Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Т. Р. Членове: А. А. . при секретар М. Т. и с участието на прокурора М. Т. изслуша докладваното от председателя Т. Р. по административно дело № 1925/2024 г. Производството е по чл. 208 и следващите АПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. А. и Д. Д. Д., чрез техния пълномощник, срещу решение № 341/22.12.2023 г. по адм. дело № 221/2023 г. на Административен съд – Русе. Считат обжалваното решение за неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Претендират от съда отмяната му и присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба - кметът на община Иваново, чрез своя процесуален представител намира касационната жалба за неоснователна. Претендира разноски за настоящата инстанция.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за отмяна, настоящата инстанция взе предвид:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касаторите срещу заповед № 4/03.04.2023 г. на кмета на община Иваново, с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ им е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: „Двуетажна жилищна сграда“ – незавършен строеж, находящ се в общински терен в ПИ 501.283, за който е отреден УПИ II в кв. 93 по плана на [населено място], като изграден без строителни книжа, тъй като издаденото за него строително разрешение от 1994 г. поради незавършване на обекта в груб строеж към проверката на имота на 06.12.2022 г., съгласно чл. 153, ал. 2, т. 2 ЗУТ е загубило своето правно действие. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата.

За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи:

Процесната заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма. Констатираното от длъжностните лица представлява строеж, за който е изтекло правното действие на издаденото разрешение за строеж, тъждествено на изначална липса на строителни книжа. Поради липса на норма за продължителността на действието на разрешение за строеж в ЗТСУ, по аналогия приложение намира разпоредбата на чл. 153, ал. 2 ЗУТ. Процесният строеж не е търпим предвид незавършване на изграждането му до етап „груб строеж“ към момента на съставяне на констативния акт и при изготвяне на заключението на вещото лице.

Така постановеното решение е обосновано и материално и процесуално законосъобразно. Съдът е събрал и обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост за правилното решаване на спора. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. Такава е и фактическата констатация, че констатираният обект представлява строеж по смисъла на 5, т. 38 ДР ЗУТ, независимо от незавършения си вид.

От значение за разрешаване на правния спор е въпросът за действието на издаденото за сградата разрешение за строеж № 113 от 24.08.1994 г., тъй като възможността за реализирането на създадените с неговото издаване права е обвързана с определени в закона срокове: към момента на издаване на разрешението за строеж и при изтичането на срока за неговото действие по чл. 227, ал. 3 ППЗТСУ (отм.), съответно пресъздадени и в действащата нормативна уредба - чл. 153, ал. 2 ЗУТ. Съгласно цитираните норми разрешението за строеж губи правно действие, когато в продължение на 3 години от неговото издаване строителството не е започнало или когато в продължение на 5 години от издаването му не е завършен грубият строеж, включително покривът на сградите.

От изложеното следва, че след изтичане на правното действие на разрешението за строеж, административният акт престава да съществува в правния мир. Правилни са изводите на решаващата инстанция за недопустимост на инцидентен съдебен контрол за валидност на разрешението за строеж от 1994 г. или за действителност на сключения договор за отстъпване на право за строеж. Наведените в този смисъл доводи в касационната жалба са неоснователни. В допълнение, евентуално прогласяване на нищожността на разрешението за строеж по никакъв начин не подпомага защитната теза на оспорващите, а само потвърждава позицията за липса на строителни книжа за обекта.

Съгласно 5, т. 46 ДРЗУТ, „груб строеж” е сграда или постройка, на която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на изпълнени довършителни работи. В случая, проектираната като двуетажна жилищна сграда е изградена само до плоча над първи жилищен етаж, т. е. строително-монтажните работи по нейното осъществяване безспорно не са приключили и към настоящия момент.

След като така установеното за строеж се приравнява на извършено без необходимите строителни книжа, налице е незаконен строеж. Тази му характеристика е основание за административния орган да издаде заповед за неговото премахване. Тази последица може да бъде избегната само ако спрямо незавършената постройка са налице предпоставките за търпимост съгласно разпоредбите на 16, ал. 1-3 ПР ЗУТ или 127 ПЗР ЗУТ.

Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви за неприложимост на разпоредбите за търпимост, които се споделят и от настоящата инстанция. При преценка за времеизвършването на строежа правилно е изложен извод за неопределимост, предвид обстоятелството, че процесната сграда не е завършена. Доколкото хипотезите за търпимост касаят строежи, завършени най-късно на 31.03.2001 г., а наредената за премахване и към настоящия момент дори не е изпълнена до етап груб строеж, не са налице предпоставките за търпимост на строежа и същият като незаконен подлежи на премахване.

Неоснователни са оплакванията в касационната жалба за непълно изследване от съда на основанията за незаконосъобразност на оспорения административен акт или за издаването на заповедта в нарушение на целта на закона. Проверката на съда за законосъобразност на акта по чл. 168 във връзка с чл. 146 от АПК е обусловена от изложените в него фактически и правни основания. Настоящата инстанция намира, че доколкото целта на закона е именно нетърпимост спрямо установените незаконни строежи, в случая не е налице основанието за оспорване на акта по чл. 146, т. 5 АПК. Възникналите между страните гражданскоправни взаимоотношения не са предмет на проверка в производството по оспорване на заповед, нареждаща премахването на незаконно строителство, съответно законосъобразността на такъв акт не може да се оспорва на такова основание.

Неоснователни са доводите за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила поради недопускане от съда назначаването на съдебно-техническа експертиза по поставения от него в първоинстанционната жалба въпрос или различни други доказателства. Съгласно чл. 195, ал. 1 ГПК, вещо лице се назначава по искане на страната или служебно, когато за изясняване на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и други. Доколкото и поставените от жалбоподателите въпроси предвид безспорно установената по делото незаконност и нетърпимост на незавършения строеж са лишени от правен смисъл, съдът правилно не е възложил отговаряне на същите като задача на експерт в областта, съответно не е събирал ирелевантни за спора документи.

Предвид изложеното, като е приел оспорения пред него административен акт за законосъобразен, съдът е постановил решение при правилно приложение на материалния закон. Спрямо обжалваното решение не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна и същото като материално законосъобразно и обосновано следва да се остави в сила.

С оглед изхода на спора пред касационната инстанция на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. (сто лева).

Воден от горното, Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 341/22.12.2023 г. по адм. дело № 221/2023 г. на Административен съд – Русе.

ОСЪЖДА А. П. А. с [ЕГН] и Д. Д. Д., [ЕГН], да заплатят на община Иваново направените пред касационната инстанция разноски в размер на 100 лв. (сто лева).

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ТАНЯ РАДКОВА

секретар:

Членове:

/п/ А. А. п/ МАРТИН АВРАМОВ