1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1587

София, 02.04.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Даскалова гр. дело № 3561/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на С. С. С., чрез адв. Е. М., срещу решение №141 от 10.04.2023 г., постановено по гр. д. № 114/2023г. по описа на Окръжен съд – Плевен, с което е потвърдено решение №1845 от 16.12.2022г.,постановено по гр. д. №3650/2022г. на Районен съд - Плевен, с което на основание чл.56, ал.1 от ЗН вр. чл.135, ал.1 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на „Т. П.“АД направеният от С. С. С. отказ от наследство, оставено от неговата майка Р. Я. С., починала на 24.07.2021г., вписан под №161/27.05.2022г. в Особената книга за приемане и отказ от наследство, водена от Районен съд - Плевен.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Задължително условие ли е да се провери за притежание на налично друго имущество от лицето, отказало се от наследството, за да бъде постановено унищожаването на отказа от наследство?

2.Трябва ли да се изследва въпросът в какво се състои невъзможността на кредитора — от липсата на имущество на длъжника или от бездействие на кредитор?

От ответника по касационната жалба „Т. П.“АД, чрез юрисконсулт Ватовски, е постъпил в срок писмен отговор, с който касационната жалба е оспорена и се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът “Т. П.“АД е кредитор на ответника С. С. С., като по молба на ищеца са образувани три изпълнителни дела против ответника, а именно №269/2019г. по описа на ЧСИ С., №857/2019г. на ЧСИ П. и №362/2022г. на ЧСИ К.. Прието е също, че ответникът е наследник на Р. Я. С., негова майка починала на 24.07.2021г., като той се е отказал от наследството на Р. С. и отказът е вписан в особената книга за приемане и откази от наследство под №161/27.05.2022г. Р. С. е била собственик на 6 земеделски имота, както и на 4/6 ид. ч. от апартамент, от който ответникът и сестра му са притежавали по 1/6 ид. ч., т. е. след смъртта на майка си ответникът по наследство е станал собственик на още 2/6 от апартамента или общо на 1/2 ид. ч. и с договор за покупко - продажба, оформен с нотариален акт № ..../2021г. е продал собствената си 1/2 от апартамента.

Въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за допустимост на предявения иск. Изложил е мотиви, че според приетото в решение №43 от 15.05.2020г. по гр. д.№1761/2019г. на ВКС, трето г. о. е недопустимо кредиторът да предявява иск за нищожност на отказа от наследство, извършен от самия длъжник. Конкретната хипотеза е точно такава.Отказът от наследство е направен от самия длъжник, а не от наследници на починал длъжник, поради което и кредиторът разполага със специалния иск по чл.56 ал.1 ЗН,с който се претендира унищожаемост на отказа от наследство.

По същество е направен извод за основателност на иска, защото е налице фактическият състав на чл.56 ал.1 ЗН – доказано е, че ищецът е кредитор на ответника, че последният се е отказал от наследството на майка си, който отказ е направен 4 дни след залепване на уведомлението от ЧСИ за наложената възбрана върху ид. ч.от земеделските имоти, оставени в наследство, както и че преди направения отказ ответникът вече е бил приел наследството.

Съдът е посочил, че уважаването на иска е предпоставено от установяване на факта, че отказът от наследство уврежда кредитора - че длъжникът не притежава друго имущество, от което кредиторът-ищец да се удовлетвори. За да направи извод, че и тази предпоставка е налице, въззивният съд е изложил мотиви, че по иска по чл.56 ал.1 ЗН в тежест на ответника е да установи, че притежава и друго имущество, освен това, което е оставено в наследство, от което кредиторът може да се удовлетвори. В случая с доклада по делото първоинстанционният съд е указал на ответника, че в негова тежест е да докаже, че след направения отказ в имуществото му има достатъчно активи, от които кредиторът може да удовлетвори вземанията си, като ответникът не е ангажирал доказателства, че притежава други активи, извън наследственото имущество. Косвено доказателство, че ответникът не разполага с друго имущество е и представената от самия него декларация за семейно и имотно състояние, въз основа на която е освободен от внасяне на държавна такса за въззивната жалба, в която е декларирал, че не притежава недвижимо имущество, не притежава МПС, няма участие в търговски дружества, не получава рента и аренда от земеделски земи, не притежава банкови влогове, а единственият му доход е от получаваната пенсия.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл. трето ГПК за допускане на касационното обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че по отношение на касационното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК е налице противоречие с решения № 104/2011г. по гр. д. № 160/2010 г. на ВКС, I г. о. и № 273/2010г. по гр. д.№382/2009г., ВКС, IV г. о.

Касаторът не е посочил по кой правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде поставен правен въпрос. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Наред с горното следва да се отбележи, че не се констатира противоречие на приетото от въззивния съд с посочените от касатора решения на ВКС, в които са разгледани хипотези, различни от настоящата. В решение № 104 от 9.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 160/2010 г., I г. о. е прието, че при произнасянето си по иск по чл. 56, ал. 1 от ЗН съдът следва да прецени дали собственото имущество на длъжника е секвестируемо или не и дали е достатъчно за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника, които са предявили вземанията си, а не само на ищците. Когато длъжникът притежава жилище, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 444, т. 7 от ГПК и да се прецени дали то е секвестируемо или не. Според приетото в решение № 273 от 10.09.2010 г. на ВКС по гр. д. № 382/2009 г., IV г. о. преценката дали е невъзможно вземането на кредитора да бъде удовлетворено от личното имущество на наследника налага съпоставяне между стойностите на имуществото на длъжника-наследник и на задължението му към кредитора, като задължението трябва да бъде установено безспорно по основание и по размер. В конкретния случай пред въззивния съд не е стоял въпросът за секвестируемостта на жилище на ответника или за конкретния размер на задължението му, за да се направи съпоставка със стойността на активите му, защото по делото е прието, че ответникът не притежава каквото и да било лично имущество, извън имуществото, останало му в наследство от неговата майка.

Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси.

По първия въпрос е формирана трайна практика на ВКС, вкл. и посочените от касатора решения № 104/2011г. по гр. д. № 160/2010 г. на ВКС, I г. о. и № 273/2010г. по гр. д.№382/2009г., ВКС, IV г. о., според която при произнасянето си по иск по чл. 56 ЗН съдът дължи преценка дали личното имущество на длъжника е достатъчно за удовлетворяване на кредитора. Тази практика не се нуждае от осъвременяване и с нея въззивният съд се е съобразил, като е изложил мотиви, че в конкретния случай липсват доказателства ответникът, освен наследственото имущество, да притежава друго такова, предвид на което е направен извод, че извършеният отказ от наследство уврежда кредитора, тъй като препятства възможността му да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Тези изводи на съда са направени и при съобразяване с практиката на ВКС по приложението на чл.154, ал.1 ГПК относно правилата на разпределение на доказателствената тежест, като в съответствие с нея съдът е приел, че в тежест на ответника е било да установи, че притежава и друго имущество, което обаче той не е сторил, въпреки дадените му за това указания с доклада по делото.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос, формулиран от касатора.

Въпросът в частта му, касаеща невъзможността на кредитора да се удовлетвори поради липсата на имущество на длъжника, по съществото си касае предпоставките за уважаване на конститутивния иск по чл. 56, ал. 1 от ЗН и по него е налице формирана практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил, като не се констатира да са настъпили промени в правната уредба или обществено - икономическите условия, налагащи промяната й. Що се отнася до въпроса в останалата му част, а именно до поведението на кредитора във връзка със събиране на вземането му, като предпоставка за уважаване на иска, то този въпрос не е от значение за крайния изход от спора, доколкото в практиката на ВКС не се приема, че основателността на иска е обусловена от поведението на кредитора във връзка със събиране на вземането му и съответно, че при негово бездействие искът подлежи на отхвърляне.

Не е налице и соченото от касатора основание по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. Съдът е приложил относимите към спора норми на ЗН и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. За да уважи иска съдът подробно се е обосновал защо приема, че са налице елементите на фактическия състав на по чл. 56, ал. 1 от ЗН, като е посочил кои факти и въз основа на кои доказателства намира за установени и въз основа на тях е направил своите правни изводи. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Несъгласието на касатора с изводите на съда не може да обоснове допускането на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, защото касае правилността на изводите на въззивния съд, за която касационният съд не се произнася в производството по чл. 288 ГПК.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. първо и второ ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №141 от 10.04.2023 г., постановено по гр. д. № 114/2023г. по описа на Окръжен съд – Плевен.

ОСЪЖДА С. С. С. да заплати на „Т. П.“АД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.