О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2081
гр. София, 25.04.2024 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3410 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото ЗАД „ДаллБогг: живот и здраве“ АД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. В. П. срещу решение № 57/07.03.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 750/2022 г. на Хасковския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 124/28.07.2022 г. по гр. дело № 783/2021 г. на Харманлийския районен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да заплати на ищцата Й. А. Л. (тогава непълнолетна, действаща със съгласието на майка си К. П.) сумата 9 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на увреждания, причинени при пътнотранспортно произшествие (ПТП), настъпило на 17.01.2021 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.02.2021 г. до окончателното `и изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, също чрез адв. П., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът длъжен ли е да съобрази само изчерпателно описаните в исковата молба телесни увреждания и психологически последици; 2) при довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно размера на обезщетението за обезвреда спрямо характера на травматичните увреждания от ПТП, длъжен ли е въззивният съд да обсъди, въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, всички събрани и относими доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми; и 3) следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички възражения и доводи на страните, и обосновани мотиви защо съдът счита доводите и възраженията за неоснователни. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като счита, че разглеждането им ще допринесе за развитие на съдебната практика, както и че приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им.
Насрещната страна – ищцата Й. Л. (вече пълнолетна), чрез процесуалния си пълномощник адв. Х. З., в отговора на касационната жалба излага бланкетно становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и подробни съображения за неоснователност на жалбата.
За да постанови обжалваното въззивно решение, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства:
При обсъждане заключението на автотехническата експретиза (САТЕ) в съвкупност с писмените доказателства, съдът е установил, че на 17.01.2021 г. лек автомобил (л. а.) „мерцедес“, управляван от В. Г., се е движел със скорост около 43.4 км/ч, като водачът е предприел изпълнение на маневра „преминаване през кръстовище“ със запазване посоката си на движение в момент, когато към кръстовището е приближавал л. а. „сеат“, управляван от М. Ю., движещ се със скорост от 37.2 км/ч.; между двата автомобила е настъпил кос удар, при страничен сблъсък – при контакт на предна челна част на л. а. „сеат“ със странична лява предна част на л. а. „мерцедес“, в зоната на преден ляв калник, предна лява врата и предно ляво колело; последвал е и втори удар, реализиран с предната дясна част на л. а. „мерцедес“ в бетонна колонка. Като причини за настъпване на ПТП, вещото лице е посочило изпълнение на маневра „преминаване през кръстовище“ от страна на водача на л. а. „мерцедес“ по начин, несъобразен с вида и характера на кръстовището – без спиране и осигуряване на предимство на движещите се ППС по път с предимство. Ищцата е пътувала на задната дясна седалка в л. а. „мерцедес“, като при първия удар между двата автомобила, върху тялото на пострадалата ищца е въздействала ударна преносна инерционна сила в посока наляво и косо напред под малък ъгъл, а при втория удар на л. а. „мерцедес“ в бетонната колонка, върху тялото на ищцата е въздействала ударна преносна инерционна сила в посока напред и косо надясно под малък ъгъл. При втория удар, при правилно поставен предпазен колан тялото на ищцата ще бъде задържано на седалката и не би могло да контактува с детайли от оборудването на купето на автомобила, но може да бъде осъществен контакт на крайниците с детайли от интериора на автомобила, като вещото лице е посочило и че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан. Съдът е приел, че в подкрепа на тези обстоятелства са и приетите по делото писмени доказателства – констативния протокол за ПТП от 18.01.2021 г., наказателното постановление от 10.12.2021 г., с което е ангажирана административно-наказателната отговорност на водача В. Г., и прокурорското постановление от 06.12.2021 г. за прекратяване на наказателното производство.
Съдът е приел за безспорно установено и че към датата на ПТП е бил в сила договор за застраховка „гражданска отговорност“ между собственика на л. а. „мерцедес“, управляван от виновния водач В. Г., и ответното застрахователно дружество, данни за което съдът е възприел от представената по делото писмена „проверка“ за сключена застраховка „гражданска отговорност“, като е съобразил, че досежно това обстоятелство е налице и признание от страна на ответника, обективирано в подадения от него отговор на исковата молба.
Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ) по делото въззивният съд е установил и че в резултат на процесното ПТП на ищцата са причинени следните увреждания: счупване на лъчевата кост на лявата ръка в отдалечения край, контузия и болка в областта на дясната ключица и кръвонасядания по левия крак. Като най-силна, вещото лице посочва болката в лявата китка, поради счупването на лъчевата кост; след обездвижването болката е затихнала до пълното `и отзвучаване след около 2-3 месеца. По отношение на останалите травми, пострадалата е изпитвала умерено интензивни болки за кратко време. Състоянието на ищцата е било напълно възстановено от получените травми. Вещото лице е обяснило, че при ищцата няма специфично увреждане, което категорично да сочи, че е била с поставен обезопасителен колан. Наред с това обаче експертът е разяснил, че счупването може да се получи, както с поставен колан, така и при липса на такъв – и при двата удара – страничен и челен, е било възможно возещият се отзад пътник да подпре ръката си в облегалката отпред и така да я счупи.
Съдът е установил още, че на 02.02.2021 г. ответникът е получил изпратено от ищцата заявление с искане за изплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., по което се е произнесъл със становище-уведомление от 18.03.2021 г., с което размерът на обезщетението е определен на 4 500 лв., изплатено на ищцата на 09.03.2021 г. с преводно нареждане
При обсъждане показанията на свидетелката К. П. (майката на ищцата) съдът е приел за установено, че пострадалата при процесното ПТП ищца, освен счупена кост на китката, имала много синини по краката и болки във врата. От болницата в [населено място] били изпратени в болницата в [населено място], където ги приели на следващия ден; през нощта след инцидента и преди приема `и в болничното заведение, ищцата е изпитвала силни болки. Била е с гипс на ръката в продължение на около един месец, през който не е можела да се обслужва самостоятелно; от по-леките травми се е възстановила след около 2-3 месеца. Ищцата се страхува да се вози в автомобил; пазела си ръката и все още не може да я натоварва. Въз основа показанията на свидетеля В. Г. (виновния водач) съдът е установил, че при управление на автомобила, в който се е возила ищцата, свидителят не е видял знака „стоп“ и е преминал през кръстовището без да спре, в резултат на което било реализирано ПТП; първият удар е бил с автомобила, движещ се по пътя с предимство, а втория – в бутик за сладки.
При така установената по делото фактическа обстановка, въззивният съд е намерил иска, предявен на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за основателен, предвид наличието на елементите от фактическия състав на основанието, визирано в посочената правна норма: валидно сключен договор за застраховка „гражданска отговорност“, в сила към момента на настъпване на събитието, причинено виновно от водача на застрахования при ответника автомобил, и причинна връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените `и при пътния инцидент увреждания – счупване на лъчевата кост на лявата ръка в отдалечения край, контузия и болка в областта на дясната ключица и кръвонасядания по левия крак. Съдът отново е изтъкнал, че за установяването на тези обстоятелства е ценил събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключенията на СМЕ и САТЕ.
Доводите на ответника за недоказаност на неправомерно поведение на водача на застрахования при него автомобил, съдът е приел за неподкрепени от събраните по делото доказателства, като в тази връзка е изтъкнал издаденото срещу виновния водач наказателно постановление, с което е ангажирана административно-наказателната му отговорност, както и заключението на САТЕ, установяващи механизма на настъпване на процесното ПТП и причината за това, свеждаща се до допуснатото от водача на лекия автомобил „мерцедес“ нарушение на правилата за движение – чл. 50, ал. 1 от ЗДвП, съгласно която разпоредба, водачът е длъжен да пропусне движещото се по път с предимство ППС. Въззивният съд е изтъкнал още, че за ангажиране отговорността било на прекия причинител на вредата, било на застрахователя не е необходимо противоправното поведение да осъществява признаците на престъпление по НК.
На следващо място въззивният съд е обсъдил, направеното от ответното дружество, възражение за съпричиняване, обосновано с твърдения за допуснато от ищцата нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, задължаваща водача и пътниците в МПС, когато са в движение, да използват обезопасителни колани. Съдът е посочил отново като безспорно установено със заключенията на САТЕ и СМЕ обстоятелството, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан, но е приел, че това допуснато от нея нарушение на правилата на движение не обосновава извод за признаване на принос на пострадалата поради липсата на причинна връзка между неправомерното `и поведение – неспазването на правилото, визирано в чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, и причиненото `и увреждане. В тази насока съдът отново се е позовал на заключението на СМЕ и разясненията на вещото лице – съдебен лекар, от които по безспорен и категоричен начин е установено, че увреждането на ищцата може да се получи и при поставен предпазен колан – с изпъване на ръката напред и подпирането `и в облегалката на предната седалка. Съдът е приел, че този извод се подкрепя и от заключението на САТЕ, от което е установено, че и при двата удара – между двата автомобила, и между автомобила и бетонната колонка на търговския обект, е възможен контакт между крайниците на пострадалата с детайли от оборудването на купето на автомобила, и в хипотеза на поставен обезопасителен колан.
Изхождайки от вида на причинените на ищцата увреждания в резултат на процесното ПТП – счупването на лъчевата кост на лявата ръка, контузията и болките в областта на дясната ключица, и кръвонасяданията по левия крак, както и предвид срока, необходим за възстановяването им, определен от експерта-медик – до три месеца, съдът е приел, че за репариране на претърпените от пострадалата ищца неимуществени вреди следва да бъде ангажирана отговорността на ответника-застраховател в претендирания размер от 15 000 лв. В тази връзка съдът е приел, че уврежданията на ищцата, определящи броя и вида на телесните повреди: средна по смисъла на чл. 129 от НК – счупването на лъчевата кост, довело до трайно – за повече от 30 дни затруднение в движението на лявата ръка, и леки по смисъла на чл. 130 от НК – контузията и болките в областта на дясната ключица и кръвонасядания по левия крак, обуславят необходимостта размерът на обезщетението да бъде определен именно на 15 000 лв, който съдът е намерил за достатъчен да репарира претърпените от нея болки, страдания и стрес, причинени `и от процесния пътен инцидент. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел още, че за период от около един месец ищцата е била в невъзможност да се обслужва сама поради поставената на ръката гипсова имобилизация, което е довело до допълнителни неудобства и болка, както и че ищцата продължава да изпитва страх от автомобили; отчетен е и срокът, необходим за възстановяване, определен от експрета-медик на три месеца.
От така определения размер от 15 000 лв. въззивният съд е приспаднал сумата 6 000 лв., изплатена от ответника-застраховател, което е установено с писмените доказателства – преводното нареждане от 09.03.2021 г. за сумата 4 500 лв., представено от ищцата с исковата `и молба, и преводното нареждане от 17.08.2022 г. за сумата 1 727.10 лв., представено от застрахователя с въззивната му жалба, с която е уточнено, че 1 500 лв. от тази сума е изплатена като застрахователно обезщетение за неимуществените вреди. След приспадането на посочените две суми в общ размер на 6 000 лв. (4 500 + 1 500), изплатени от застрахователя, съдът е приел, че искът, предявен за сумата 15 000 лв., следва да бъде уважен за разликата от 9 000 лв.
Въззивният съд е изложил и съображения за неоснователност на доводите на ищцата, че `и се дължи по-голямо по размер обезщетение. В тази връзка съдът е приел, че определеното такова от 15 000 лв. се явява достатъчно да репарира претърпените от нея болки и страдания, като е отчел обстоятелствата, че ищцата се е възстановила напълно от уврежданията, причинени `и от пътния инцидент; че възстановителният процес не е изисквал хоспитализиране на ищцата за болнично лечение, нито извършването на оперативна интервенция, които да обосноват определянето на по-висок размер на обезщетението.
За основателни окръжният съд е намерил доводите във въззивната жалба на ищцата относно началния момент, от който се дължи законната лихва, а именно – считано от 02.02.2021 г. – момента на уведомяване на застрахователя с отправената му застрахователна претенция. В тази връзка съдът е изложил съображения, че за периода от датата на деликта – 17.01.2021 г. до предявяването на претенцията пред застрахователя на 02.02.2021 г., обезщетението (лихвата) за забава върху обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди се дължи от деликвента на основание чл. 86 от ЗЗД, но не се покрива от застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя на основание застрахователния договор; както и че на основание чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на деликвента за дължимата лихва за забава от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, т. е от 02.02.2021 г. до изплащане на обезщетението.
При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното:
Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, дадени с т. 4 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В случая и по трите поставени от касатора правни въпроса е налице трайно установена практика на ВКС, каквато и самият жалбоподател сочи в касационната си жалба и изложението към нея.
Отговор на първия правен въпрос, който е такъв по тълкуването и приложението на чл. 6, ал. 2 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, е даден с разрешението, възприето в цитираните от касатора решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 246/08.10.2012 г. по гр. д. № 1625/2012 г. на III-то гр. отд. на ВКС, а именно: Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание. Предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Предметът на делото се определя именно от ищеца, като нито съдът, нито ответникът могат да внесат в него изменения. Предметът на делото е твърдяно право, което се индивидуализира чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът трябва да посочи чрез основанието и петитума на иска, по тях ответникът организира защитата си и съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото, както той е заявен от ищеца.
Разрешение на останалите два правни въпроса – такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и чл. 52 от ЗЗД, е дадено с трайно установената практика на ВКС, основана на имащите задължителен характер разяснения в мотивите към т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., израз на която практика е и цитираното от жалбоподателя решение № 3/28.01.2022 г. по търг. д. № 121/2021 г. на I-во търг. отд. на ВКС. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла, вложен от законодателя, не е абстрактно, а всякога е обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, относими към обхвата и характеристиката на търпимите вреди, които съдът следва да съобрази и оцени, за да определи адекватен стойностен еквивалент на вредите. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност. Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, съобразно правомощията му по чл. 269 от ГПК, като с оглед собственото си становище относно крайния извод потвърди или измени правния резултат от първата инстанция. Ограниченият въззив, съгласно действащия ГПК, се отнася до установяване фактическата страна на спора и ограничаване възможността за събиране на доказателства, освен при изрично предвидените предпоставки (чл. 266 от ГПК), но не намира приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма. При довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на фактическите констатации, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа въведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Формално проявление на изпълнението на тия процесуални задължения е излагането на собствени мотиви, кореспондиращи с обхвата на въззивното обжалване. Въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. В мотивите на въззивното решение трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Въззивната инстанция следва да извърши самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, съобразно инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания, и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции. Именно по този начин въззивният съд, в качеството си на втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, дава и отговор на оплакванията, доводите и възраженията на страната, направени с въззивната жалба, а не като изследва пряко, дали са налице или не сочените в жалбата нарушения на първата инстанция.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице никаква обективна причина – съществена промяна в обществените отношение или значителни законодателни изменения, които да налагат изоставяне, промяна или осъвременяване на тази константна трайно установена съдебна практика, с която е дадено актуално разрешение на поставените от касатора три правни въпроса. Поради това, съгласно цитираната по-горе т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тези въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Същевременно, видно от изложеното по-горе, въззивният съд е дал разрешение на въпросите в пълно съответствие с практиката (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска и в хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи и че несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъла са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.
Предвид този изход на делото, на касатора-ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. Такива не следва да се присъждат и на ищцата, тъй като не се установява тя да е направила разноски за касационното производство. Липсват и доказателства, че процесуалният пълномощник на ищцата – адв. Х. З., я е представлявал безплатно в касационното производство, поради което няма основание и на него да се присъжда претендираното адвокастко възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 57/07.03.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 750/2022 г. на Хасковския окръжен съд, – в частта, с която ЗАД „ДаллБогг: живот и здраве“ АД е осъдено, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да заплати на Й. А. Л. сумата 9 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.02.2021 г. до окончателното `и изплащане.
В останалата част въззивното решение не е обжалвано.
Разноски не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: