О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2067

Гр. София, 22.07. 2024 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

И. А.

изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 1342/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ю. Б. АД, чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 102/29.03.2023 г. по в. т. д. № 6/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 461 от 20.10.2022 г., постановено по т. д. № 723/2021 г. на Варненския окръжен съд, като краен резултат е отхвърлен искът на банката срещу Т. А. М. и З. А. М. за осъждането им да заплатят при условията на солидарност разликата над дължимите 14 377.72 лв. до претендираните 76 174.05 лв. – главница по договор за потребителски кредит № HL 34480 от 07.03.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба на 20.10.2021 г., както и са отхвърлени исковете за заплащане на обезщетение за забава в периода от 05.12.2020 г. до 12.10.2021 г. за разликата над присъдените 396.31 лв. и за обезщетяване на други имуществени вреди от неизпълнението на договора за кредит.

В касационната жалба се излагат подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, въз основа на които се моли въззивното решение да бъде отменено, а предявените искови претенции да се уважат в заявения размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се моли решението да се допусне до касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Формулиран е следният въпрос, който според касатора е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд: Уговорката в допълнителни споразумения към договор за банков кредит за преструктуриране на кредитно задължение по Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск чрез прибавяне на просрочените задължения за лихви и такси към размера на редовната главница представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД? Поддържа се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., тъй като съдът не е съобразил, че посредством допълнителните споразумения освен лихви, към редовната главница са били капитализирани – просрочени вноски за главница, просрочени застраховки и просрочени такси.

Самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, се релевира във връзка със следните негови пороци: Въззивният съд е приел за неравноправни клаузи, за които по делото има данни, че са индивидуално уговорени; не е направил разграничение между анатоцизъм и капитализация на просрочен кредит; не е взел предвид признанието на дълга в допълнителните споразумения; не е взел предвид данните по ССЕ, с която са доказани исковите претенции по основание и размер; неправилно е приложил чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП спрямо клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит, който се дерогира от разпоредбите на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП; не е взел предвид последния анекс към договора, с който са били направени огромни отстъпки на длъжниците, съответно посочени.

Ответниците по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват наличието на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по подробно изложени в писмения отговор съображения. Претендират присъждането на разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По основанията за достъп до касационно обжалване, съдът приема следното:

На първо място въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно. От неговото съдържание не следва констатация за допуснато особено грубо нарушение на правилата на формалната логика или за превратно прилагане на закона. Доводите на касатора, с които обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото съвпадат с оплакванията в касационната жалба, а не са такива, заявени след срока по чл. 283 ГПК, представляват единствено основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха подлежали на преценка от съда едва след допускане на исканото касационно обжалване.

Не е налице и основанието за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните съображения:

По отношение на допълнителните споразумения към договора за кредит въззивният съд е изложил мотиви, че последващо сключени анекси и споразумения не могат да санират изначално нищожни съгласно ЗЗП клаузи в договор за кредит /решение № 146 от 1.11.2017 г. на ВКС по т. д. № 2615/2016 г., I т. о./. По изложените съображения сключените допълнителни споразумения са счетени за нищожни в частта, в която установяват размера на изискуемия дълг към датата на сключването им. Конкретните допълнителни споразумения - от 10.06.2009 г., 10.06.2010 г., 30.12.2011 г., 18.05.2012 г., 30.04.2013 г. и 21.01.2014 г. предвиждат преоформяне на просрочени задължения за възнаградителна лихва и прибавянето им към главницата. Решаващият съдебен състав е съобразил последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., ІІ т. о., решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г., І т. о., решение № 118 от 11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г., І т. о., решение № 132 от 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г., I т. о. и решение № 60091 от 27.09.2021 г. по т. д. № 1345/2019 г., ІІ т. о., че уговорката за прибавяне към размера на редовната главница на задължения за лихва представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Таксите и просрочените задължения за застрахователни вноски по чл.14, ал.3, 4 и 5 от договора по своя характер не са лихви, поради което по отношение на тях не е налице анатоцизъм /решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т. о./. Липсва въведена законова забрана за капитализиране на просрочени задължения /извън задълженията за лихви/. Сключените анекси предвиждат преструктуриране на кредитния дълг по взаимно съгласие и с взаимни отстъпки, изразяващи се в капитализиране на нямащи характер на лихва задължения, ползването на облекчен период на погасяване, удължаване на срока на кредитния договор и др. Допълнителните съглашения имплицитно съдържат отказ на кредитора да претендира обезщетение за забавено плащане на просрочените задължения за такси и застрахователни премии срещу трансформирането им в главен, лихвоносен дълг. С оглед свободата на договаряне /чл. 9 ЗЗД/ валидността на коментираните взаимни отстъпки следва да бъде зачетена от съда, тъй като не нарушава нито закона, нито добрите нрави. В резултат на това, при определяне на размера на дълга съставът на въззивния съд е включил към дълга капитализираните такси и застрахователни вноски. В решението не са излагани съображения дали със споразуменията са били прибавяни просрочени главници към редовната такава, респективно съдът не се е произнасял, че подобно капитализиране е нищожно.

С оглед гореизложеното е видно, че правните изводи на въззивния съд по конкретно поставения въпрос не противоречат на цитираната от касатора практика по чл. 290 ГПК, напротив, намират се в съответствие с нея. Следователно по делото не се установява допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В заключение се налага изводът, че касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане по същество. При този резултат от производството по чл. 288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати сторените от ответниците по касация разноски за защитата им пред настоящата инстанция, а именно сумата от 2 000 лв., представляваща надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 102 от 29.03.2023 г. по в. т. д. № 6/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд в обжалваната от „Ю. Б. АД част.

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД да заплати на Т. А. М. и З. А. М. сумата от 2 000 лв. – разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: