О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2930

гр. София, 12.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3608/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. П. срещу въззивно решение № 263 от 17.02.2023 г. по в. гр. д. № 1398/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260012 от 23.06.2022 г. по гр. д. № 199/2019 г. на Поморийския районен съд в частта, с която е прието за установено по отношение на касатора, че П. Б. О. и Р. Б. О., са собственици при равни квоти /по 1/2 ид. част/ на 219 кв. м ид. части от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], целият с площ от 283 кв. м, и на сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], построена в същия имот.

С молба вх. № 10449/14.06.2023 г. А. М. Д., чрез особения му представител адв. В. Г., е поискал да се присъедини към касационната жалба и изложението на касационния жалбоподател община Поморие.

С молба вх. № 11622/30.06.2023 г. К. К. К., представляван от назначения му особен представител адв. Н. А., също е поискал да се присъедини към касационната жалба и изложението на касационния жалбоподател община Поморие.

Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че ГПК не съдържа аналогична на чл. 265 ГПК разпоредба, която да се отнася и за касационното производство, поради което е недопустимо присъединяване кам подадена касационна жалба, още повече, че в случая касаторът и молителите нямат еднакви интереси по делото. Изложеното в молбите следва да се тълкува като становище на ответници по касация, с което не оспорват жалбата.

Въззивният съд е приел за установено, че С. Т. Г., гражданка на Р. Г. е призната за собственик на дворно място с площ от 287 кв. м, представляващо урегулиран парцел *, кв. 76, по плана на [населено място], явяващо се бивш имот пл. № * по отменен план на [населено място] от 1954 г., ведно с построените в парцела двуетажна жилищна сграда и друга едноетажна сграда, свързана с първата, въз основа на нотариален акт за собственост на недвижим имот, възстановена по реда на ЗВСВОНИ. Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза процесното дворно място с площ от 287 кв. м, представляващо парцел *, кв. 76, по плана на [населено място] от 1988 г., понастоящем съставлява процесния поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-36/29.04.2009 г. на изп. директор на АГКК, с площ 283 кв. м. Постройките в имота са две - процесната двуетажна сграда с идентификатор ****, със застроена площ 157 кв. м, и едноетажната сграда с идентификатор ****, със застроена площ 65 кв. м. С решение № 161/29.09.2000 г. по гр. д. № 30/1999 г. на Поморийския районен съд по отношение на С. Г. е признато правото на собственост на С. П. върху 68/287 ид. части от парцел *, кв. 76, по плана на [населено място], т. е. върху 68/283 ид. части от процесния имот с идентификатор ***, както и върху 1/2 ид. част от масивната пристройка към построената в парцела двуетажна сграда, т. е. 1/2 ид. част от сграда с идентификатор ****, като е отменен констативен нотариален акт в частта му, признаваща С. Г. за собственик на повече от 219/287 ид. части от парцела и за собственик на повече от 1/2 ид. част от едноетажната пристройка (сграда). С нот. акт № 37/2003 г. С. П. е призната за собственик на 68/287 ид. части от парцел *, кв. 76 (68 кв. м ид. части от имот с идентификатор ***) и на цялата пристройка към двуетажната сграда в парцела (цялата сграда с идентификатор ****). С нот. акт № 43/26.09.2003 г. С. П. е прехвърлила на ищците по делото собствеността си върху горепосочените идеални части от процесния недвижим имот и върху сградата с идентификатор **** срещу задължение за издръжка и гледане. С. Г. е починала на 13.07.2004 г., като нейни наследници са А. Д., Д. К. и К. К.. С. П. също е починала през 2004 г. От представените по делото констативни протоколи от 21.02.2013 г., 09.04.2014 г., 22.12.2015 г., 16.02.2016 г. и 24.02.2020 г. е установено, че процесните сгради са необитаеми, рушащи се и застрашени от самосрутване. В тази връзка е издадена заповед № РД-16-3898/15.05.2013 г. на кмета на община Поморие, с която е наредено да се обезопаси процесният имот и да бъде извършен ремонт на оградата, граничеща със съседни имоти, с цел обезопасяване на имота в санитарно-хигиенни условия от всички съсобственици. От показанията на свидетелите И. и П. е установено, че от смъртта на С. П. и до сега, единствено ищците стопанисват дома и терена, предприели са действия по разчистването му, извършвали са частични неотложни ремонти за поддръжката му, искали да правят и други ремонти, но това било свързано със средства, с каквито не са разполагали. Те сменили ключалката на двуетажната сграда, сложили катинар на входната врата на двора, подменили част от ВиК инсталацията – тръби и водомер, като последното почистване на имота било през 2021 г. Никое друго лице не е било виждано в този имот. Свидетелите К. и Н., работещи в община Поморие, са посочили, че през годините са извършвали проверки на процесния имот и са констатирали занемарения му вид, като с оглед обезопасяването му е издигната за сметка на общината предпазна ограда откъм улицата. Имотът веднъж е почистван от служители на общината, а даваните предписания за възстановяването му не са били изпълнявани от собствениците, като на някои от проверките е присъствала ищцата Р. О..

При тези фактически данни въззивният съд е приел, че към 2003 г., преди С. П. да прехвърли на ищците притежаваната от нея част от процесния терен, същият е бил съсобствен между нея и С. Г., като последната е имала титул за собственост върху останалата идеална част от терена и самостоятелни права върху двуетажната постройка в него. След смъртта на С. П. и С. Г. през 2004 г. имотът е останал във фактическата власт само на ищците, като от този момент нататък наследниците на С. Г., живущи по последни данни в Р. Гърция, не са проявили интерес към наследствената си част, не са се грижили за имота, не са заплащали данъци за него и с поведението са демонстрирали явна незаинтересованост към него. Поради това ищците не са имали обективната възможност да съобщят намеренията си да завладеят частта от имота им, именно поради невъзможност да открият адресите, на които горните лица пребивават в чужбина, което е било и ненужно, предвид поведението на ответниците. През годините двуетажната постройка и дворното място са били стопанисвани, макар и зле, само от ищците. Обстоятелството, че не са поддържали сградите във вид да са годни за употреба според предназначението им не означава, че са изоставили имота, тъй като са демонстрирали заинтересованост за него, контролирали са достъпа на други лица в двора и сградите, извършвали са спорадично отделни ремонтни работи за поддръжката им и са почиствали терена и сградите, присъствали са на огледите на общината по повод подадени сигнали и оплаквания от съседи, касателно имота. С оглед на това, съдът е приел, че с поведението си ищците явно са манифестирали намерението си да своят чуждата сграда и и терен, като от 2004 г. до завеждането на иска през 2019 г. са изтекли повече от визираните в закона десет години, поради което ищците действително са завладели процесния по делото имот (останалите ид. части от терена и цялата двуетажна сграда) и са ги придобили по давност в равни за всяка от тях части - по 1/2 ид. част. Изложени са съображения, че по делото не са събрани доказателства за установена фактическа власт на община Поморие върху процесния имот. В отговора на исковата молба общината е признала правата на ответниците - физически лица, което осуетява извод за намерение за своене относно процесния имот. Общината е основала правата си на евентуално приложение на чл. 11 ЗН, в хипотеза, при която призованите към наследяване на С. Г. лица не се установят или се откажат, респективно не се явят да заявят становище при покана по чл. 51 ЗН, но това придобивно основание също не е установено, тъй като не всички наследници са се отказали от наследството, респ. са загубили правото да наследят. Общината също така не е предприела действия, с които да отблъсне владението на ищците по делото, нито е съставен акт за общинска собственост на процесния имот. За неоснователно е прието и възражението, че ищците са владели само реална част от имота, несъответстваща по законови параметри на терен за образуване на самостоятелен имот, тъй като свидетелските показания сочат, че фактическата власт е упражнявана не върху част, а върху целия имот и постройките в него, поради което няма законови пречки за придобиването му по давност. В допълнение е посочено, че забраната на чл. 200, ал.1 ЗУТ е за придобиване на маломерни реални части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания чрез правни сделки или по давност, а в случая се касае до придобиване на идеални части от имот, при реално завладяване на целия, поради което същата не е приложима в настоящата хипотеза.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. Какви са предпоставките за установяване на владение и в частност представлява ли такава начинът на установяване на фактическата власт (окупацията); 2. Представляват ли търпими действия фактически състояния по почистване, поддръжка и запазване, при които се упражнява власт върху саморушаща се чужда сграда и двора й, която сграда е функционално свързана към друга сграда, собственост на лицето, извършващо фактическите състояния; 3. Необходимо ли е да се установява начинът и моментът на извършване на фактически действия, с оглед изискването владението да е явно, постоянно и спокойно, както и с оглед предвидената в чл. 79 ЗС продължителност на владението и обстоятелството в полза на кое лице е започнала да тече, съответно е изтекла придобивната давност; 4. С какви фактически действия се установява спокойно (да не е установено с насилие), явно (фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал възможност да научи за това, не е установено по скрит начин), постоянно (упражняването му няма случаен характер, а е израз на воля трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица), непрекъснато (не е било прекъсвано изобщо, в частност-за период по-дълъг от шест месеца) и несъмнено (няма съмнение, че владелецът държи за себе си) владение, по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС, върху саморушаща и опасна сграда, предвидена със заповед на кмета на общината за премахване; 5. Приложима ли е презумпцията по чл. 83 ЗС относно саморушащи се сгради, обявени за премахване; 6. Следва ли собственикът, който се позовава на придобивна давност върху съседна на своята сграда, да доведе до знанието на собствениците на съседната сграда намерението си за своене, в случаите когато сградите са саморушащи, застрашени от самосрутване и функционално свързани (към всички от тях може да се подходи от основния вход, както и множество други врати и отвори на сградите); 7. Към кой момент саморушаща се сграда губи свойството да бъде самостоятелен обект на правото на собственост и възможността да бъде придобивана на основание придобивка давност, и 8. Как следва да се преценяват от съда събраните по делото доказателства, в частност свидетелските показания на очевидец, относно осъществените действия на владение върху недвижим имот, и следва ли да се изложат подробни аргументи за това. Поддържа се, че първите три въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 262 от 01.11.2012 г. по гр. д. № 439/2012 г., II г. о., решение № 122 от 03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г., I г. о. и решение № 61 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 1659/2020 г., I г. о. , а следващите пет са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Релевира се наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответниците по жалбата П. Б. О. и Р. Б. О. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. / Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първата група поставени от касатора въпроси. Според трайно установената практика на ВКС владението трябва да бъде установено явно спрямо собственика на вещта и фактът на установяване, както и моментът, в който е установено владението трябва да бъде доказан по делото, тъй като именно с оглед начина на установяване на фактическата власт върху имота се извършва преценката дали владението е установено и поддържано явно или по скрит начин, както и дали е установено и поддържано с насилие (решение № 280 от 24.10.2011 г. по гр. д. № 344/2011 г. на ВКС, II г. о.). Начинът на установяване на фактическата власт има значение и при извършването на преценка дали владението е установено върху чужд имот без знанието на собственика или е било доброволно предадено, както и дали е установено и се упражнява лично или чрез другиго. Моментът на установяване на фактическата власт е пряко свързан с установената в чл. 79 ЗС продължителност на владението като предпоставка за придобиване правото на собственост върху имота по давност. Претендиращият несобственик следва да е упражнявал фактическата власт върху конкретната вещ в период, по-дълъг от десет години след нейното установяване, при което да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на същата вещ поведение, което несъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си, респ. приложение да намери установената в чл. 69 ЗС презумпция. И само ако елементите на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС са налице по отношение на претендиращото собствеността лице и са установени при пълно и пряко доказване в хода на процеса, възражението за изтекла придобивна давност за конкретен недвижим имот може да бъде уважено (решение № 445 от 21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на ВКС, I г. о.) В ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическата власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, освен ако това е обективно невъзможно. В решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, I г. о., е прието, че такава невъзможност би била налице в хипотезата, при която невладеещият съсобственик се намира на неизвестен адрес в чужбина, не проявява интерес към имота, не изразява воля да упражнява правата си в съсобствеността и обективно е невъзможно да му бъде демонстрирано завладяването на идеалната му част. В този случай е достатъчно промяната в намерението да е демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. Липсва противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС, отнасяща се до различни от настоящата хипотези.

Следващата група въпроси са формулирани според твърденията на касатора и нямат отношение към съображенията на въззивния съд за постановяване на обжалваното решение, поради което не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба, нито по отношение на тези и на следващия въпрос са налице визираните в т. 4 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки.

Последният въпрос е общо формулиран и не е доразвит по никакъв начин в изложението, като по него е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая решаващите изводи на съда са направени след обсъждане на всички относими доказателства по делото, както и доводите на страните, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика. Обстоятелството, че той не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Разноски в полза на ответниците по касация за настоящото производство не следва да се присъждат, тъй като по делото липсват данни да са били направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение № 263 от 17.02.2023 г. по в. гр. д. № 1398/2022 г. на Бургаския окръжен съд.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: