О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 2119

гр. София, 29.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3800 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 15020/27.06.2023 г., подадена от Столична община срещу решение № 664 от 21.05.2023 г. по гр. д. № 20221000503122/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262429 от 19.07.2022 г. по гр. д. № 2002/2021 г. на Софийски градски съд за осъждане на Столична община да заплати, на основание чл. 49 ЗЗД, на Г. Б. Г. сумата от 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от бездействието на ответника да поддържа общинските пътища и да обезопаси и премахне възникналите препятствия по тях, в резултат на което на 25.03.2020 г., в [населено място], слизайки по стълбите на пешеходния подлез на трамвайна спирка с код № 1872, ищцата стъпила на необезопасена и несигнализирана като опасна шахта за събиране на оточни води, с нарушена цялост на капака, и получила травматично увреждане - „неразместено счупване на външния горен израстък на лявата петна кост“, ведно със законната лихва върху главницата, за периода от датата на увреждането - 25.03.2020 г., до окончателното плащане.

Въззивният съд е приел, че пред втората съдебна инстанция страните не спорят, че на 25.03.2020 г. е настъпил процесният вредоносен инцидент, не се спори относно мястото и времето на настъпването му, както и по механизма на увреждането. Не се спори, че в пряка причинна връзка с процесния инцидент ищцата Г. Б. Г. е претърпяла травматично увреждане, изразяващо се във фрактура на лява петна кост. Спорен пред Софийски апелативен съд е въпросът за обема на търпените от Г. неимуществени вреди, справедливия размер на дължимото обезщетение, както и наличието на принос на пострадалата за настъпване на увреждането, чрез неполагане на необходимата грижа и внимание при придвижване в градска среда.

Въззивният съд е съобразил показанията на свидетеля М. Г. (съпруг на ищцата), съгласно които, на 25.03.2020 г. двамата се прибирали след работа към дома си и около 18.00 ч. слезли на спирка [улица]по трамвайна линия № 22 на [улица], в посока станция „Изток“. Времето било студено, бил превалял сняг и било заледено. Започнали да слизат по стълбите на пешеходен подлез, находящ се на посочената спирка на трамвая, като ищцата вървяла 2-3 стъпала по-напред от свидетеля. Когато стъпалата свършили, ищцата пристъпила с левия си крак напред, но кракът й се подхлъзнал и пропаднал в дупка, образувана от два счупени ламела на капака на отточна шахта за отвеждане на атмосферната вода, находяща се по цялото протежение на подлеза, на около половин метър след стълбището. Решетката била в много лошо състояние, проядена от корозия. При пропадането си изкълчила крака. Изохкала, няколко минути не могла да стане, изпитвала силна болка. Свидетелят успял да извади крака й от дупката, но тя трудно се изправила, трудно и бавно се придвижила до дома им, с помощта на свидетеля. В дома си ищцата веднага легнала, надявала се да й мине, слагали компреси, но около 22.00 ч. кракът вече бил много отекъл. Тогава свидетелят я изнесъл на ръце от дома им, защото тя не можела да ходи, и я закарал в болница „ИСУЛ“. Наложило се дълго да чакат, но когато я приели и направили снимка, станало ясно, че петата е счупена, и я гипсирали. Последвал труден период от повече от месец, в който ищцата била с гипсиран крак и с две патерици, не можела да се обслужва, имала нужда от чужда помощ за ходене до тоалетната. След махането на гипса продължила още един месец да ползва патерици, преди да може да се придвижва самостоятелно, но около един месец не се чувствала сигурна и продължавала да се подкрепя с тях. След махането на гипса около месец ходела на рехабилитация, но болката останала, като и понастоящем ищцата продължава понякога да изпитва болки, когато се разваля времето. Сега ходела с ниски обувки с по-дебела подметка, за да не я боли кракът. Съдът е посочил, че преценява показанията на свидетеля Г. при условията на чл. 172 ГПК, като отчита брачната му връзка с ищцата, обуславяща интерес от изход на делото в полза на последната. Въпреки това е кредитирал тези показания, като ги е намерил за подробни, конкретни, логични и непротиворечиви, и кореспондиращи на събраните по делото писмени доказателства - лист за преглед на пациент в КДБ/СО № 5674/26.03.2020 г., болничен лист № Е2020 0362101, приложение към амбулаторен лист № 8411/2020 от 13.04.2020 г., болничен лист № Е2020 1170719, извлечение от личен картон от 08.05.2020 г., както и на приетата по делото съдебномедицинска експертиза. Визирал е и че по делото не са събрани доказателства, които да опровергават или да внасят съмнение във верността на показанията на свидетеля.

Софийски апелативен съд е кредитирал, като компетентно изготвено, подробно, обосновано и напълно кореспондиращо на приетите по делото медицински документи, заключението от приетата по делото съдебномедицинска експертиза. Съгласно същото Г. Б. Г., на 39 г., на 25.03.2020 г. е получила травматично увреждане, изразяващо се в „неразместено счупване на външния горен израстък на лявата петна кост“. Посоченото увреждане се среща сравнително рядко, тъй като се получава при особени случаи, като описаният от ищцата механизъм напълно съответства на механизма на получаване на подобен вид фрактури. В резултат на увреждането ищцата е претърпяла трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за период около 3 месеца. За лечение на травматичното увреждане на ищцата е оказана медицинска помощ при условията на спешност, като е поставена гипсова имобилизация за период от 35 дни, с указания да се придвижва с помощта на патерици, без да натоварва левия крак, и при нужда са предписани обезболяващи медикаменти. Счупената кост е зараснала окончателно за срок от 2 месеца, а с проведеното раздвижване оздравителният период е продължил около 2 месеца и половина, като ищцата е била нетрудоспособна за 74 дни, съобразно издадените болнични листове. През възстановителния период Г. Г. е търпяла болки и страдания, които през първите 2-3 седмици след увреждането, както и през първите 2-3 седмици на рехабилитацията, са били по-интензивни, а през останалото време на оздравителния период болките са се явявали периодично - при студено и влажно време. Впоследствие ищцата е търпяла единични болки при продължително движение и преумора. Наред с болките, през първите два месеца ищцата се е придвижвала с патерици, което е затруднявало движението и самообслужването й в ежедневието. Към момента на изготвяне на заключението фрактурата на външния израстък на лявата петна кост е зараснала окончателно, движенията на лявата глезенна става са възстановени в пълен обем и с нормална сила. Ищцата се придвижва самостоятелно, без помощни средства, и с нормална походка. В бъдеще не се очакват негативни последици или усложнения от травмата.

При така събраните доказателства, въззивният съд е намерил за установено от фактическа страна, че на 25.03.2020 г., при ползването по предназначение на съоръжение от пътната инфраструктура на [населено място] - пешеходен подлез, находящ се на спирка [улица]по трамвайна линия № 22 на [улица], в посока станция „Изток“, при слизане по стълбите, ищцата се е подхлъзнала и левият й крак е пропаднал в дефект на поставена обезопасителна решетка на отводнителна шахта за отвеждане на атмосферната вода, находяща се по цялото протежение на подлеза, на около половин метър след стълбището - два счупени ламела от корозия на решетката - при което е получила травматично увреждане, изразяващо се в неразместено счупване на външния горен израстък на лявата петна кост. В резултат на увреждането тя е претърпяла трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за период от около 3 месеца. За лечение на увреждането на Г. е била поставена гипсова имобилизация на левия крак за период от 35 дни, с указания да се придвижва с помощта на патерици, без да натоварва левия крак, като е ползвала помощни средства - патерици, за период от 2 месеца, през които е търпяла затруднения при самообслужването и придвижването, и се е нуждаела от чужда помощ. Проведена е рехабилитация за период от 2 седмици. Общият възстановителен период е продължил около 2 месеца и половина, през които ищцата е била нетрудоспособна. През възстановителния период ищцата е търпяла болки и страдания, които през първите 2-3 седмици след увреждането, както и през първите 2-3 седмици на рехабилитацията, са били интензивни, а през останалото време на оздравителния период болките са се явявали периодично - при студено и влажно време. Впоследствие ищцата е търпяла единични болки при продължително движение и преумора, и при нужда е приемала обезболяващи медикаменти. Настъпило е пълно възстановяване на фрактурата, движенията на лявата глезенна става са възстановени по обем и сила. Ищцата се придвижва самостоятелно, без помощни средства, и с нормална походка. В бъдеще не се очакват негативни последици или усложнения от травмата. Съдът е взел предвид обстоятелството, че към момента на увреждането Г. Г. е била на възраст 39 г., която е способствала за бързо възстановяване без усложнения. От друга страна, травматичното увреждане е възпрепятствало ищцата да води обичайния си активен начин на живот, лишило я е от възможност да осъществява трудовата си дейност за период от 74 дни.

При така приетото за установено от фактическа страна, въззивният съд е съобразил следното от правна страна:

Съгласно чл. 8, ал. 3 ЗП общинските пътища са публична общинска собственост, като съгласно чл. 8, ал. 5 от закона собствеността се разпростира върху всички основни елементи на пътя, включително подлезните съоръжения. Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища също се осъществява от съответната община. Следователно, налице е вменено на Столична община законово задължение по чл. 31 ЗП да ремонтира и поддържа съоръженията на пътната инфраструктура в границите на урбанизираната територия на общината. Същата е следвало да изпълнява тези свои задължения чрез свои служители или чрез възлагане изпълнението на тези отговорности на съответни трети лица - изпълнители, по предвидения за това законов ред. В резултат от бездействието на Столична община да изпълни задължението си по чл. 31 ЗП да ремонтира подлезното съоръжение, като отстрани съществуващата неизправност на капака на шахтата за отвеждане на атмосферни води, кракът на Г. Г. е пропаднал в образувания отвор от счупените ламели, в резултат от което тя е получила травматично увреждане, изразяващо се в неразместено счупване на външния горен израстък на лявата петна кост, и е претърпяла свързаните с него болки и страдания.

Предвид горното, Софийски апелативен съд е намерил за доказани елементите от фактическия състав на гаранционната отговорност на Столична община по чл. 49 ЗЗД - противоправно бездействие на служители на Столична община да поддържат подлезното съоръжение в състояние, което е годно и безопасно за обикновената му употреба по предназначение, което е в пряка причинна връзка с полученото от ищцата травматично увреждане, и претърпените от нея болки и страдания. Приел е, че по делото не се твърдят и не се установяват обстоятелства, изключващи виновното поведение на служителите на общината. С оглед установените по делото болки и страдания на ищцата, тяхната интензивност и продължителност, търпените ограничения в придвижването и самообслужването, нуждата от чужда помощ, както и проведеното консервативно лечение и настъпилото пълно възстановяване без усложнения и без остатъчни трайни последици, въззивният съд е направил извод, че претендираното с исковата молба обезщетение в размер на 26 000 лв. е справедливо по размер, съобразно критериите, формулирани с ППВС № 4/1968 г., като то съответства на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и на съдебната практика по сходни случаи.

Съдът е обсъдил и релевираното от СО възражение за намаляване на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, чрез неполагане на дължимата грижа за собственото здраве при придвижване в градската среда. Намерил е същото за неоснователно. Визирал е, че Г. Г. е ползвала подлезното съоръжение по предназначението му и с необходимото внимание при слизане по стълбището му. Тя не е била длъжна да предполага и да проявява особено внимание да избягва допълнителните рискове, обусловени от допуснатите от бездействието на ответника дефекти на градската среда. Също така, пропадането на крака й в шахтата е настъпило не в резултат от проява на невнимание от нейна страна, а в резултат от подхлъзване в резултат от усложнена пътна обстановка от снеговалеж. Предпазната решетка на съоръженията за оттичане на атмосферни води е предназначена именно да възпрепятства пропадането на пешеходци в шахтата за оттичане на атмосферни води и в случай че същата е била в изправност, ищцата не би претърпяла увреждането.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по спора без да направи правилна оценка на установените по делото факти и събраните доказателства, и в очевидно нарушение на принципа на справедливостта, уреден в чл. 52 ЗЗД. Намира присъденото обезщетение за необосновано завишено.

В изложението към касационната жалба сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК.

Жалбоподателят излага, че атакуваното от него решение „действително е в съответствие с общоприетото в съдебната практика разбиране, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетото разбиране, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид“. Счита, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД съдът е действал в противоречие със задължителната практика на ВКС, като, например, решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. II т. о. и др., доколкото съдът е взел предвид само получените увреждания и обстоятелството, че част от тях са пожизнени.

Намира, че несъобразяването със задължителната практика на ВКС по сходни дела има за краен резултат присъждане на обезщетение, което се явява очевидно несправедливо и некореспондиращо си с естеството на уврежданията и обема на неимуществените вреди.

От Г. Г. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а са изложени само оплаквания за необоснованост на съдебния акт от гледна точка определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, които попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационната жалба.

Освен това не отговаря на изложените от въззивния съд мотиви твърдението на жалбоподателя, че според решението част от получените увреждания са пожизнени. Софийски апелативен съд изрично е приел, че в бъдеще не се очакват негативни последици или усложнения от травмата.

Не се констатира и противоречие с визираните решения на ВКС по чл. 290 ГПК. В първото от тях касационната инстанция, разглеждаща иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за обезщетение за неимуществени вреди по повод настъпила при ПТП смърт, се е произнесла по въпроса доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“, който въпрос е неотносим към настоящия казус. Второто решение разглежда въпроса, свързан с критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт. Част от изложените в цитираната съдебна практика съображения са изцяло неотносими към настоящия казус, а на другите решението на Софийски апелативен съд съответства. Следва да се отбележи, че и с двете решения присъдените от долната съдебна инстанция обезщетения са приети за занижени и са присъдени такива в по-голям размер.

Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо.

Същото не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване

На пълномощника на ответницата по касационната жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗЗД в размер на 2457 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 664 от 21.05.2023 г. по гр. д. № 20221000503122/2022 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Столична община да заплати, на основание чл. 38 ЗЗД, на адвокат А. Х. Г., адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 2457 лв. (две хиляди четиристотин петдесет и седем лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.