О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60720

гр. София, 20.10.2021г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети октомври, две хиляди двадесет и първа година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1699 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца С. С. Р. срещу решение № 2291 от 21.04.2020г. по в. гр. дело № 5268/2019г. на СГС, ГО, Втори „Д“ въззивен състав, с което е потвърдено решение № 479640 от 30.08.2018г. по гр. дело № 37636/2012г. на СРС, ГО, 164 състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу ответниците В. П. Д. и Р. С. Д. искове с правни основания: чл. 200, ал. 1 ЗЗД за заплащане на припадащата му се 1/2ид. ч. от продажната цена по договор за продажба на недвижим имот – апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], вх. , ет. , със застроена площ от 65.66 кв. м., ведно с изба № 2 и 4.178 ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, обективиран в нот. акт № 189/08.08.2007г., в размер на 19 075 лв. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1 000 лв. – лихва за забава върху главницата за периода: 06.08.2009г. – 06.08.2012г..

Жалбоподателят поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради допуснати нарушения на материалния закoн и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд за недопустимост на предприетото от ищеца изменение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 ЗЗД в установителен иск за прогласяване на нищожност на договора за продажба, чието изпълнение се претендира с първия иск, поради неговата привидност, тъй като е заявено по реда на чл. 214 ГПК и съставлява едновременно изменение на основанието и петитума на исковата молба. Счита, че се касае за евентуално съединяване на искове, при което главният е искът за нищожност на процесния договор за продажба поради абсолютната му симулативност, а евентуалният е осъдителният иск за заплащане на половината от договорената по него цена, защото доводи за нищожност на договора са наведени в обстоятелствената част на исковата молба. Поддържа също, че в противоречие с процесуалните норми, първоинстанционният съд не е допуснал доказателственото му искане за разкриване на банковата тайна на влога на съпругата му М. Р., по която сметка е постъпила цялата продажна цена по процесния договор за продажба, платена от купувачите – ответници. По този начин делото е останало неизяснено от фактическа страна, като не е установен реално осъществилият се факт – съпругата е потребила цялата продажна цена за лични нужди, а не за семейството. Касаторът твърди в касационната си жалба, че не е искал да отчуждава апартамента си, но понеже се е предоверил на дъщеря си и зет си /ответниците/, е сключил привиден договор за продажба, за да може купувачите да изтеглят ипотечен кредит от „Ю. Б. АД, но след като си развалил отношенията със съпругата и дъщеря си, е бил принуден да напусне жилището, без да е получил каквато и да било насрещна престация. Предявеният в друго исково производство иск за разваляне на договора за продажба поради неизпълнение от страна на купувачите, които в разрез с договорните клаузи са превели цялата продажна цена на съпругата му е отхвърлен като неоснователен, поради което за него е налице правен интерес от прогласяване нищожността на привидния договор за продажба. Моли обжалваното решение да бъде обезсилено, защото валидира нищожен договор, или отменено като неправилно, като делото бъде върнато на СГС за събиране на недопуснатите относими доказателства и за разглеждане на предявения иск за нищожност на договора за продажба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните два въпроса: 1. Допустимо ли е при предявен осъдителен иск за изпълнение на парично задължение по договор, в първото заседание по делото ищецът да измени иска и да предяви установителен иск за нищожност на същия договор, ако в основанието на иска е заявил обстоятелства за нищожност на договора? и 2. Когато при продажба на вещ, притежавана в режим на СИО, при действието на отменения СК от 1985г., парите от продажбата са преведени по банкова сметка само на единия съпруг, може ли другият съпруг да иска да му бъде заплатена половината от продажната цена от купувачите, поради неточно изпълнение, ако не е било изрично уговорено, че сумата ще бъде преведена само на единия съпруг?, които счита, че са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Навежда и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Вероятната недопустимост се изразява според жалбоподателя в това, че въззивният съд е потвърдил недопустимо първоинстанционно решение на първоинстанционния съд, който е разгледал и постановил решение по нищожен договор, за което са представени доказателства, изложени са такива обстоятелства в исковата молба и е направено искане на ищеца за прогласяване нищожността на договора в първата инстанция. Очевидната неправилност извежда от нарушението на чл. 214 ГПК при приетото за недопустимо искане на ищеца в първото съдебно заседание пред СРС за изменение на предявения осъдителен иск в установителен, потвърдено от въззивния съд в атакуваното решение.

Ответниците по касационната жалба - В. П. Д. и Р. С. Д. не подават отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, постановен по граждански спор, с цена на обуславящия иск над 5 000 лв., т. е. тя е допустима.

По наличието на основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

По предявения иск за реално изпълнение на процесния договор за продажба на недвижим имот от 08.08.2007г., с правно основание чл. 200, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, СГС е приел за установено, че договорът е сключен в изискуемата нотариална форма и че по силата на постигнатото в него съгласие продавачите – съпрузи: ищецът и М. Р. са прехвърлили собствеността върху притежаваното в режим на СИО процесно жилище на ответниците – техни дъщеря и зет, срещу което купувачите са се задължили да платят сумата 20 150 евро – продажна цена. Договореният начин на плащане – чрез банков кредит съгласно договор за кредит № HL – 24978/03.08.2007г., сключен между ответниците – кредитополучатели и „Българска пощенска банка“ АД, в двудневен срок след представяне в банката на препис от нотариалния акт за продажбата, е реализиран като на 20.08.2007г. по разплащателната сметка на ответника В. Д. банката, обезпечила кредита си с ипотека върху процесния апартамент, е превела сумата по отпуснатия кредит в размер на 47 110 евро, която сума в нейната цялост, на същия ден, В. Д. е превел по сметката на продавачката Р.. Решаващият съд е посочил, че от доказателствата по делото се установява, че поради възникнали спорове между съпрузите – продавачи, купувачите са поискали от банката разрешение да прехвърлят обратно на продавачите собствеността върху ипотекирания апартамент, като с документ, именуван МЕМО от 19.05.2010г. „БПБ“ АД е дала съгласие за обратното прехвърляне на собствеността, но последното не е осъществено. Зачел е и влязло в сила на 26.01.2016г. решение по гр. д. № 12395/2011г. на СГС, с което иск на С. Р. за разваляне на процесния договор за продажба е отхвърлен като неоснователен поради това, че продажната цена е заплатена от купувачите съгласно договореното.

Въззивният съд е заключил, че от приетите доказателства по делото се установява безспорно изпълнение на задължението на купувачите за заплащане на договорената продажна цена според уговорения в договора за продажба начин на плащане. Счел е, че с превода на цялата цена на жилището в режим на СИО по сметка на единия от продавачите – съпрузи е изпълнено точно цялото задължение за заплащане на продажната цена, защото към момента на сключване на договора е приложим чл. 19, ал. 1 СК /отм./ от 1085г., според който паричните влогове, придобити по време на брака на съпрузите със съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо кой е титуляр на влога. Поради това ищецът няма вземане за продажната цена към купувачите по сделката, а правото му да получи половината от продажната цена при евентуално прекратяване на брака или установена фактическа раздяла касае вътрешните семейни отношения със съпругата му, които са ирелевантни за спора по настоящото дело. Подчертал е, че наведените от въззивника – ищец доводи за нищожност на процесния договор за продажба противоречат на изложените в исковата молба обстоятелства и искане за заплащане на половината от продажната цена по същия договор, а искането за изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК правилно е оставено без уважение от СРС, защото касае едновременно изменение на основанието и петитума на иска.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Поставените от касатора два въпроса удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на съда във въззивното решение / т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Не е осъществено обаче релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според т. 4 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

По първия правен въпрос, свързан с тълкуване на нормата на чл. 214 ГПК е формирана константна практика на ВКС, съобразена с точния смисъл на закона, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, което обстоятелство изключва осъществяването на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в решение № 59 от 27.04.2015г. по гр. д. № 4647/2014г. на III г. о.; решение № 473 от 1.06.2010г. по гр. д. № 1537/2009г. на IV г. о.; решение № 115 от 8.07.2011г. по т. д. № 680/2010г. на II т. о.; решение № 63 от 28.05.2011г. по т. д. № 490/2010г. на II т. о.; решение № 7 от 23.07.2012г. по гр. д. № 123/2011г. на I г. о.; решение № 142 от 14.01.2021г. по гр. д. № 3067/2019г. на IV г. о.; решение № 51 от 30.04.2014г. по т. д. № 1977/2013г. на II т. о. и др., обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи произнасяне съгласно чл. 2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба чрез индивидуализация на обстоятелствената част и петитума и те са определящи за вида и за правната квалификация на предявения иск, по който съдът дължи произнасяне в решението си. Последваща промяна в предмета на спора по инициатива на ищеца е допустима при спазване на предвидените в чл. 214 ГПК правила за изменение на иска и в хипотезата на чл. 212 ГПК - предявяване на инцидентен установителен иск. Изменението на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК може да се отнася до основанието на иска или до самото искане или да е свързано с преминаване от установителен към осъдителен иск и обратно. Във всички случаи обаче изменението не може да засяга едновременно първоначално заявеното в исковата молба основание на иска и формулираното във връзка с него искане, тъй като води до промяна в предмета на първоначално въведения спор и допустимостта му е отречена с разпоредбата на чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК промяната в предмета на спора не може да се постигне и чрез едновременно прибавяне на ново основание и ново искане към вече заявените с исковата молба, доколкото по този начин се постига ефектът на предявяване на нов иск след образуване на делото. Съгласно чл. 210, ал. 1 ГПК, обективното съединяване на искове срещу един и същи ответник е възможно само с първоначалната искова молба, не и с последваща молба по време на разглеждане на делото. Ищецът по конкретното дело е предприел едновременно изменение на основанието и петитума на предявения с исковата молба осъдителен иск за реално изпълнение на неизпълнено задължение за заплащане на част от продажната цена по процесния договор за продажба на недвижим имот, след размяната на съдебните книжа по делото и изготвянето на проекто – доклада по чл. 146 ГПК. Поискал е не просто преминаване от осъдителен в установителен иск при запазено първоначално основание, а произнасяне от съда по изцяло нов иск с нови основание и петитум – установителен иск за нищожност на процесния договор за продажба поради неговата привидност. Както правилно е посочил въззивният съд основанията на иск за реално изпълнение на договор и за прогласяване на неговата нищожност са взаимноизключващи се, каквито са и петитумите на тези искове, поради което е невъзможно при първоначално предявен един от тях последващо изменение по реда на чл. 214 ГПК в другия от тях. Този решаващ правен извод на въззивния съд в атакуваното решение е съобразен с тълкуването на правната норма на чл. 214 ГПК, обективирано в константната практика на ВКС, което отразява точния смисъл на закона при съвременните обществени отношения.

Изложеното досежо първия правен въпрос се отнася и до втория въпрос на касатора. И съдебната практика и нормата на отменения СК от 1985г. /чл. 19, ал. 1/ не пораждат съмнение, че паричният влог на името на единия съпруг, придобит по време на брака със съвместен принос на двамата съпрузи, е елемент от СИО. Такава е банковата сметка на съпругата на ищеца, по която купувачите – ответници са превели цялата продажна цена по процесния договор, при което тяхното договорно изпълнение е пълно и точно. Този решаващ правен извод не може да се промени от наличието или липсата на договорна клауза на кого от двамата съпрузи да бъде преведена цялата продажна цена на разпореденото жилище, съставляващо СИО. Разпореждането с парични влогове – СИО е регламентирано в чл. 22, ал. 5 СК от 1985г. /отм./ и при неразходването им за семейни нужди съпругът – нетитуляр на влога разполага с необходимата защита според тази правна норма спрямо другия съпруг, а при прекратяване на СИО би могъл да иска половината от влоговата наличност при определени хипотези от бившия си съпруг, а не от купувачите – ответници. Поради това всички доводи и обстоятелства, касаещи вътрешните отношения между съпрузите – продавачи, вкл. досежно разходването на продажната цена по процесния договор, постъпила по паричен влог – СИО, са неотносими към процесното облигационно правоотношение с предмет изпълнението на договор от трети за СИО лица. Освен това между страните в процеса е налице влязло в сила съдебно решение по конститутивен иск за разваляне на процесния договор за продажба поради същото твърдяно и в настоящия спор договорно неизпълнение /превеждане на цялата продажна цена от купувачите по банковата сметка само на единия съпруг – продавач, при установена принадлежност на разпоредения имот към СИО на продавачите/, поради което този правнорелевантен факт следва да се приеме за непререшаем и установен със сила на пресъдено нещо /т.4 ТР № 7 от 31.07.2017г. по т. д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС/.

Не е налице релевираното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск за реално договорно изпълнение, при наличието на всички положителни процесуални предпоставки и отсъствието на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на иска. Нищожността на договора не е въведена по надлежния ред в предмета на спора както поради липса на такива достатъчно индивидуализирани наведени обстоятелства, така и поради изключването им от самите обстоятелствена част и петитум на предявения иск. Поради това и съдът не е дължал произнасяне по нея. Той е разгледал и решил спора по единствения предявен иск. Ищецът не е предявявал установителен иск за нищожност на договора за продажба, а след предявяването на настоящия осъдителен иск се е опитал в нарушение на чл. 214 ГПК да го включи в предмета на спора чрез недопустимо изменение на първоначално предявения иск. Поради това не е осъществена хипотеза на произнасяне на съда по непредявен иск, в която хипотеза въззивното решение би било недопустимо.

Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, които не са осъществени по настоящото дело, вкл. досежно приложението на нормата на чл. 214 ГПК. Ето защо не е налице и релевираната очевидна неправилност.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2291 от 21.04.2020г. по в. гр. дело № 5268/2019г. на СГС, ГО, Втори „Д“ въззивен състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: