О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1865
София, 17.04.2024 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети март две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 3611 по описа за 2023г. взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба от М. В. Хр. лично и като майка и законен представител на Д. М. Хр., С. М. Хр. и Н. М. Х., всички чрез адвокат С. Ч., срещу въззивното решение №69/25.05.2023г. на Апелативен съд – Бургас по в. г.д.№ 78/2023г.
В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния, процесуалния закон и необоснованост.
Насрещната страна[Фирма 2] „Б. В. И. Груп“ с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез юрисконсулт А. П., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като част от въпросите са неотносими и не са обусловили решаващите изводи на съда, а обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Ямбол в частите, с които са отхвърлени предявените от М. В. Хр. лично и като майка и законен представител на Д. М. Хр., С. М. Хр. и Н. М. Х. искове против „Б. В. И. Груп“ ЕАД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. Х. С. (баща на първата ищца и дядо на другите трима), настъпила на 02.02.2019г. в резултат от ПТП, както следва: за М. Хр. – за размера над присъдените 28 000 лв. до претендираните 200 000 лв., за малолетните Д. М. Хр., С. М. Хр. и Н. М. Х. в размер от по 26 000 лв. за всеки от тях, част от общия размер на обезщетенията – 120 000 лв. за всеки от тях.
За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени фактите относно: настъпилото на 27.01.2019г. ПТП между товарен автомобил „Пежо Р.“, с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от П. А. Я. и пътно превозно средство с животинска тяга, управлявано от В. Х. С.; вината на водача на товарния автомобил, установена с влязлата в сила присъда по НОХД №392/2020г. на Окръжен съд – Ямбол, който нарушил правилата за движение в чл.20, ал.2 ЗДвП, задължаващ водачите на пътни превозни средства да намалят скоростта и да спрат при възникнала опасност за движението; настъпилата от произшествието смърт на В. Х. С.; наличието на валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на товарния автомобил при ответното дружество „БУЛСТРАД В. И. груп“ ЕАД.
По отношение механизма на произшествието въззивният съд кредитирал заключението по допуснатите пред първостепенния съд първоначална и допълнителна комплексни съдебно-автотехнически и медицински експертизи, от които приел за установено, че при внезапно възникналата опасност на пътя виновният за произшествието водач не успял да реагира адекватно. От своя страна пострадалото лице В. С. управлявал своето превозно средство (каруца) след употреба на алкохол, при концентрация 1,99 промила в кръвта; без изискуемите от закона светлини, светлоотразители и светлоотразителна жилетка; при неспазване на задълженията за движение възможно най-вдясно по пътното платно, както и за непрекъснато контролиране и направляване на животното. Посочил, че според заключенията причината за смъртта на пострадалия са получените тежки травматични увреждания несъвместими с живота.
Съдът приел за установени и обстоятелствата, че ищцата М. Хр., на 28г. към момента на произшествието, била дъщеря на загиналия, а С. Хр. (на 9 г.), Д. Хр. (на 7 г.) и Н. Х. (на 5 г.) били негови внуци.
Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели М. Г. И., при условията на чл.172 от ГПК, като баща на малолетните ищци и съжител на ищцата М. Хр. и Н. Г. И.. От същите съдът приел за установено, че отношенията между починалия В. и дъщеря му М. били много добри и изпълнени с обич. Двамата били привързани и имали силна връзка: тя много споделяла с него за всичко (семейни проблеми, финансови, за децата в училище), а той бил неин съветник в живота и се гордеел с нея. Двамата поддържали ежедневни контакти, дори след преместването на М. при свидетеля М. И.. Съдът установил, че починалият В. имал добри и трайни отношения и със своите внуци, които виждал ежедневно и за които се грижел. Посочил, че след смъртта на баща си ищцата М. Хр. тъгувала, а децата питали за него и тъжали.
Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд направил извод за основателност на предявения от М. Хр. иск. По отношение на размера на обезщетението за търпените от същата неимуществени вреди съдът посочил, че при определянето му съобразил интензитета и продължителността на търпените от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на нейния 47 годишен баща, настъпила на 02.02.2019г. в резултат от процесното ПТП. Отчел обстоятелството, че загубата на родителя настъпила внезапно; довела до първоначален стрес и в последствие до продължително душевно страдание на неговата дъщеря, с която загиналият имал силна връзка; двамата били в много добри отношения на взаимна обич и подкрепа, а ищцата намирала упора в баща си при различни проблеми – семейни, финансови, с децата. Съдът взел предвид обстоятелството, че семейството на въззивницата живеело отделно от нейните родители, но много често се събирали, били задружни, прекарвали заедно празниците, подпомагали се в грижите за децата. Приел, че загубата на баща, лишила ищцата от обичта, близостта и подкрепата на своя родител, за когото несъмнено щяла да продължи да тъгува. При определяне размера на обезщетението съдът посочил, че в хода на производството не са установени търпени от ищцата М. Хр. вреди над обичайните болки и страдания от смъртта на нейния баща. В тази връзка не кредитирал показанията на свидетеля М. И. за влошеното здравословно състояние, изразяващо се в припадъци, оказвана медицинска помощ с включване на системи, болестно състояние от постоянен стрес и посещения при специалисти, както и за спиране на работа от нейна страна, предвид заинтересоваността на свидетеля и липсата на други доказателства за посочените обстоятелства. Съдът констатирал противоречие между показанията на М. И. и тези на свидетеля Н. И., който посочил, че към момента на произшествието ищцата не работила, защото се грижела за децата си.
Допълнително отбелязал, че фактическите твърдения за претърпени вреди наведени от свидетеля не са посочени в исковата молба като обстоятелства, на които се основава иска. Въззивният съд посочил, че при определяне размера на обезщетението е съобразил икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Съвкупната преценка на посочените обстоятелства обосновала извода на съда за справедливото обезщетение за претърпените от М. Хр. неимуществени вреди в размер на 140 000 лв.
Съдът намерил за основателно въведеното в производството възражение за съпричиняване. Приел, че същото е установено от събраните по делото доказателства, тъй като пострадалият управлявал каруцата си след употреба на алкохол и концентрация 1,99 промила в кръвта; без изискуемите от закона светлини, светлоотразители и светлоотразителна жилетка; при неспазване задълженията за движение възможно най-вдясно по пътното платно, както и за непрекъснато контролиране и направляване на животните, като по този начин сам се поставил в опасност. Изложил, че в конкретния случай приносът на пострадалото лице за настъпване на инцидента е много по-висок от този на водача на автомобила, като определил същия на 80%. Посочил, че превес имат броя и значимостта на допуснатите нарушения, които са в решаваща причинно-следствена връзка с вредоносния резултат и доминират, дори при отчитане засилената отговорност на водача за действия при управление на автомобил.
В заключение съдът приел, че определеното обезщетение от 140 000лв. следва да бъде редуцирано с размера на съпричиняването, поради което намерил предявения от М. Хр. иск за основателен за сумата от 28 000 лв.
По исковете на Д. Хр., С. Хр. и Н. Х. въззивният съд приел следното: Съгласно актуалната съдебна практика в ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. на ВКС по тълк. д. № 1/2016г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В същата било прието, че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Отбелязал, че в тълкувателното решение изрично е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Приел даденото в практиката разрешение, че в тези случаи формалната връзка на родство не е достатъчна за уважаване на исковете, а е необходимо да се установи факта на претърпени болки и страдания, които да обосновават изключение от разрешението, залегнало в постановленията № 4/61г. и № 5/69г. на Пленума на ВС (като например заместващи грижи на бабата/дядото към внуците, при отсъстващи родители).
Съдът изложил, че по делото не е установено наличие на конкретни житейски обстоятелства, които да са обусловили връзка на особена близост между починалия В. Х. С. и неговите внуци (ищци). Приел за установено, от показанията на разпитаните по делото свидетели, че ищците били гледани и издържани от своите родители; ходели на детска градина; живеели отделно от своите баба и дядо, но често ги посещавали; бабата и дядото участвали в отглеждането им и при нужда подпомагали семейството финансово. След смъртта на техния дядо, децата тъгували за него и страдали за майка си, която плачела. Тези отношения въззивният съд намерил за нормални и присъщи за традиционното българско семейство, които не обуславяли извод за наличие на трайна, дълбока и силна привързаност между дядо и внуци надхвърляща обичайните, довела до продължителни морални болки и страдания, с интензитет и времетраене над нормално присъщите за загуба на дядо. В заключение направил извод за неоснователност на предявените искове.
Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ При формиране на изводи за наличие или липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, следва ли същият да бъде безспорно установен или предположението за такъв е достатъчно? Твърди се противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №84/15.08.2016г. по т. д.№15085/2015г. на ІІ т. о. и 2/ При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП? Навежда се довод за противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №15/19.02.2020г. по т. д.№146/2019г. ІІ т. о.; решение №97/06.07.2009г. по т. д.№745/2008г. ІІ т. о.; решение №33/04.04.2012г. по т. д.№172/2011г. ІІ т. о.; решение №96/15.10.2012г. по т. д.№936/2011г. І т. о.; решение №39/16.07.2010г. по т. д.№551/2009г. ІІ т. о.; решение №49/15.04.2009г. по т. д.№648/2008г. ІІ т. о.; решение №60126/19.11.2021г. по т. д.№1999/2021г. І т. о.; решение №206/12.03.2010г. по т. д.№35/2009г. ІІ т. о.; решение №98/24.06.2013г. по т. д.№596/2012г. ІІ т. о.; решение №16/04.02.2014г. по т. д.№1858/2013г. І т. о.; решение №99/08.10.2013г. по т. д.№44/2012г. ІІ т. о.; решение №54/22.05.2012г. по т. д.№316/2011г. ІІ т. о.; решение №33/04.04.2012г. по т. д.№172/2011г. ІІ т. о.; решение №159/24.11.2010г. по т. д.№1117/2009г. ІІ т. о.; решение №118/27.06.2014г. по т. д.№3871/2013г. І т. о. и решение №97/06.07.2009г. по т. д.№745/2008г. ІІ т. о. Във връзка с начина на определяне степента на съпричиняване е поставен и въпросът: „При определяне степента на съпричиняването, следва ли въззивният съд за съпостави тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП“, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото
Поставените въпроси са свързани с предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД при определяне наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя по чл.432 от КЗ. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, включително и сочената от касаторите, в която е прието, че само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е негово следствие, доколкото приложението на правилото на чл.51, ал.2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки за настъпване на увреждането. Прието е още, че приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице (то да е спомогнало за увреждането си, като без неговото поведение не би се стигнало до същото), както и този принос да е доказан, а не хипотетично предполагаем.
Въззивното решение е постановено в съответствие с така дадените разрешения. При постановяването му съдът е обсъдил събраните по делото доказателства свързани с поведението на участниците в произшествието и допуснатите от всеки от тях нарушения (управление на тежкотоварния автомобил при несъобразяване с внезапно възникналото на пътя препятствие и невъзможността му да предотврати удара за времето от възприемане на намиращата се на платното каруца до настъпване на удара; управлението на каруцата с концентрация на алкохол в кръвта 1,99 промила; липсата на светлини, светлоотразители, светлоотразителна жилетка; движение по средата на пътното платно в нарушение на правилата за движение най-вдясно по пътното платно, без осъществяване на постоянен контрол върху животното). Отчел по-голямата отговорност на водача, но съобразил пряката причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, както и приносът на поведението на всеки от участниците за настъпване на произшествието.
С оглед на това, по тези въпроси не е налице сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наличието на практика по чл. 290 от ГПК изключва и приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което не е налице и второто наведено основание. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени в изложението са възприети същите принципни разрешения по тълкуване и приложение на чл.51, ал.2 от ЗЗД, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело.
Поставени са и въпросите: 1/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? Твърди се, че същият е разрешен в противоречие с решение №83/06.07.2009г. по т. д.№795/2008г. на ІІ т. о. и решение №1/26.03.012г. по т. д.№299/2011г. на ІІ т. о.; 2/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки констатираното влошено психологическо състояние? Навежда се довод за противоречие с решение №149/02.05.2011г. по г. д.№574/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение №121/09.07.2012г. по т. д.№60/2012г. на ВКС, ІІ т. о. и ППВС №4/23.12.1968г.; 3/ Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти? Твърди се противоречие с решение по г. д.№3923/2017г. на ВКС; 4/ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита инфлацията?, решен в противоречие с решение №1/27.03.2012г. по г. д.№1106/2010г. на ВКС, ІV г. о.; 5/ Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време? По този въпрос се твърди противоречие с решение №214/08.01.2019г. по г. д.№3921/2017г. на ВКС, ІV г. о.; както и посочени решения на апелативни съдилища и определение №551/03.11.2020г. по т. д.№325/2020г. на І т. о.
Всички формулирани въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и комплексната оценка на конкретно установените по делото, релевантни и обективно съществуващи обстоятелства относими към приложението на чл.52 от ЗЗД, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост. По същите е формирана трайно установена практика на ВС и ВКС, включително и задължителна такава – ППВС № 4/23.12.1968г., според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретно, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка. Тези обстоятелства са свързани с внезапността на настъпилата смърт; възрастта на лицата и съществувалите между тях отношения и емоционална връзка; начина, по който инцидента се е отразил в живота на увреденото лице, неговата трудова дейност и социализация; интензитета, характера и периода на търпените вреди и понесените морални болки и страдания (отражението им върху физическото и психическото състояние на лицето); дали същите се ограничават до тези, изживени в момента на самото произшествие или са продължили; отшумели ли са напълно. Следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането, като обезщетението се определи глобално – за всички претърпени неимуществени вреди. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка.
Въззивното решение е в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му съдът е отчел всички установени и относими обстоятелства към определяне размера на обезщетението за претърпените от ищцата М. В. Хр. неимуществени вреди вследствие загубата на нейния баща, съобразно посочените по-горе критерии: възрастта на ищцата и нейния баща; внезапността на събитието; съществувалата между тях връзка и отношения; начина, по който инцидента се е отразил в живота на увреденото лице, неговата трудова дейност и социализация; интензитета и периода на търпените вреди; социално-икономическите условия в страната към момента на деликта. Макар да не го е посочил изрично, въззивният съд е определил размера на обезщетението при съобразяване на съдебната практика по сходни случаи. С оглед на това не са налице сочените допълнителни предпоставки по чл.280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. И по тези въпроси формираната съдебна практика е трайно установена и не са налице основания за изменението или осъвременяването .
Касаторът е формулирал и въпроси свързани със задълженията на въззивния съд при постановяване на решението, както следва: 1/ В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1: „Следва ли в мотивите си въззивният съд да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“ С твърдения, че същият е решен в противоречие с ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС; и 2/ В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“.
И трите въпроса са свързани със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същите са принципно значими по всяко исково производство и по тях е налице трайно установена практика на ВКС, включително и задължителна такава – т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според дадените в същата разрешения, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи (чл.235, ал.2 от ГПК). Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението поради изменение на закона или на обществените отношения. В конкретния случай, въззивният съд е установил фактическата обстановка, която е безспорна между страните. Изложил е становище по наведените в хода на производството възражения за процесуалната легитимация на ищците, размера на дължимото обезщетение, наличието на съпричиняване от пострадалия за настъпването на вредоносните последици по реда на чл. 51, ал.2 ЗЗД, като е извел изводите си въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения, поради което не са налице сочените от касаторите допълнителни основания за допускане на обжалването. Въпросите са свързани с оплакванията за неправилност на обжалваното решение, доколкото преценката на съда за търпените от ищцата М. В. Хр. вреди, както и наличието на специалните предпоставки за уважаване на исковете на малолетните ищци, се основава на конкретно установени по делото факти и вътрешното убеждение на съда, които не могат да бъдат проверявани в производството по допускане на обжалването.
Последната група въпроси са свързани с лицата извън най-близкия кръг родственици, за които е признато право да получат обезщетение за неимуществени вреди, както следва: 1/ Спадат ли внуците към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищците – внуци и починалия? Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС в решение №15/30.01.2015г. по г. д.№4604/2014г. на ІV г. о.; решение №212/01.02.2012г. по т. д.№1106/2010г. на ІІ т. о.; решение №24/28.10.2010г. по г. д.№4744/2008г. на ІІ г. о. и 2/ При изследване на въпроса дали ищците-внуци на починалия попадат в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в ТР №1/2016г. на СГТНТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуци и дядовци, без да отчете спецификата на процесния случай?. За този въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Така поставените въпроси са некоректно зададени, тъй като изхождат от твърдението на страните за наличие на предпоставките за уважаване на предявените искове, в претендираните размери. Същите са свързани с оплакването за необоснованост на въззивното решение, както и с несъгласие с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, които не съставляват основание за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №69/25.05.2023г. на Апелативен съд – Бургас по в. г.д.№ 78/2023г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: