О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1817

София 12.04.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П. ЧЛЕНОВЕ: М. Р. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова гр. д.№ 3725 по описа за 2022г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното :

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.

Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби – от Д. И. Ц. от [населено място], чрез процесуалният представител адвокат Б. и от В. Н. К., чрез процесуалния представител адвокат Х. против въззивно решение № 876 от 22.02.2023г. по в. гр. д. № 9095 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 20076884 от 24.03.2021г. по гр. д.№ 72630/2019г. на СРС в частта, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД срещу В. Н. К. за горницата над 976.81лв. до предявения размер от 6 275лв. и Е. Н. Ц. за горницата над 983.38лв. до предявения размер от 6 275лв. и в частта за разноските и вместо това е постановено друго, с което е осъден всеки един от В. Н. К. и Д. И. Ц. да заплати на П. И. Д. сума от по още 5 298.19лв., обезщетение за пропуснати ползи от лишаване му от ползване на собствения му недвижим имот – автомивка, находящ се в [населено място], р-н „В.“, [улица], представляващ масивна едноетажна сграда, със застроена площ по документи 85.53кв. м., а съгласно скица 92 кв. м., състояща се от автомивка, стая за персонал и тоалетна за клиенти, ведно с 41.30% ид. ч.от дворното място, цялото с площ 229кв. м., съставляващо им. пл.№ 11, кв.162 по плана на [населено място], местност „Ц. -З. Б-...“, включен в УПИ ...-...,..., за периода 15.12.2014г. - 6.10.2015г., ведно със законната лихва от 12.12.2019г. и са присъдени разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на подадените касационни жалби, като взе пред вид направените искания и материалите по делото съобрази следното:

Въззивният съд е преценил, че е сезиран с иск с правно основание чл.59 ЗЗД при следните установени факти: Страните по делото са съсобственици на недвижим имот /ищецът притежава 41.30%, а двете ответници останалите 58.70%/, като всеки един от тримата притежава и собствен изграден върху земята имот. До 2010г. те са отдавали самостоятелно своите имоти на един и същ наемател. За последващ период, включващ и процесния /от 15.12.2014г. до 6.10.2015г./, ответниците сключили нов договор за наем за имот с обща площ от 126.30кв. м., включващ и собствения на ищеца имот, представляващ автомивка с площ от 85.53кв. м., поради което той претендира обезщетение за пропуснати ползи /в резултат от лишаването му от ползване/ в размер на средния пазарен наем. Договорът, който ответниците са сключили е за срок от две години и е с наемна цена от 2 000лв., за която е договорено да се разпределя по следния начин: за ищеца – 826лв., за ответницата Ц. – 582лв. и за ответницата К. – 592лв. С оглед навадените в исковата молба факти и обстоятелства, въззивният съд е квалифицирал иска не е по чл.92 ЗЗД /защото няма претенция за връщане на добивите, включително гражданските плодове, получени вместо собственика/, а по чл.59 ЗЗД. Преценил го е за основателен, присъждайки обезщетение в размер на средния пазарен наем, определен съобразно заключението на приетата по делото експертиза /след като е изследвал и е да положителен отговор на въпроса дали – при конкретните пазарни условия е съществувала реална възможност за отдаване на имота под наем/. За недоказано е приел възражението на ответниците за заплащан наем на ищеца от страна на наемателя, защото не са представени доказателства – нито наемателят да е изпълнил поетото от него задължение за откриване на банкова сметка на името на ищеца, по която да е превеждал договорения размер от наемната цена, нито са представени пощенски записи за превеждане на подобни суми. Относно представената служебна бележка, издадена от наемателя „Бедик“ ООД, въззивният съд е приел, че същата като частен свидетелстващ документ не се ползва с материална доказателствена сила относно отразените в нея обстоятелства. Отделно, в нея липсва удостоверяване за факта за заплащане на наем на ищеца. Посоченото обстоятелство за внесен данък по чл.44, ал.4 ЗЛДФЛ, въззивният съд е приел, че не удостоверява релевантното за спора обстоятелство за реално заплатен на ищеца наем.

Касаторът Д. И. Ц. /който като нейн наследник е правоприемник на ответницата Е. Н. Ц./ се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2 ГПК като поставя следните пет въпроса,: 1. Как и въз основа на какъв документ се доказва обедняването на ищеца и съответно обогатяването на ответника и причинната връзка между двете?, 2. Как следва да се определи размера на обезщетението – чрез определяне на средномесечен наем на имоти, които са със сходно местоположение, вид и функционална характеристика или по друг начин?, 3. Участвал ли е ответника в завършващата фаза на процеса, осъден ли е да заплати сума на ищеца и ползвал ли е без основание процесния имот? и 4. Как следва да се определи размера на лихвата по чл.86 ЗЗД, при неизпълнение на задължение за плащане на обезщетение по чл.59 ЗЗД, когато не е отправена покана от ищеца? Твърди противоречие на въззивния с решение по гр. д.№ 1290/2013г. на, която посочва, без да прилага.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. И. Д., чрез процесуалните представители адвокатите Г. и С., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че производството е недопустимо на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК пред вид цената на иска. Отделно счита, че не са налице посочените основания за допустимост. Претендират се направени разноски за адвокатско възнаграждение, без да се представят доказателства за реалното им извършване.

Касаторът В. Н. К., чрез процесуалния представител адвокат Х. се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроса: 1. За задължението на въззивния съд да разгледа и да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения и доводи на страните, 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди неоспорен частен свидетелстващ документ в съвкупност с останалите събрани доказателства? 3. Длъжен ли е съдът – при предявен иск по чл.59 ЗЗД - да изследва наличието или не на причинна връзка между обедняването и обогатяването? и 4. Как следва да се определи дължимото обезщетение по чл.59 ЗЗД – чрез пазарния наем, съобразно приета по делото експертиза или чрез определяне на действителния размер на обогатяването на ответниците? Позовава се на многобройна съдебна практика, която цитира и прилага.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от П. И. Д., чрез процесуалните представители адвокатите Г. и С., с които се оспорват нейната допустимост и основателност. Развиват подробни съображения и претендират направени разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 2 400лв., реалното извършване на които установяват с представен договор за правна защита и съдействие № 031142/24.07.23г., в т.ІІІ от който сумата е посочена като заплатена в брой.

Съобразявайки така изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска по никой от поставените идентични въпроси, доколкото част от тях не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а за всички не са налице посочените специални основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3, и ал.2 ГПК. Събораженията:

По касационната жалба на Д. И. Ц.:

Същата не е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК. Цената на иска е паричната равностойност на оценимото в пари спорно право и веднъж определена /пред районния съд/ тя остава неизменна за цялото производство по делото. В случая – тя е за всеки от ответниците по 6 275лв., което е над минималния праг от 5 000лв. /Дори да се приеме тезата, че за присъдената от първата инстанция сума от 983.38лв. решението е влязло в сила и то следва да се извади, то стойността е в размер на 5 291лв., което също е над 5 000лв./

Поставените от касатора Ц. въпроси с №№ 3 и 4 не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените с т.1 от ТР №1/2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, защото не са от значение за изхода на спора. Доколкото касаторът е конституиран като правоприемник на ответника и доколкото лихвата е определена, считано от предявяване на иска, поставените въпроси не са свързани с решаващите доводи на въззивния съд и не са от значение за спора.

Другите два поставени от касатора въпроси, които са релевантни за спора - относно доказването на обедняването на ищеца и съответно обогатяването на ответника и причинната връзка между двете и за начина на определяне на дължимото обезщетение са решени от въззивния съд в съответствие с установената съдебна практика. Съгласно същата - лицето, което държи без правно основание чужда вещ /в случая процесната автомивка/, по силата на чл.59 ЗЗД, дължи на собственика й обезщетение за ползите от които го е лишил, като правно ирелевантно за пораждане на извъндоговорното му задължение е обстоятелството дали вещта реално е била ползвана, дали са били получавани от това приходи, дали същите са били усвоени и в какъв размер. Съгласно реш.378/2010г гр. д.№148/2009 ІV г. о и реш.№131/2009г по гр. д.№268/09 І ТК , реш._251/10 гр. д. №366/09 ІІІ г. о, реш.№398/2014г по гр. д 1933/2013г ІV г. о, реш.№135/2017г по т. д №512/2016г ІІ т. о на ВКС и др.,без значение за основанието и доказването на иска е конкретната печалба на ответника, включително от реализираните добиви. Обогатяването на последния се изразява в спестяването на дължимия наем. Обезщетението по чл.59 ЗЗД се изчислява в размера на установеният по делото - за конкретния имот - среден пазарен наем. Както е обобщено в реш. №398/2014г по гр. д 1933/2013г. ІV г. о, ползването от несобственика на имота препятства възможността собственика лично да го ползва или да го отдава под наем и да реализира имуществена облага и в този случай от едни и същи факти произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам или да отдава под наем на другиго имота за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване за процесния период.

Наличието на трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд изключва и основанието за допустимост по чл.280 т.3 ГПК, което съгласно разясненията, дадени с т.4 от ТР №1/2010г. по т. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС изисква необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия /за което поставеният въпрос да допринася/, а настоящият случай не е такъв.

С оглед изложеното не може да се счете и че е налице основанието по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност предполага видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, а подобен порок, в случая не се установява.

По касационната жалба на В. Н. К.:

На поставените от нея въпроси с №№ 3 и 4, доколкото са идентични с поставените от касатора Ц. въпроси с № 1 и № 2, отговор вече беше даден.

Първият поставен от касаторката въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба възражения и доводи и да обсъди всички доказателства по делото, както и да изложи мотиви във връзка с тях, е разрешен съобразно установената съдебна практика, изискваща при постановяване на съдебния си акт съдът да вземе пред вид всички посочени от страните факти и възражения, от значение за спорното право, както и да обсъди събраните по делото доказателства във връзка с тях. В случая това е направено, като въззивният състав е обсъдил включително и тези, на които касаторката акцентира -показанията на свидетелите и служебна бележка, издадена от наемателя „Бедик“ ООД, чиято доказателствена сила обаче не е ценил по изрично посочените от него, в мотивите му, съображения. Касаторката – по същество – оспорва правните изводи на въззивния съд за недоказаност на направеното от нея възражение, но в производството по допустимост, съдът не извършва проверка за правилност.

Във връзка с последният поставен въпрос /с № 2/, касещ задължението на въззивният съд да обсъди неоспорен частен свидетелстващ документ в съвкупност с останалите събрани доказателства, следва да се посочи, че същото е изпълнено. В случая, именно защото е обсъдил частният документ /служебна бележка/в съвкупност с останалите събрани доказателства, съдът е формирал извода си, че тежестта за доказване, която е върху страната, която го е представила, не е изпълнена, защото отразените в частния документ обстоятелства не се подтвърждават от други ангажирани по делото доказателства.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на на 2 400лв.

Мотивиран от изложеното, като счита, че е налице никое от посочените от касаторите основания за допустимост по чл.280 ГПК, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 876 от 22.02.2023г. по в. гр. д. № 9095 по описа за 2021г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Д. И. Ц., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], вх..., ап... и В. Н. К., ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на П. И. Д. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 2 400лв./две хиляди и четиристотин лева/, направени разноски за адвокатско възнаграждение.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :