О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3503
гр. София, 08. 07. 2024 год.
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 3414 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Х., против решение № 94 от 22.02.2023 г. по гр. дело № 430/2022 г. на Ямболски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260018 от 13.09.2021 г. по гр. дело № 924/2019 г. на РС – Елхово, в частта, с която са уважени искове по чл. 108 ЗС в осъдителната им част и определение от 26.07.2022 г. за разноските, и са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като въззивният съд не е съобразил съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК настъпили след предявяване на исковете факти за извършено арендно плащане и потвърждаване на договорите за аренда от ищците и ответници по касационна жалба и за загубване на владението на част от имотите поради предаването му на трето на производството лице въз основа на противопоставим на страните по производството договор за аренда. Иска отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на исковете.
Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради очевидна неправилност на решението по чл. 280, ал. 2 ГПК и със специалните предпоставки, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, при формулиране на следните правни въпроса: 1. Противопоставим ли е договор за аренда, сключен от съсобственик, притежаващ по-малко от 50 % от съсобствеността, на останалите съсобственици, ако същите са получили арендни плащания по него; 2. Ако съсобствениците са предоставили банковите си сметки на арендатора, сключил договор за аренда със съсобственик, притежаващ по-малко от 51 % от съсобствеността и са преведени по тях арендните плащания, следва ли да се приеме, че същите са потвърдили такъв договор за аренда мълчаливо с конклудентни действия; 3. С какви действия съсобствениците мълчаливо могат да потвърдят договор за аренда, сключен от съсобственик, притежаващ по-малко от 51 % от съсобствеността; 4. Противопоставим ли е на всички страни по делото договор за аренда за същата земя, сключен от друг съсобственик, притежаващ повече от 50 % от съсобствеността с друг арендатор. Ако различни арендатори са сключили договори за аренда за същата земя, но със съсобственици с различен обем права, като единият от тях има повече от 50 %, кой договор за аренда има приоритет, и 5. Противопоставими ли са сключените от С. Х. договори за аренда на друг арендатор, който е сключил договор за аренда с друг съсобственик за същата земя и за същия срок, но притежаващ повече от 50 % от съсобствеността.
Подържа така формулираните въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие с решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. дело № 1251/2017 г. на ВКС, II г. о., и решение № 115 от 21.11.2017 г. по гр. дело № 997/2017 г. на ВКС, II г. о.
Обосновава очевидната неправилност на въззивното решение с допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила поради несъобразяване съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК с новонастъпили в хода на производството факти – арендното плащане на съсобствениците (ищци) и предаване на владението на трето на производството лице.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация – В. В. И., М. Г. С., Е. Г. Д., Д. Г. Д. и И. В. А., в законоустановения срок са подали писмен отговор на касационната жалба, в който се излагат съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в жалбата. Претендират разноски.
Останалите ответници по касация – П. Д. Б., М. М. Й., А. Й. Й. и П. М. И. в законоустановения срок не са подали писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:
Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 21.11.2019 г. от В. В. И., Д. В. Б. (починал в хода на процеса, продължил на основание чл. 227 ГПК с неговия наследник по закон П. Д. Б. - така определение от 07.01.2022 г. на РС – Елхово на л. 242 и сл. от делото), И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С., Д. Г. Д. и Й. Х. Й. (починал в хода на процеса, продължил на основание чл. 227 ГПК с неговите наследници по закон М. М. Й., А. Й. Й. и П. М. И.) против С. Д. Х., Я. А. М. и А. Я. М. с предявени искове по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността на част от тях - В. В. И., Д. В. Б., И. В. А., Е. Г. Д., М. Г. С. и Д. Г. Д., и предаване на владението им от С. Д. Х. и А. Я. М. общо на 8/15 идеални части от недвижим имот, представляващ поземлен имот (ПИ) с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], и от С. Д. Х. и Я. А. М. общо на 8/15 идеални части от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], и ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], и искове по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността на всички и предаване на владението им от С. Д. Х. и А. Я. М. общо на 31/60 идеални части от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], и от С. Д. Х. и Я. А. М. общо на 31/60 идеални части от ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община]. Обосновали са исканията с фактически твърдения за придобиване на собствеността им върху процесните имоти, имащи земеделски характер, въз основа на наследствено правоприемство от общите им наследодатели В. С. К. и Ф. С. К. и сключени за имотите с ответника С. Д. Х. като арендатор договори за аренда от 07.09.2015 г. за срок от 15 години от съсобственик с част в съсобствеността по-малка от 50 %, което ги правили непротивопоставими на тях и те не са ги приемали, като имотите се владеели без основание от ответниците – единият като арендатор по договорите, а другите като преарендатори, заявили обработването на процесните земеделски земи. Последните са оспорили така предявените искове, излагайки че признават правата им в съсобствеността, но владението върху имотите се осъществявало от ответника С. Х. въз основа на договорите за аренда, приети от тях мълчаливо с получаване на арендни (рентни) плащания за стопанската 2018/2019 година, а другите не упражнявали фактическа власт върху имотите.
С решение от 13.09.2021 г. по гр. дело № 924/2019 г. РС – Елхово е уважил предявените искове за собственост по чл. 108 ЗС в установителната им част изцяло, а в осъдителната им част – за предаване на владението върху процесните имоти, само срещу ответника С. Х., като е отхвърлил предявените искове срещу Я. М. и А. М. в осъдителната им част. Присъдил е и разноски съобразно изхода на спора, включително и като е осъдил С. Х. да заплати на ищците сумата 4594.07 лева, представляваща разноски по производството, искането по чл. 248 ГПК за изменение на което в тази му част е оставено без уважение с определение от 26.07.2022 г. на РС – Елхово. Изложил е съображения за установяване на собствеността на ищците върху процесните имоти въз основа на настъпило наследствено правоприемство от общите наследодатели В. К. и Ф. К., правото на собственост върху които им е било възстановена по ЗСПЗЗ и са им били издадени решения № 8 от 17.06.1996 г. и № 50 от 17.06.1999 г. по преписка № Н1821/1992 г. на ПК – Болярово (понастоящем ОС Земеделие – Елхово) и нотариален акт за собственост на възстановени по ЗСПЗЗ недвижими имоти № 144 от 10.12.1997 г. Приел е осъществявано от ответника С. Х. владение върху имотите въз основа на договори за аренда на земеделски земи от 07.09.2015 г., непротивопоставими обаче съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС на ищците поради сключването им от съсобственика В. Г., притежавал по-малко от половината от собствеността върху имотите, и отсъствие на приемането на договорите от тях изрично или мълчаливо. Отсъствието на последното районният съд е обосновал със сключването на договорите за аренда и плащания по тях от и на съсобственика В. Г., но чрез негов пълномощник – трето на производството лице, и липсата на данни, които да установявали както участие на ищците, притежавали повече от половината от собствеността върху имотите, в подготвянето, сключването и изпълнението на тези договори, вписването на които имало оповестително-защитно действие само по отношение на лице, придобило собствеността от арендодателя, но не и спрямо трето лице, на което договорът изобщо не може да бъде противопоставен, така и да са получили плащания по тях преди завеждане на делото.
Въззивното производство е образувано по жалби по чл. 259 и 274 ГПК на ответника С. Х. срещу първоинстанционното решение в осъдителната му част относно предаването на владението върху процесните имоти и заплащането на разноски по производството. С тях пред въззивната инстанция са наведени оплаквания за упражнявано от него владение върху имотите на годно правно основание поради потвърждаване на сключените с него договори за аренда от друг съсобственик с получените от тях рентни плащания на 12.02.2020 г. и 13.07.2020 г., водени помежду им преговори за продажба на имотите и за предоставяне на банкови сметки, за които не били допуснати гласни доказателствени средства, и за неправилно ангажиране на отговорността му за разноски, чийто размер е прекомерен. Решението в установителната част на исковете по чл. 108 ЗС и в осъдителната им част по отношение на другите двама ответниците – Я. М. и А. М., не е обжалвано и същото е влязло в сила.
С въззивното решение, предмет на касационното обжалване, Ямболски ОС е потвърдил решението на РС – Елхово в обжалваната осъдителна част по исковете по чл. 108 ЗС и в частта за възложените на С. Х. разноски. За да постанови решението, въззивният съд съгласно процесуалната възможност по чл. 272 във вр. с чл. 235 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд и приел за установени принадлежността на собствеността на ищците върху процесните земеделски земи и сключването на 07.09.2015 г. от друг съсобственик на имотите, непритежаващ повече от половината от собствеността върху тях, и чрез пълномощник, на договори за аренда за земите за срок от 15 години с ответника С. Х., поради което и непротивопоставими на ищците, които и не ги приели изрично или мълчаливо. Изложил е, че мълчаливо приемане (потвърждаване) на тези договори не се установявало с извършените на 12.02.2020 г. и 13.07.2020 г. от ответника на ищците плащания на арендата за стопанската 2018/2019 година чрез банков превод и пощенски запис поради извършването им след завеждане на делото на 21.11.2019 г., с което те изрично са се противопоставили на сключването на договорите за аренда за процесните имоти и което водило до отсъствие на значимост на начина на снабдяване на ответника с банковите сметки на ищците, получаването на сумите по тях и евентуално тяхното връщане.
Тези правни изводи въззивният съд е изложил, че не се променяли от приетите на основание чл. 266, ал. 2 ГПК нови писмени доказателства. Приел е, че предаването в хода на процеса на владението върху четири от процесните шест имота от ответника С. Х. на трето на спора лице не водило до неоснователност на исковете по чл. 108 ЗС в осъдителната им част, тъй като при предвидената в процесуалния закон възможност принудителното изпълнение на осъдителното решение по ревандикационен иск да бъде осъществено не само срещу осъдения ответник, но и срещу трето лице, което е придобило владението върху имота след предявяване на иска, обстоятелството дали ответникът по този иск в хода на процеса е престанал да владее спорния имот, защото е предал владението или то му е било отнето от друго лице, не е основание за отхвърляне на предявения против него ревандикационен иск.
При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззив-ният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Посочените в изложението към жалба материалноправни въпроса относно противопоставимостта на сключен от миноритарен съсобственик договор за аренда и възможността за мълчаливото му потвърждаване от останалите съсобственици с получаване на арендни плащания по него, включително и по банковите им сметки, и с други конклудентни действия се отнасят до включени в предмета на спора твърдения и доводи и по тях е налице произнасяне от въззивния съд, като формираните изводи по тях са обусловили изхода на спора. Затова и за трите правни въпроса е осъществен общият критерий, въведен с чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях не се обоснова допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решение № 12 от 01.03.2018 г. по гр. дело № 1251/2017 г. на ВКС, II г. о., и решение № 115 от 21.11.2017 г. по гр. дело № 997/2019 г. на ВКС, II г. о., както и в тълкувателните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по т. дело № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 16.01.2019 г. по тълк. дело № 1/2018 г. на ОСГТК на ВКС, е изяснено, че договорът за аренда урежда обществените отношения, свързани със стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете, на които арендаторът става собственик, като имено спецификата на земеделската земя предпоставя създаването на режим на специално регулиране, но той не изключва при редакцията на чл. 3, ал. 4 от Закона за аренда в земеделието (ЗАЗ) преди изменението с ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г., предвиждаща възможност за сключване на договор за аренда и от съсобственик, притежаващ по-малко от половината от имуществената общност, приложението на общата норма на чл. 32, ал. 1 ЗС и на закрепеното в нея изискване за използване и управление на общата вещ по решение на мнозинството от съсобствениците. В съответствие с това изискване е и законодателната промяна с пар. 6 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ, обн., ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г., в сила от същата дата, продиктувана и от необходимостта да се преустановят широко разпространени практики чрез сключване на дългосрочни арендни договори за целия земеделски имот от миноритарен съсобственик, при засягане интересите на мажоритарните съсобственици, малко на брой арендатори да ползват земеделски земи. Затова и при сключен договор за аренда в редакцията на чл. 3, ал. 4 ЗАЗ преди изменението с ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г., от съсобственик, който не притежава повече от половината от вещта, договорът не е противопоставим на всеки един от останалите съсобственици - заедно или поотделно, освен ако са го потвърдили – изрично или мълчаливо, като например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания по договора. За всеки конкретен случай съдът следва да прецени дали извършените действия сочат на воля за потвърждаването на сключения за съсобствения имот договор за аренда.
За изведените в решението изводи въззивният съд е подходил конкретно към установените по делото факти, като е изложил съображения, че установените такива водят до непротивопоставимост на договорите за аренда за процесните имоти не само поради сключването им от миноритарен съсобственик на имотите, но и поради липсата на участие на ищците (сега ответници по касация), притежаващи повече от половината от имуществената общност, при подготовката, сключването и изпълнението на тези договори, включително и с получаване на припадаща на дела им част от арендните плащания по договорите, като действия, които да ги потвърждават. За такива въззивният съд не е приел да представляват извършените значително след завеждане на делото плащания за стопанската 2018/2019 година чрез банкови преводи и пощенски запис поради изричното противопоставяне от ищците на сключените договори за аренда с предявените от тях срещу арендатора С. Х. ревандикационни искове, представляващ техен изричен отказ да ги потвърдят, което изключвало и значимостта на начина за снабдяване с банковите сметки на съсобствениците, получаването на сумите по тях и връщането им на платеца. С тези изводи съдът не се е отклонил от посочената практика и в съответствие с нея е приел, че договорите за аренда относно процесните земеделски земи са непротивопоставими на ищците, собствеността върху които се установявала между страните с влязлата в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК необжалвана част от решението, съответно че ответникът няма противопоставимо на ищците право да ползва тяхната идеална част от земите, представляваща частта на мнозинството от съсобствениците. Поради така установената практика, която не се налага да бъде променяна, по тези въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Не се обосновава извод за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по материалноправните въпроси относно противопоставимостта на страните, съответно на ответника на сключени договори за аренда за същата земя от други съсобственици с различен обем права. Тези формулирани правни въпроса не са включени в предмета на спора, индивидуализиран от фактическите твърдения и обоснованото въз основа на тях искане по делото, поради което те не изпълват общия критерий на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. В обжалваното решение въззивният съд е извел извод за значимостта на упражняваната от ответника С. Х. (сега касатор) фактическа власт въз снова на непротивопоставимо на ищците право да ползва тяхната идеална част от земите за уважаване на ревандикационните искове и в осъдителната им част, а не на настъпилите в хода на процеса факти, довели до преустановяване на осъществявано към предявяването на искове владение на процесните имоти от ответника, защото той е предал владението или му е било отнето от друго лице поради наличие на договор за аренда за тях с друг съсобственик. Изведеният извод на въззивния съд относно съществуването на спорното право не е обусловен от наличието на такъв договор и неговата противопоставимост или не на страните по спора. Изводите на въззивния съд в обжалваното решение са и в съответствие с разрешенията за осъществяването от ответника владение върху имота и настъпилите в хода на процеса относими за владението му факти, дадени в решение № 9 от 24.06.2013 г. по гр. дело № 301/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 181 от 7.10.2016 г. по гр. дело № 4988/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 1749 от 01.12.2000 г. по гр. дело № 805/2000 г. на ВКС, IV г. о., и други.
Релевираното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Това основание за допускане до касационно обжалване е налице, когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт, без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението, когато въззивният съд е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат - поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Такъв порок на обжалваното въззивно решение, поддържан от касатора поради нарушение на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК за съобразяване от въззивния съд на настъпили след предявяване на исковете факти за извършени плащания и предаване на владението на трето лице, не се констатира от касационната инстанция при запознаване със съдържанието на обжалваното въззивно решение. Изложените в обжалваното въззивно решение изводи са направени въз основа на преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност и при съблюдаване от въззивния съд на връзките помежду им и следващите се от тях изводи, и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните, съгласно правилата на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 236, ал. 2 ГПК, поради което и от мотивите му не могат да се изведе поддържаният от касатора порок, водещ до очевидна неправилност на въззивното решение. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на събраните доказателствени средства, съответно със значимостта на установите с тях факти, включително и посочените от него в жалбата, за решаващите изводи на въззивния съд, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които обаче не са предмет на проверка в производството по чл. 288 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК.
При този резултат на ответниците по касация, подали отговор и направили своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят претендираните от тях разноски в производството пред касационната инстанция общо в размер на 1200 лева, уговорени и заплатени по договор за правна защита и съдействие от 15 май 2023 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 94 от 22.02.2023 г. по гр. дело № 430/2022 г. на Ямболски окръжен съд.
ОСЪЖДА С. Д. Х., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], ул. М. , [жилищен адрес] да заплати на В. В. И., М. Г. С., Е. Г. Д., Д. Г. Д. и И. В. А. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 1200 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.