О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3164

гр. София, 21.06.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 3953/2023 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. П. П. и Е. Х. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 52 от 06.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 513/2022 г. на Великотърновския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 391 от 29.03.2022 г. по гр. д. № 3062/2020 г. на Великотърновския районен съд, с което е прието за установено спрямо касаторите, че Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. притежават общо 1/2 ид. част от четири ниви с идентификатори ***, ***, ***, *** и от дворно място с идентификатор *** по КККР на [населено място], [община], ведно с построените в него жилищна и стопански сгради, и ответниците са осъдени да предадат владението върху 1/2 ид. част от имотите, като са отменени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нот. акт № 78/21.08.2017 г. и нот. акт № 110/29.06.2017 г. до размера на 1/2 ид. част от посочените имоти.

По делото е установено, че страните са наследници по закон на М. Х. Б., починала на 16.12.2004 г., и на Е. П. Б., починал на 20.09.2014 г., които са притежавали процесните имоти. Ищците в първоинстанционното производство са налследници на тяхната дъщеря М. Е. П., починала на 01.03.2007 г., а първоначалният ответник Х. Е. П. (починал в хода на производството по делото на 09.09.2021 г.), чиито наследници са касаторите, е техен син. С нот. акт № 78/21.08.2017 г. и нот. акт № 110/29.06.2017 г. същият е признат за изключителен собственик на имотите на основание давностно владение и наследство, като понастоящем фактическата власт върху тях се осъществява от ответниците. Тъй като в настоящия случай съсобствеността върху имота е възникнала въз основа на наследствено правоприемство, въззивният съд е приел, че владеещият имота съсобственик е владелец на своята идеална част и държател на частта на другите сънаследници. За да придобие по давност идеалната част на останалите наследници, владеещият съсобственик следва да манифестира пред останалите промяна в своето субективно отношение и намерението си за владение на чуждите части по начин, че неговата воля да достигне до съсобствениците. В настоящия случай такава промяна в намерението не е установена по делото, тъй като тя изисква недвусмислено уведомяване на лицата, чиито права владението и давността застрашават /вербални или конклудентни/, че занапред държателят ще държи имота за себе си. Презумпцията по чл. 69 ЗС е опровергана от представеното по делото пълномощно от 2012 г., по силата на което наследодателят Е. Б. е упълномощил сина си Х. П. да се разпорежда с имотите му. Обстоятелството, че упълномощителят третира имотите за свои показва, че владението на сина му е съмнително и че не знае последният да свои имотите, за които пълномощното се отнася. Фактът, че първоначалният ответник се позовава на това пълномощно означава, че самият той не се е считал за собственик, дори за владелец, а освен това от съставяне на пълномощното, до датата на предявяване на иска на 14.12.2020 г. не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок. За правно ирилевантни са приети уговорките между родители, брат и сестра, по силата на които имотите е следвало да останат за Х. П., тъй като те нямат формата на чл. 18 ЗЗД, за да предизвикат вещноправна промяна в полза на ответниците.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Следва ли въззивната инстанция да реши спора, като обсъди всички събрани по делото доказателства, за да осигури точното прилагане на закона“; 2. „След като чрез свидетелските показания по делото е установено, че в определен момент (24.05.1994 г.) между наследодателя на ответниците (Х. П.), наследодателката на ищците (М. П.) и техните родители (собственици към онзи момент на процесните имоти) е постигнато споразумение относно владението от този момент нататък на процесните имоти, не следва ли да се счита, че това е началото на владение в полза на договарящия (Х. П.)“; 3. „След като наследодателката на ищците (М. П.) приживе не е претендирала за процесните имоти и не ги е владяла повече от 10 г., а след смъртта й и нейните наследници не са владели и претендирали за дял, който би им се полагал по наследство от тяхната наследодателка, може ли да се приеме след повече от 26 г., че претенциите им по чл. 108 ЗС са основателни, след като първоначално праводателят на ответниците, а след смъртта му и ответниците, са продължили владението върху процесните имоти и основават правата си на придобивна давност и наследствено правоприемство“; 4. „Как следва да се тълкува частен писмен документ, с нотариално удостоверяване на подпис и съдържание, в който авторът на документа прави изявление в полза на определено лице“; 5. „Следва ли уговорки между заинтересо-вани лица, след като тези уговорки касаят права върху недвижими имоти, да са нотариално удостоверени, за да се счита, че те поставят начало на придобивна давност в полза на уговарящ“; и 6. Следва ли въззивният съд, след като уважи ревандикационен иск, с решението си да отмени констативни нотариални актове за собственост на процесните имоти, придобити по наследство и давност, след като такава отмяна не е поискана от ищците с подаване на исковата молба. Бланкетно се релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответниците по жалбата Д. С. П., М. Д. Д. и С. Д. П. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По първия поставен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съдилищата практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Следващите два въпроса са формулирани според защитната теза на жалбоподателите и не кореспондират на приетата за установена по делото фактическа обстановка от въззивния съд, респ. на изложените от него съображения за уважаването на иска, посочени по-горе, поради което не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение, тъй като представляват неотносими към настоящото производство по селектиране на касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Казаното се отнася и за следващите два въпроса, които са твърде общо формулирани и по начин, непозволяващ даването на принципни отговори.

В допълнение следва да се отбележи, че по отношение на всички поставени въпроси не са налице и сочените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като във връзка с тях не е посочена практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, нито са изложени доводи за наличието на визираните в т. 4 на цитираното по-горе тълкувателно решение предпоставки, които в случая липсват.

Последният поставен въпрос е съобразен със съществуващата съдебна практика, според която съдът се произнася с решението си само по заявения от страните предмет на спора, който в случая е принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти в патримониума на ищците, а не на ответника. Съгласно ТР № 3/2012 г. отмяната на констативните нотариални актове по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК е последица от признаването със сила на пресъдено нещо на права върху имота на трето лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, поради което изрично искане за това не е необходимо.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до неправилност на постановения съдебен акт, която да може да бъде констатирана от съда от самото му съдържание, без да е необходима преценка на данните по делото, а сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторите следва да заплатят на всеки от ответниците по касация направените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 52 от 06.02.2023 г. по в. гр. д. № 513/2022 г. на Великотърновския окръжен съд.

О с ъ ж д а М. П. П. и Е. Х. П. да заплатят на Д. С. П. сумата 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ разноски.

О с ъ ж д а М. П. П. и Е. Х. П. да заплатят на М. Д. Д. сумата 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ разноски.

О с ъ ж д а М. П. П. и Е. Х. П. да заплатят на С. Д. П. сумата 1500 лв. /хиляда и петстотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: