О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60660

гр. София 14.10.2021 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

изслуша докладваното от съдията В. И.

гр. дело № 1346/2021 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЧСИ В. А. Л. против въззивно решение № 12190/27.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2524/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7291/22.11.2018 г. по гр. д. № 8070/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която ЧСИ В. А. Л. с рег. № *** на КЧСИ, с район на действие Софийски градски съд е осъдена да заплати на „И. С. М. ЕООД на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. с чл. 45 ЗЗД и вр. с чл. 441 ГПК сума в размер на 409 600 лв. – имуществени вреди, във връзка с изпълнително дело № 20137800400344, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 80 026,74 лв., обезщетение за забава за периода от 18.05.2015 г. до 18.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до изплащане на вземането. Решението е постановено при участието „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД – трето лице помагач на страната на ответника.

В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставил е въпроси за приложението на чл. 499, ал. 1 ГПК и на § 1, ал. 2 ТЗ, за които твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 207/19.10.2015 г. по гр. д. № 1543/2015 г. на ВКС, III г. о. и определение № 403/23.08.2016 г. по гр. д. № 2422/2016 г. на ВКС, IV г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са постъпили писмени отговори от ответника по касация „И. С. М. ЕООД и от третото лице помагач „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД и не изразяват становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.

Производството пред първа инстанция е образувано по искова молба на „И. С. М. ЕООД срещу ЧСИ В. А. Л., с която са предявени искове с правно основание чл. 74 ЗЧСИ, във вр. с чл. 45 ЗЗД и във вр. с чл. 441 ГПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 499 812,33 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди причинени от неправомерното изпълнение на дейността на ЧСИ по изпълнително дело № 20137800400344. С решение № 7291/22.11.2018 г. по гр. д. № 8070/2017 г. Софийският градски съд е осъдил ЧСИ В. А. Л. да заплати на „И. С. М. ЕООД сума в размер на 409 600 лв. – имуществени вреди, във връзка с изпълнително дело № 20137800400344, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 80 026,74 лв., обезщетение за забава, за периода от 18.05.2015 г. до 18.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащане на вземането и е отхвърлил исковата претенция за горницата над 409 600 лв. до предявения размер 418 120,83 лв., както и за обезщетение за забава за разликата над 80 026,74 лв. до предявения размер от 81 691,50 лв. като неоснователни. Решението в отхвърлителните части не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е изложил, че в решение на Софийски градски съд, постановено по гр. д. № 11701/2014 г. подробно са описани извършените от ЧСИ В. А. Л. нарушения на процесуалните правила. От приложеното изпълнително дело, независимо от преценката на Софийски градски съд, е видно, че участник в наддаването е бил отстранен незаконосъобразно. Допуснати са нарушения при обявяването на купувач на недвижимия имот, който е възложен не по най-високата предложена цена на публична продан. Поради това с влязло в сила решение постановлението за възлагане от 05.03.2014 г. е отменено. Съгласно чл. 438 ГПК, жалбата не спира действията по изпълнението, но на основание чл. 455, ал. 2 ГПК, изплащането на дължимите на взискателя суми става в 7-модневен срок от влизане в сила на разпределението на събраните суми. Разпределението е обжалвано от „Сатфон“ ЕООД, като жалбата е оставена без уважение, но от друга страна е обжалван и обуславящия разпределението предходен акт – постановление за възлагане на имота. Налице е хипотеза, при която при подадена чрез и администрирана от ЧСИ жалба срещу подлежащ на съдебен контрол акт на съдебния изпълнител – т. е., при невлязло в сила постановление за възлагане /независимо от субективната преценка на ЧСИ за недопустимост на жалбата/, последният е предприел действия, които е имал право и е бил длъжен да предприеме, само ако постановлението за възлагане действително е влязло в сила. Тези действия са неправомерни и при наличието на останалите елементи от непозволеното увреждане следва да се ангажира деликтната отговорност на ЧСИ на основание чл. 74 ЗЧСИ. При предявен иск с правно основание чл. 464, ал. 1 ГПК, какъвто е настоящият случай, предявяването на иска спира предаването на сумата, определена за кредитора с оспорено вземане. ЧСИ В. А. Л. не се е съобразила с гореописаното, като е предала сума в размер на 260 106,23 лв., видно от представеното по делото платежно нареждане от 21.10.2014 г. по сметка на „Плевен строй 34“ ООД – кредитор с оспорено вземане, в нарушение на чл. 464, ал. 1 ГПК. Видно от заведен с входящ номер по изпълнителното дело препис от исковата молба на 28.04.2014 г. ответницата, в качеството й на ЧСИ, е била уведомена за иска по чл. 464 ГПК. Направените от ищеца „И. С. М. ЕООД разноски по закупуване на имота представляват ефективно претърпяна вреда, която подлежи на обезщетяване. Същата е настъпила в резултат на неправомерните действия на съдебния изпълнител, с оглед на което в тази част първоинстанционното решение е правилно. Не намира приложение по аналогия чл. 499 ГПК, тъй като съдебният изпълнител е причинил вреда на ищеца със свои неправомерни действия, а не в резултат на оборване на титула за собственост над изнесения на публична продан имот. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението, че сумата в размер на 68 166, 67 лв. е неправилно присъдена, , тъй като тази сума представлява ДДС,която е надлежно възстановена на ищеца, видно от платежно 09.12.2015 г. и не е включена при формиране на претендираното обезщетение.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Твърдениято на касатора, че „И. С. М. ЕООД, „Сатфон“ ЕООД и други две дружества са свързани лица по смисъла на § 1, ал. 2 ТЗ, поради което решението е недопустимо е несъстоятелно.

Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда prima facie - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението очевидно съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси за приложението на чл. 499, ал. 1 ГПК и на § 1, ал. 2 ТЗ. Първият въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд, който е приел, че чл. 499 ГПК не намира приложение по аналогия, тъй като съдебният изпълнител е причинил вреда на ищеца със свои неправомерни действия, а не в резултат на оборване на титула за собственост над изнесения на публична продан имот. Въпросът не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практиката на ВКС, която се отнася до случаите на евинциране на купувача на публична продан, каквото в настоящия казус е не е налице. По делото са налице данни за предявен иск по чл. 464 ГПК, за който съдебния изпълнител е изрично уведомен на 28.04.2014 г. Ето защо превеждане на сумата в размер на 260106,23 лв. на 21.10.2014 г. по молба на „П. С. 34“ ООД, е в нарушение на разпоредбата на чл. 464, ал. 1, изр. 2 ГПК и доколкото искът по чл. 464 ГПК е предявен в 1 месечен срок от разпределението.Освен това касаторът само е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.

Вторият поставен от касатора въпрос за приложението на § 1, ал. 2 ТЗ не е бил обсъждан в обжалваното решение, няма отношение към правилността на правните изводи на въззивния съд и следователно не би могъл да послужи като основание за допускане на касационното обжалване.

Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12190/27.10.2020 г., постановено по в. гр. д. № 2524/2019 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: