезщетение обстоятелство, за съобразимата икономическа обстановка в страната към 09.05.2016 г. и съдебната практика по сходни случаи. Сочи се и необсъждане на всички относими за определяне на справедливо обезщетение обстоятелства и доказателства – единичната съдебно-психологическа експертиза и доказателствата за влошено здравословно състояние на ищците, представени във връзка с оспорването на заключението й от ответното дружество. Според касаторите решението е постановено в противоречие с материалния закон – чл.52 ЗЗД – по отношение приетия за справедлив размер на застрахователно обезщетение от 130 000 лева, който намират изключително занижен, вкл. с оглед съдебна практика по аналогични случаи, като не са отчетени с действителната им тежест психологическите последици от претърпяната травма. Така въззивният съд не е оценил в достатъчна степен ранната загуба на наследодателя на ищците – на 39 години / неправилно посочена в решението възраст 46 год. /, в аспект на обстоятелството, че на него родителите основно са разчитали за подкрепа във всяко отношение. Липсва, според касаторите, задълбочена оценка на доказателствата за травмата им, при узнаване за смъртта на сина им. Недооценено намират заключението на тройната психологическа експертиза и разширената съдебно-медицинска експертиза, според които ищците продължават да са в дълбока скръб от тежката загуба, довела и до оттеглянето им от активна житейска позиция и занемарена лична грижа, не са способни да се справят с преживения ужас без специализирана помощ, като в резултат е влошено и физическото им здраве. Касаторите считат, че от друга страна въззивният съд е съобразил ирелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението, като вече присъдените обезщетения в полза на съпругата и децата на наследодателя – син на касаторите, подкрепата на тези лица в страданието на ищците и възможността последните да ползват специализирана медицинска помощ от психолог, каквато не са потърсили. Икономическата конюнктура в страната, чийто ориентир са определените минимални нива на застрахователна отговорност, също е отчетена формално и без съответна обосновка, като критерий за определяне на обезщетението.
Присъединена към настоящото дело е и частна касационна жалба на ищците против въззивното решение, в частта му с която е оставена без уважение частната им жалба срещу определението на първоинстанционния - СГС - от 14.03.2019 г. по гр. д.№ 13208/2016 г., с което е оставено без уважение искането им по чл.248 ГПК , за допълване на решението в частта за дължимо, при условията на чл.38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 ЗАдв. в.ие на процесуалния им представител. Жалпоподателите оспорват съображенията на съда, че и при представителство по чл. 38 ал.1 т. 2 ЗАдв. възнаграждението се определя съгласно правилата на Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, въз основа цената на иска и съобразно изхода по съществото на спора, т. е. като цената на иска определя приложимата хипотеза на Наредбата, с оглед определяне на дължимото при пълното му уважаване минимално адвокатско възнаграждение, но съответно коригирано съобразно уважената част от иска, с прилагане принципа за пропорционалното му определяне. Излагат се съображения за значимост на обстоятелството, че ищците не заплащат възнаграждение на представляващия ги по реда на чл.38 ал.1 ЗАдв. п. представител, а принципът за съразмерно на уважената претенция възмездяване е приложим само при понесени от страните разноски.
Ответната страна – ЗАД „Б. В. И. – не е депозирала отговор на касационната и на частната касационна жалби.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на доводите на касаторите, относими единствено до размера на присъдените обезщетения, настоящият състав съобрази следното :
В исковата молба ищците споделят мъката си от жестоката и внезапна загуба на своя син, в разцвета на силите му. Споделят, че със семейството му са живеели в общо домакинство, в атмосфера на взаимна обич и разбирателство, били са му благодарни за постоянните грижи и помощ във всичко, а времето прекарвано с него им носело спокойствие и радост. Ищцата се оплаква от психически проблеми – непрекъснато плаче и страда от безсъние. При ищеца проявлението на душевните болки и страдания е в усещане за безсилие, потиснатост, неспособност за справяне с житейските проблеми, трудно общуване. Всеки от двамата е разчитал на сина си за спокойни и радостни старини.
По делото са разпитвани свидетели в първа / съпругата на починалия – снаха на ищците и брата на ищеца / и във въззивна инстанции / свидетели без дела и родство с ищците /. Разпитаните в първа инстанция свидетели безпротиворечиво заявяват, че ищците са понесли тежко загубата на сина си – както при научаването за нея / ищцата изпаднала в истерия, припаднала, и двамата не осъзнавали случилото се /, така и последващо - променили са се като личности и начин на живот, предпочитали усамотението, състарили се, неутешими са и често плачат. Ищцата започнала да се оплаква от високо кръвно, главоболие и болки в стомаха / св. П. /. Свидетелят П. не споделя за психични и физиологични страдания. Видно от показанията им, съвместното живеене на ищците и починалия техен син е било при взаимна нужда от помощ - по отглеждането на внука, поделяне на разходи за бита, поддържане на къщата и двора, а за младото семейство - и предвид липса на собствен дом. По искане на ищците – жалбоподатели, във въззивна инстанция са допуснати още двама свидетели и назначена съдебно - психологическа експертиза. Свидетелите потвърждават промяната в начина на живот на ищците след загубата – оттегляне от социални контакти, потиснатост. Свидетелката Л. съобщава за проблеми с кръвното налягане на ищцата непосредствено след трагедията, без да сочи и други физиологични страдания. Не съобщава такива и свидетелят Ц.. И двамата свидетели потвърждават, че общото домакинство между семейството на ищците и сина им е наложено по обективни причини – жилищен проблем – но отношенията в същото са били „много добри„ , живеели в разбирателство и взаимопомощ. Заключението на приетата съдебно-психологическа експертиза е оспорено от застрахователя и е прието заключение на тройна такава. За работата на последната ищците са представили медицинска документация за здравословното си състояние, приета като доказателство по делото. Тройната съдебно-психологическа експертиза, вкл. на база проведени специализирани тестове, извън споделеното от самите изследвани лица, установява, че и при двамата има объркване, дезорганизираност, тревожност, проблеми със съня, потиснатост и други проявления, изброени в констативно-съобразителната част / намалена лична грижа, постоянна умора, оттегляне от активна житейска позиция, нежелание за работа, чувство на безпокойство и вина /, обективно годни да бъдат предизвикани от загубата, като травмата и към настоящият момент не е преодоляна.
Произнасяйки се по жалби на всяка от страните, въззивният съд е намалил присъденото от първоинстанционния съд обезщетение от 150 000 лева за всеки ищец на 130 000 лева. Като се е позовал на заключението на тройната съдебно - психологическа експертиза и на свидетелските показания, вкл. събрани във въззивното производство, съдът е отчел следните релевантни за определяне на обезщетението фактори: възрастта на починалия – в разцвета на силите му ; съществувалия между същия и ищците съвместен живот - в една къща, като сплотено семейство, членовете на което са разчитали на взаимна обич и подкрепа; дълбоката и непреодоляна скръб от загубата му, изразяваща се в дистанциране от околния свят, обърканост, тревожност, дезорганизираност, проблеми със съня; икономическите условия в страната към 2016 г.. Съдът действително е упоменал факта, че съпругата и децата на починалия са обезщетени с по 160 000 лева, както и че ищците могат да разчитат на помощта на близките си / снаха, дъщеря, семейството на брата на ищеца /, както и на специализирана помощ / досежно психологическото им състояние /, каквато не са ползвали до момента.
В изложението по чл. 283 ал.4 ГПК касаторите формулират следните въпроси : 1/ Как следва да се прилага принципа за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решенията по т. д.№ 708/2009 г. на ІІ т. о., т. д.№ 387/2008 г. на ІІ т. о. , т. д.№ 486/2012г. на ІІ т. о. , т. д. № 669/2012 г. на ІІ т. о. на ВКС; 2/ Относими ли са към критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли да рефлектират върху размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, при предявен пряк иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ / отм./ срещу застраховател, фактите, свързани с присъдени обезщетения на други правоимащи лица за претърпени от тях неимуществени вреди, произтичащи от същото ПТП ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решенията по т. д.№ 1031/2009 г. на ІІ т. о. , т. д.№ 1043/2011 г. на ІІ т. о., т. д.№ 2369/2015 г. на ІІ т. о. и т. д.№ 3137/2014 г. на І т. о. на ВКС; 3/ Следва ли съдът да изходи от конкретно установените факти по делото, при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, за да се приеме същото за съответно на причинените болки и страдания ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решения по гр. д.№ 60323/2016 г. и гр. д.№ 60334/2016 г. на І г. о. на ВКС; 4/ Как следва да рефлектира нормативно установения към момента на увреждането размер на лимитите на застрахователна отговорност по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, като израз на конкретната икономическа обстановка в страната, върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застраховател ? – въпросът обосноваван с решенията по т. д.№ 795/2008 г. на ІІ т. о., т. д.№ 299/2011 г. на ІІ т. о., т. д.№ 634/2010г. на ІІ т. о., т. д.№ 916/2011 г. на І т. о., т. д.№ 60/2012 г. на ІІ т. о. на ВКС ; 5/ Следва ли съдебният акт да бъде мотивиран и съдът длъжен ли е да се произнесе по всички наведени доводи на страните и при техния анализ да изложи обосновани мотиви ? – въпросът обосноваван в същата хипотеза, с ППВС№ 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и решения по т. д.№ 1106/2010 г. на ІІ т. о. , гр. д.№ 1413/2009 г. на ІV г. о., т. д.№ 823/2010 г. на ІІ т. о., гр. д.№ 533/2010 г. на ІІІ г. о., т. д.№ 808/2009 г. на І т. о., гр. д. № 534/2011г. на ІV г. о., гр. д.№ 2254/2013 г. на ІІ г. о., гр. д.№ 1207/2011 г. на ІІ г. о. , гр. д.№ 2631/2016 г. на ІІІ г. о. и гр. д.№ 1148/2019 г. ; 6/ Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото и да основе мотивите си на тях ? – въпросът обосноваван отново в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с решения по т. д.№ 1015/2011 г. на ІІ т. о., т. д.№ 387/2008 г. на ІІ т. о., т. д.№ 1053/2012 г. на ІІ т. о., гр. д.№ 78/2011 г. на ІІІ г. о. и гр. д.№ 465/2011 г. на ІV г. о. на ВКС ; 7/ Следва ли въззивният акт да бъде обоснован в съответствие с правилата на формалната логика, науката и емпиричните изследвания ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, с решенията по гр. д.№ 1321/2018 г. и гр. д.№ 4719/2017 г. на ІV г. о. на ВКС. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК е посочена формулиране на правен въпрос, като в евентуалност касаторите се позовават на очевидна неправилност, също без обосновка.
Първият въпрос формално удовлетворява общия селективен критерий, доколкото чл.52 ЗЗД е императивна правна норма, с която съдът дължи съобразяване при определяне справедлив размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Не е обоснован допълнителния селективен критерий, тъй като решението не е в противоречие с цитираната съдебна практика, даваща отговор по приложението на критерия във всеки отделен случай, поради което и непозволяваща унифициране на отговор по съобразяването на едно или друго, релевантно за определяне размера на обезщетението, обстоятелство. Не е обосновано и противоречие на въззивното решение със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 год., които не изчерпват релевантните при определяне размера на обезщетението възможни критерии, а изискват комплексна преценка и обосноваване критерия за справедливост, с мотивирано изложение на приети за релевантни конкретни обстоятелства, във всеки конкретен случай. Такова мотивиране, предпоставено от обхвата на доказването и съобразно предявените от самите ищци обстоятелства за съдържанието и проявлението на търпимите вреди, въззивното решение съдържа. Формулираният въпрос изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда, относно размера, независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства. Търсената универсална преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година.
Вторият от въпросите също формално удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото съдът действително е упоменал присъдените на съпругата и сина на починалия наследодател на ищците застрахователни обезщетения. От мотивите и мястото на съобразяването на този факт, в рамките на общото изложение, обаче, е видно, че съдът го е посочил в качеството на съобразима сходна съдебна практика на съотношение в обезщетяване на лица в идентични родствени връзки, очевидно изхождайки от наблюдението, че обичайно възмездяването на болките и страданията на преживялата съпруга и деца е по-високо от обезщетяването на родителите на пострадалото пълнолетно лице. В този смисъл, настоящият състав не намира, че посоченото обстоятелство е обусловило решаващ мотив на въззивното решение, като самостоятелен критерий при определяне на застрахователното обезщетение, а е упоменато само в подкрепа на адекватността на конкретно определените обезщетения. Дори да се приеме, че удовлетворява общия селективен критерий, въпросът не се явява обоснован с допълнителния такъв, с цитираните решения на състави на ВКС. Същите не касаят идентична хипотеза на съобразяване на присъдени застрахователни обезщетения, доколкото не касаят съобразяване на кумулативно присъдени обезщетения на лица в различни, съответни на процесните, родствени връзки с пострадалия. Въззивният съд не се е обосновал нито със застрахователната сума, съобразно конкретно договореното в застрахователната полица, нито с присъдени в аналогични случаи застрахователни обезщетения на лица, в идентична с тази на ищците родствена връзка с починалия. Още повече, че при обосноваването на петия от формулираните въпроси, самите касатори намират за съществено процесуално нарушение формалното, а не обосновано с конкретни примери позоваване на съдебна практика по сходни случаи.
Третият от въпросите е предпоставен от довода на касаторите, че определеното застрахователно обезщетение не е съобразено с всички конкретно установени по делото обстоятелства . Според страната съдът е пропуснал да съобрази доказателствата за здравословното състояние на ищците – увреждания, извън твърдяната и установявана със съдебно-психологическа експертиза психологическа травма, както и не е съобразил всички проявления на последната. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не е съобразен с предмета на делото – въведените с исковата молба, търпими в причинност с трагичната загуба, болки и страдания / досежно увреди в здравословното състояние на ищците /, както и с произнасянето на съда, който е съобразил обобщените в самото заключение на съдебно-психологическата експертиза проявления на психологическата травма, докато касаторите се позовават на детайлизирания им коментар в констативно-съобразителната част на решението. Противоречие между двете или непълнота на заключителната спрямо констативно-съобразителната част на експертизата, настоящият състав не установява. Допълнителни съображения са изложени в коментара на шестия от формулираните въпроси.
Четвъртият от поставените въпроси покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, доколкото съобразяване на законодателните лимити в отговорността на застрахователите, по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, като ориентир за социално-икономическите условия, спрямо които следва да се определи справедлив размер на дължимото обезщетение, е предмет на дължимо от съда произнасяне.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий, доколкото касаторите не сочат параметри, спрямо които да се обоснове неправилност на правния резултат – несъразмерност на присъденото спрямо действително търпимите от тях вреди, съобразно доказаното им съдържание, интензитет и продължителност, в който смисъл е и формираната съдебна практика по реда на чл.290 ГПК – реш. № 1 /26.03.2012 год. по т. д.№ 299/2011 год. на ІІ т. о. ВКС, реш.№ 95/ 24.10.2012 год. по т. д.№ 916/2011год. на І т. о.на ВКС, реш.№ 155/11.12.2012 год. по т. д.№ 711/2011 год., вкл. цитираните от касатора. Лимитите на застрахователна отговорност по пар. 27 от ПЗР на КЗ /отм./ не биха могли да се съобразяват като пряко приложими конкретни стойности, поради което и проста съпоставка между същите и размера на присъдените обезщетения не обосновава неправилност на въззивния акт, поради несъобразяване на конкретните обществено-икономически условия. Определеното от съда обезщетение не дава основание за извод, че при прилагане критерия за справедливост, вкл. съобразно цитираната задължителна съдебна практика относно начина на съобразяване застрахователните лимити, въззивният съд е вложил в нормата на чл.52 ЗЗД смисъл, различен от вложения от законодателя и така с ъ щ е с т в е н о се е отклонил в приложението на критерия за справедливост спрямо конкретните икономически условия към момента на застрахователното събитие.
Петият от въпросите, видно от обосновката му, е предпоставен от бланкетното позоваване на съда на съобразена икономическа обстановка в страната / предмет на четвъртия формулиран въпрос / , както и формално позоваване на съществуваща съдебна практика в сходни случаи, непосочена от съда. Видно от втория от формулираните въпроси, разгледан по-горе, позоваването на съдебна практика по сходни случаи и обосноваване със същата на размера на застрахователното обезщетение, самите касатори визират като произнасяне в противоречие с чл.52 ЗЗД, в който смисъл цитират и приетото в решение по т. д.№ 2369/2015 г. на ІІ т. о. на ВКС. Настоящият състав напълно споделя тази теза, застъпена и в цитираното решение, поради което и немотивирането на съда с конкретно посочена съдебна практика по сходни случаи не е от естество да обоснове съществено процесуално нарушение, а само съществено такова е касационно основание за неправилност, по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Поради това, петият от въпросите не удовлетворява изискването за правен - отговор на който е от естество да промени правния резултат, като относим към съществен порок на въззивния акт.
Шестият от въпросите е предпоставен от несъобразяване размера на обезщетението с установените увреди в здравословното състояние на ищците, в причинност с трагичната загуба на техния син, както и на обстоятелството, че преживялата съпруга и сина на починалия вече не обитават общо домакинство с ищците. Последното обстоятелство е неотносимо към установяване съдържанието и интензивността на търпимите от ищците болки и страдания, а на търпими в причинност със загубата здравословни проблеми / изключая психологическата травма и нейните проявления, обсъдена от съда / , видно от преждеизложеното съдържание на исковата молба, ищците не са се позовавали. Принципът на диспозитивното начало в процеса изисква произнасяне съобразно събраните по делото доказателства, но в рамките на въведеното от страните в предмета на спора, респ. въведените от ищците видове, обхват и интензитет на търпими болки и страдания. Още повече, че вещите лица и от единичната и от тройната психологическа експертизи коментират споделено от самите ищци неглижиране на здравословните им проблеми, непосещаване на лекар, неприемане на лекарства. При това приетата - макар неотносима към обстоятелствената част на исковата молба, а и представена след изтичане на преклузивния срок за ангажиране на доказателства – медицинска документация, по начало не би могла сама по себе си да установи причинност на физиологичните болки и страдания на ищците с преживяната трагична загуба, без ангажиране на специализирана медицинска експертиза с такава задача. Впрочем, увредите в здравословното състояние на ищеца, съгласно същата тази документация, предшестват значително момента на застрахователното събитие, а представената за ищцата е създадена значително след този момент - през 2019 година.
Седмият от въпросите е напълно чужд на касационните доводи за неправилност, тъй като в същите не се обосновава дадена от въззивния съд интерпретация на факт и значението на същия за спора, в несъответствие с правилата на формалната логика, опита или научните правила. Страната очевидно смесва порока „необоснованост„ с порока „ произнасяне в противоречие със закона „ – критерия за справедливост въведен с чл.52 ЗЗД, доколкото приема, че независимо от установената психологическа травма и нейните проявления и при двамата ищци, съдът е определил конкретния, вместо по-висок размер. Поради това не се явява удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, което изключва необходимостта от коментар на допълнителния такъв.
Приложението на чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е придружено от формулиран въпрос, а и простото цитиране на нормата не обосновава допълнителния селективен критерий в тази хипотеза, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По аналогични съображения – необосноваване от касаторите - не следва да се допусне касационното обжалване и поради очевидна неправилност, още повече, че обективно е неизводима само от мотивите на въззивния акт, извън действително извършените от съда и страните процесуални действия и действителното съдържание на събраните доказателства.
Следователно, касационно обжалване по касационната жалба на И. П. и И. П. не следва да бъде допуснато.
В изложението към присъединената частна касационна жалба , се поставя въпроса : При осъществена от адвокат безплатна правна помощ на каква база следва да се определи и присъди възнаграждението му от съда – въз основа резултата по делото, при съобразяване размерите установени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения или пропорционално - при съобразяване размера на дължимото минимално адвокатско възнаграждение за цялата претенция / т. е. определянето му спрямо цената на иска / спрямо уважената част от нея / намаляването му, съобразно резултата / ? Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното определение, инкорпорирано в диспозитива на постановеното въззивно решение, с разрешенията, дадени по т. д.№ 2487/2017 г. на ІІ т. о., ч. т.д.№ 195/2012 г. на ІІ т. о. и ч. т.д.№ 1987/2019 г. на ІІ т. о. на ВКС. В условия на евентуалност и тук се поддържа, без самостоятелна обосновка, очевидна неправилност на въззивното определение.
Формулираният въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като относим към решаващия мотив на въззивния съд, да откаже уважаване на частната жалба на ищците против определението на първоинстанционния съд, за присъждане възнаграждение за процесуалния им представител, съобразно размера на уважената част от претенциите, с оглед това в коя точка на чл.7 ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения този размер попада, независимо от цената на исковете, докато въззивният съд е определил възнаграждението според точката от Наредбата, приложима за цената на иска, но намалено пропорционално на уважената част от претенциите по които е осъществявана безплатната защита. Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК с цитираната съдебна практика. Не са разбираеми в поддържания от касаторите смисъл нито мотивите към т.1 на ТР № 6/2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, нито мотивите към цитираните определения на състави на ВКС, акцентиращи на принципа за възмездност на адвокатския труд, съобразим и в хипотеза на договорено по чл. 38 ал. 1 т. 2 ЗАдв. п.ство, каквато въззивният съд не е отрекъл, както и определяне на възнаграждението в съответствие с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приложима и в двата случая - и при пропорционалното му определяне, както е процедирал въззивния съд и при поддържания от касаторите начин, доколкото различието е единствено в методологията. От казуалната част на определенията, вкл. посочени размери на претенции и присъдени възнаграждения, също не могат да бъдат еднозначно и безспорно извлечени данни за определяне на конкретното адвокатско възнаграждение от съдебните състави единствено според размера на уважената част от иска и отнасящата се към същия хипотеза, съгласно чл. 7 ал.2 от Наредбата / предвид парично оценимия му характер /, т. е. - независимо от цената на иска, а само съобразно уважената част от същия и отнасящата се към размера й хипотеза на Наредбата.
Предвид изложеното и неудовлетвореност на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касационно обжалване по частната касационна жалба на ищците не следва да се допусне. вкл. в хипотезата очевидна неправилност, тъй като изводите за неправилност не следват пряко от съдържанието на мотивите на въззивния съд, а са предпоставени от евентуално тълкуване на чл. 38 ал. 2 предл. второ от Закона за адвокатурата от настоящия състав, допустимо само във фазата след допускане на касационното обжалване и произнасяне по съществото на спора.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11572/16.07.2020 г. по гр. д.№ 2378/2019 г. на Софийски апелативен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, в частта му, с характер на определение, с която е оставена без уважение частната жалба на И. П. и И. П. срещу определение от 14.03.2019 г. по гр. д.№ 13208/2016 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането им по чл.248 ГПК, за допълване на решението в частта за дължимо, при условията на чл.38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 ЗАдв. в.ие на процесуалния им представител – адв. П. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: