Върховният административен съд на Р. Б. - Първо отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети март две хиляди и двадесет и четвърта година в състав: Председател: Б. Ц. Членове: РУМЯНА Л. С. при секретар М. Н. и с участието на прокурора Н. Х. изслуша докладваното от съдията Р. Л. по административно дело № 11878/2023 г.
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Биохум“ ООД, с [ЕИК], чрез адв. Ц. П., срещу Решение № 5804 от 05.10.2023 г., постановено по адм. д. № 5442 по описа на Административен съд София - град (АССГ) за 2023 г. С него е отхвърлена жалбата на настоящия касационен жалбоподател срещу Заповед за налагане на принудителна административна мярка (ЗНПАМ) по чл. 124б, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 124а, ал. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове (ЗАДС) № BG2022/4000-795-1 от 28.03.2023 г., издадена от директора на Териториална дирекция Митница – Русе при Агенция „Митници“ (АМ). Наред с това, Биохум ООД е осъдено да заплати на АМ сума в размер на 80,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В касационната жалба се поддържа становище, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради постановяването му при наличието на отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не е съобразил несъответствието на спорната заповед на чл. 59 АПК и на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН), както и това, че за издаването й не е открито отделно от административнонаказателното производство. Наред с това, съдът не съобразил, че актосъставителите, а и административнонаказващият орган, не предложили на Биохум ООД сключването на споразумение. По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение и отмяната на спорната заповед за прилагане на ПАМ. Претендира се присъждането на разноските за двете съдебни инстанции.
В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател не се явява и не се представлява. С представена преди съдебното заседание молба, към която прилага списък на разноските, поддържа касационното оспорване и направените в касационната жалба искания, вкл. за присъждане на разноските за двете съдебни инстанции.
Ответникът – директорът на ТД Митница - Русе оспорва касационната жалба в представено по делото писмено становище, чрез упълномощения юрисконсулт Т. Ш., в което прави искане за оставяне в сила на обжалваното съдебно решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Възразява за прекомерност на заплатеното от касационния жалбоподател адвокатско възнаграждение.
В съдебното заседание пред настоящия съд ответникът по касация не се явява и не се представлява.
Представителят на Върховната прокуратура дава писмено заключение за неоснователност на касационната жалба, което поддържа устно и в съдебното заседание пред настоящия съд.
Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на релевираните касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, срещу акт, който подлежи на инстанционен контрол и от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Предмет на съдебен контрол пред първоинстанционния съд е била ЗНПАМ по чл. 124б, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 124а, ал. 1 ЗАДС № BG2022/4000-795-1 от 28.03.2023 г., издадена от директора на ТД Митница – Русе при АМ, с която е било наредено запечатване на помещение, в което е установено нарушение по чл. 126, ал. 1 ЗАДС – част от цех за производство на дезинфектант и биоторове, находящ се в с. Бериево, общ. Севлиево, обл. Габрово, стопанисван от „Биохум“ ООД за срок от един месец, считано от връчване на заповедта и на основание чл. 124в, ал. 1 ЗАДС е бил забранен достъпа до помещението, в което е установено нарушението.
Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, по което не се спори, съдът приел, че спорната ЗНПАМ е издадена от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма, в съответствие с изискванията по чл. 59, ал. 2 АПК и при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Намерил за неоснователно възражението за липса на фактически и правни основания в заповедта. Мотивирал се, че в случая фактическите основания се установяват чрез препращането към издаденото наказателно постановление, а административният орган действа в условията на обвързана компетентност, като няма право на самостоятелна преценка дали да наложи ПАМ при осъществено административно нарушение по чл. 124а, ал. 1 ЗАДС. Изложил аргументи, че посочването на конкретното наказателно постановление в достатъчна степен индивидуализира административното нарушение и релевантните факти. Позовал се на разпоредбата на чл. 124б, ал. 1 ЗАДС, като съобразил и това, че в случая срокът е законоустановен, не зависи от преценката на административния орган, който действа в условията на обвързана компетентност и е длъжен да предприеме описаните в закона действия, без право на преценка относно продължителността на мярката. Съобразил и това, че конкретният случай не касае повторно нарушение. Приел, че производствата по АПК и ЗАНН са обвързани, доколкото налагането на ПАМ е предхождано от издаване на акт за установяване на административно нарушение, който е предявен и връчен на лицето, предвид което същият се счита за уведомен за констатираното административно нарушение, предстоящото издаване на наказателното постановление и ЗНПАМ. По аргумент от императивния характер на разпоредбата на чл.124б ЗАДС, съдът изложил съображения, че ПАМ се налага задължително при извършено административно нарушение, за което е наложено административно наказание по съответния ред и при предприемане на ПАМ органът не може да извършва контрол за законосъобразност на наказателното постановление. Направил извод, че ЗНПАМ е издадена и в съответствие с материалния закон, предвид наличието на извършено административно нарушение, констатирано и санкционирано по съответния ред, независимо дали същото се обжалва. По така развитите съображения първоинстанционният съд отхвърлил оспорването.
Решението е валидно и допустимо, но е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон.
По делото липсва спор относно фактите. Фактическата обстановка е вярно установена от първоинстанционния съд и е в съответствие с приобщените по делото доказателства.
По предписанието на чл. 124б, ал. 1 и 2 ЗАДС при налагане на административно наказание по чл. 124а ЗАДС се прилага и ПАМ запечатване на обекта или обектите, където е установено нарушението, за срок един месец, а при повторно нарушение – за срок от 2 до 6 месеца (ал. 1), като ПАМ по ал. 1 се прилага с мотивирана заповед на директора на компетентната териториална дирекция или на оправомощено от него длъжностно лице по местонахождението на обекта (ал. 2). Юридическият факт, която поражда правомощието на административния орган да предприеме ПАМ запечатване на обект в хипотезата на чл. 124б, ал. 1 ЗАДС е налагането на наказание по чл. 124а ЗАДС, което по делото е безспорно установено. Органът действа в условията на обвързана компетентност и издава ЗНПАМ, по силата на която запечатва търговския обект, в който е осъществена противоправната дейност, дала основание за издаване на наказателното постановление. При това е създадена забрана за достъпа до обекта, чието основание е разпоредбата на чл. 124в, ал. 1 ЗАДС. Касае се за отделен вид мярка, която се налага кумулативното със запечатването по чл. 124б, ал. 1 ЗАДС и при същите предпоставки.
Правилно съдът е възприел спорната ЗНПАМ като съответстваща на изисквания за форма и мотивиране на акта. Фактическо основание за предприемане на ПАМ по чл. 124б, ал. 1 и чл. 124в, ал. 1 ЗАДС е налагането на наказание за определено административно нарушение. Твърдения за тези факти се съдържат в обстоятелствената част на административния акт и те се установяват и доказват по делото. Срокът на ПАМ по чл. 124б, ал. 1 ЗАДС в хипотезата на първо нарушение, какъвто е процесният случай, е абсолютно определен и е недължимо излагането на мотиви в тази връзка.
Въпреки това, решението е неправилно, доколкото първоинстанционният съд не е взел предвид две решения на Съда на Европейския съюз (СЕС), които макар да са постановени във връзка със спорове, които не разкриват идентитет с този по настоящото дело са относими и дават основание да бъде оставена неприложена националната разпоредба, дала основание за издаване на спорната заповед, която противоречи на съюзното право.
В т. 38 от Решение на СЕС от 04.05.2023 г. по дело С-97/2021 г. е прието, че „Що се отнася до преценката на наказателноправния характер на разглежданите процедури за търсене на отговорност и санкции, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда релевантни са три критерия. Първият критерий е правната квалификация на нарушението във вътрешното право, вторият самото естество на нарушението, а третият степента на тежест на санкцията, която може да бъде наложена на съответното лице (вж. в този смисъл решение от 22 март 2022 г., bpost, С 117/10, EU:C:2022:202, т. 25 и цитираната съдебна практика). Така и в т. 47 от Решение на СЕС от 14.09.2023 г., постановено по дело С-820/2021 г. По тези критерии процедурата по налагане на ПАМ е с наказателноправен характер. Мерките, представляващи ПАМ имат превантивна и репресивна цел, като при това съществено засягат правната сфера на адресата си. Съгласно т. 49 от посоченото решение на СЕС от 04.05.2023 г. тези мерки трябва да се квалифицират като санкции с наказателноправен характер и би следвало да се приеме, че кумулирането на тези санкции води до ограничаване на основното право, гарантирано в чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз, озаглавен „Право на всеки да не бъде съден или наказван два пъти за едно и също престъпление“. По тази разпоредба „Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“. Така и в Решение на СЕС от 14.09.2023 г., постановено по дело С-820/2021 г.
Във връзка с цитираното следва, че недопустима е „... национална правна уредба, съгласно която за едно и също неизпълнение на данъчно задължение и след провеждане на отделни и самостоятелни производства на данъчнозадължено лице може да бъде наложена мярка имуществена санкция и мярка запечатване на търговски обект, които подлежат на обжалване пред различни съдилища, доколкото посочената правна уредба не осигурява координиране на производствата, позволяващо да се сведе до стриктно необходимото допълнителната тежест от кумулирането на посочените мерки, и не позволява да се гарантира, че тежестта на всички наложени санкции съответства на тежестта на разглежданото нарушение“ – посоченото Решение на СЕС по дело С-97/2021 г. В това отношение относимо е и крайното разрешение, дадено в диспозитива на Решението на СЕС от 14.09.2023 г., постановено по дело С-820/2021 г. през призмата и в светлината на съответно дължимата проверка във връзка със спазване на принципа на пропорционалност в контекста на поставените условия (вж. т. 93 от посоченото решение и диспозитива му).
По горните съображения обжалваното съдебно решение, с което оспорването срещу ЗНПАМ е отхвърлено, е неправилно поради противоречието му с материалния закон. По тази причина то подлежи на отмяна. Спорът е изяснен от фактическа страна и на основание чл. 222, ал. 1 АПК настоящият съд следва да разреши спора по същество, като след отмяната на съдебното решение, бъде отменена и спорната ЗНПАМ.
С оглед изхода на касационното оспорване, претенцията на „Биохум“ ООД за присъждане на разноски е основателна. Доколкото спорът се пререшава по същество, на касационния жалбоподател се следват разноските за двете съдебни инстанции в доказания по делото размер от 2220,00 лв. – за платени държавни такси и платени адвокатски възнаграждения. Направеното възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения е неоснователно.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 5804 от 05.10.2023 г., постановено по адм. д. № 5442 по описа на Административен съд София - град за 2023 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Заповед за налагане на принудителна административна мярка по чл. 124б, ал. 2, във вр. с ал. 1 и чл. 124а, ал. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове с № BG2022/4000-795-1 от 28.03.2023 г., издадена от директора на Териториална дирекция Митница – Русе при Агенция „Митници“.
ОСЪЖДА Агенция „Митници“ да заплати на „Биохум“ ООД, с [ЕИК] сума в размер на 2220,00 (две хиляди двеста и двадесет) лв. за сторените по делото разноски в двете съдебни инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ БИСЕР ЦВЕТКОВ
секретар:
Членове:
/п/ Р. Л. п/ КАМЕЛИЯ СТОЯНОВА