Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и четвърта година в състав: Председател: Г. С. Членове: М. М. Б. М. при секретар И. И. и с участието на прокурора А. Г. изслуша докладваното от съдията Б. М. по административно дело № 2312/2024 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, чрез процесуалния представител юрк. Р., срещу Решение № 1254 от 11.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1236/2023 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отменена заповед № 8121К-5927 от 23.06.2023 г. на министъра на вътрешните работи и е осъдено Министерство на вътрешните работи /МВР/ да заплати разноски по делото.

В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК необоснованост и неправилност на съдебното решение, поради нарушение на материалния закон. Излагат се подробни съображения в подкрепа на твърденията, включително относно законосъобразността на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и вместо него да бъде постановено друго, с което се отхвърли първоинстанционната жалба.

Ответникът Д. Д., редовно призован, чрез процесуалния си представител адв. И. оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмени бележки. Претендира присъждане на разноски по делото.

Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведеното касационно основание съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от Д. Д., против заповед № 8121К-5927 от 23.06.2023 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 5 и чл. 108 от Закона за държавния служител /ЗДСл/, е прекратено служебното му правоотношение за длъжността началник на сектор на База за отдих З. К. към отдел Социални дейности при дирекция Управление на собствеността и социалните дейности към МВР, считано от 27.06.2023 г. В мотивите на заповедта е посочено, че се прекратява служебното правоотношение едностранно от органа по назначаването с предизвестие, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст.

За да отмени оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че макар и издадена от компетентен орган по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, в предписаната от закона форма и с изискумите реквизити, както и при спазване на административно-производствени правила, същата е постановена в противоречие с приложимите материално-правни норми. Прието е от съда, че по делото не е спорно, а и се установява от приложеното разпореждане [номер]/08.11.2022 г. на ТП на НОИ гр. Бургас, че жалбоподателят притежава изискуемия стаж за пенсиониране, а именно: осигурителен стаж от І категория труд - 30 години 9 месеца и 7 дни, и осигурителен стаж от ІІІ категория труд - 9 години 8 месеца и 17 дни, като общият осигурителен стаж, превърнат на основание чл. 104, ал. 2 от Кодекса за социалното осигуряване /КСО/ към ІІІ категория труд, е 60 години 11 месеца и 29 дни, при изискуеми 39 години и 4 месеца. Към момента обаче на издаване на оспорената заповед съдът приема, че жалбоподателят не е достигнал изискуемата възраст от 64 години и 6 месеца, тъй като има навършени [възраст], поради и което не са изпълнени изискванията на чл. 68, ал. 1 от КСО, респ. не са налице установените в нормата на чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл материалноправни предпоставки. Според съда в случая е ирелевантно обстоятелството, че жалбоподателят е придобил право на пенсия по чл. 69, ал. 2 от КСО, доколкото предпоставките по чл. 69 от КСО не могат да обосноват прилагането на чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл, като основание за прекратяване на служебното правоотношение. Първоинстанционният съд приема също така, че доколкото служебното правоотношение на жалбоподателя е възникнало по реда на ЗДСл, нормата на чл. 69, ал. 2 от КСО е неприложима, тъй като с нея е предвиден по-благоприятен режим за определени категории служители, в това число държавните служители по Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/, какъвто жалбоподателят не е. Според съда обстоятелството, че правото по чл. 69, ал. 2 от КСО е упражнено от жалбоподателя, не променя горния извод, предвид разпоредбата на 49 от ПЗР на ЗИД на КСО, според която лицата по чл. 69, които имат необходимия осигурителен стаж за придобиване право на пенсия, могат да се пенсионират, без да се изисква освобождаване от служба, съответно уволнение или прекратяване на правоотношението.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния орган по назначаването, същата е съответна на особените изисквания за форма и съдържание на акта за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 108 от ЗДСл. Правилно съдът е приел също така, че при издаването на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила.

При правилна преценка на доказателствата по делото, ценени в съвкупност, решаващият съд е достигнал и до верен извод, че оспорената заповед е издадена в противоречие с приложимите материално-правни норми. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че жалбоподателят е назначен на основание 69 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР на длъжност началник на сектор със заповед от 03.02.2017 г., както и че към момента на прекратяване на служебното правоотношение той е навършил [възраст], а общият му осигурителен стаж, превърнат на основание чл. 104 от КСО в трета категория труд, към тази дата възлиза на 60 години 11 месеца и 29 дни. Не е спорно по делото също така, че жалбоподателят, видно от разпореждане [номер] от 08.11.2022 г. на ТП на НОИ гр. Бургас, е упражнил правото си на пенсия на основание чл. 69, ал. 2 от КСО, като считано от 08.07.2022 г. му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при навършена възраст 61 години и 8 месеца. При така устнановеното по делото правилно административният съд правилно приема, че не са били налице предпоставките по чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя. Съгласно цитираната разпоредба органът по назначаването може да прекрати служебното правоотношение с едномесечно предизвестие при придобито от служителя право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Тази хипотеза е различна от регламентираната в чл. 106, ал. 1, т. 6 от ЗДСл възможност да бъде прекратено служебното правоотношение на служител, чието служебното правоотношение е възникнало след като вече е придобил и упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, включително когато е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а от КСО. Общите условията за придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст са определени в чл. 68 от КСО, в чл. 68а от КСО е предоставена възможност за получаване на пенсия в намален размер, а чл. 69 69в от КСО регламентират специфични хипотези за придобиване на право на пенсия от лица, упражняващи различни специфични видове труд. Съвместното тълкуване на всички тези разпоредби налага извод, че се прави разлика в придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 от КСО и такова право по чл. 69 и сл. от КСО. По-благоприятният режим за пенсиониране по чл. 69 и сл. от КСО предполага специфичен труд, който е с по-голяма тежест и вредност, предоставящ допълнителна възможност само за изрично посочените лица да придобият и упражнят правото си на пенсия преди да са изпълнени за тях общите изисквания по чл. 68 от КСО. Следователно, освобождаването при условията на чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл може да бъде осъществено само когато са изпълнени изискуемите кумулативно материалноправни предпоставки по чл. 68 от КСО, като в този случай е без правно значение дали лицето е упражнило свое право, възникнало в някоя от другите специфични хипотези на КСО, както е по отношение на жалбоподателя, който е упражнил правото си по чл. 69, ал. 2 от КСО. С оглед на това правилно решаващият съд е посочил, че лицето има необходимия осигурителен стаж, но няма навършена изискуемата възраст за придобиване на право на пенсия по чл. 68, ал. 1 от КСО. Следователно, след като към датата на прекратяване на служебното правоотношение изискването за възраст, предвидено в чл. 68, ал. 1 от КСО и в чл. 15, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж, не е осъществено, то правото на придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст не е възникнало. Това от своя страна обосновава извод, че не са осъществени материално-правните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение, в който и смисъл е съдебната практика на ВАС. В тази връзка се явяват и неоснователни доводите в касационната жалба, че при постановяване на оспорената заповед министърът на вътрешните работи е спазил закона, позовавайки се на чл. 69 от КСО, тъй като законодателят не е обвързал разпоредбата на чл. 106, ал. 1, т. 5 от ЗДСл само с чл. 68 от КСО.

Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд Бургас е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила.

При неоснователност на касационната жалба в полза на ответника следва да бъде присъдено заявеното в срок и реално изплатено адвокатско възнаграждение в размер 1000 лева, съгласно приложен по делото договор за правна защита и съдействие от 02.02.2024 г.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1254 от 11.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1236/2023 г. по описа на Административен съд Бургас.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи да заплати на Д. Д., с [ЕГН], сума в размер на 1000 /хиляда/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА

секретар:

Членове:

/п/ МАРИЕТА МИЛЕВА

/п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА